Определение № 1402 от 29.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1402 гр. София, 29.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20238002901665 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на А. Е. Д., подадени от всеки от назначените му от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК особени представители, против Решение № 480 от 18.04.2023г. по в. гр. д. № 2474/ 2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 65 от 15.06.2022г. по т.д. № 15/2021г. на Окръжен съд – Благоевград за осъждане на настоящия касатор да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 38 095,73 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за текущо потребление от 29.09.2017г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба до погасяване то на вземането; сумата от 9 412,15лв., непогасена договорна (възнаградителна) лихва за периода от 11.01.2019г. до 27.01. 2021г., както и 1 590, 39лв. непогасена санкционна лихва (обезщетение за забава) за периода от 11.01.2019г. до 27.01.2021г., с изключение на периода на Извънредното положение от 13.03.2020г. до 13.05.2020г.

В касационните жалби се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна.

Приложното поле на касационното обжалване е основано на 1 предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към подадената от адвокат Сайфие Б. касационна жалба, са формулирани следните въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните ?;

2. Допустимо ли е въззивният съд да пренебрегне указанията , дадени на страните в тежест на доказване с доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд, и да приеме за недоказани факти, за които на страната не е указана доказателствената тежест, нито пък е посочено от страна на съда указанието по чл. 146, ал. 2 ГПК ?;

3. Приложимо ли е изключението по чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП, когато в договора за банков кредит методът на изчисление на съответния лихвен процент не съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, предвиждаща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори ?;

4. Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл.146 ЗЗП и договарянето на отклонение в размера на лихвения процент по конкретен договор спрямо стандартния лихвен процент на банката за други клиенти може ли да обоснове извод за индивидуално договаряне и на клаузите в този договор относно условията при които банката може едностранно да увеличи размера на лихвата по кредита ?;

5. Неравноправна ли е клауза в договор за потребителски кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание ?

По поставените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк . дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр.д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 17 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4121/2015г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 157 от 11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г. на ВКС, I т. о. и Решение № 251 от 2

06.03.2018г. по т.д. № 593/2017г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 2 – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк . дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 72 от 08.04.2016г. по гр.д. № 5357/2015г. на ВКС, IV г.о. по въпрос № 3 – Решение № 65 от 06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г. на ВКС, I т.о.; Решение № 77 от 22.04.201 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г. на ВКС; по въпрос № 4 – Решение № 98 по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о.; Решение по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, I т.о. и Решение № 60093 от 28.07.2021г. по т.д. № 370/2021г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 5 – Решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС;

Решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о. и Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към подадената от адвокат Нели Б. касационна жалба, е налице позоваване н а допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 Г ПК, както и н а самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с аргумента, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е неглижирал доказателственото искане на страната да бъде задължено ищцовото дружество да представи в оригинал посочените документи, като по този начин ответникът е бил лишен от правото на адекватна съдебна защита и възможността да оспори приложените към исковата молба писмени доказателства, а съдът е изследвал обстоятелства и факти, стоящи извън предмета на спора, погрешно е анализирал същите, достигнал е до погрешни правни изводи и е постановил неправилно решение.

Ответникът – „Банка ДСК“ ЕАД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговори на касационните жалби, с които изразява становище за недопускане на касационното обжалване, както и за тяхната неоснователност. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

И двете, подадени от името на ответника, к асационни жалби са процесуално допустими – изхожда т от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди постановеното от първата инстанция решение, с което е 3 бил уважен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД срещу настоящия касатор иск с правно основание чл.79, ал.1ЗЗД, вр. чл.430 ТЗ, Апелативен съд – София, след като е констатирал, че страните не спорят по правилно установената от първата инстанция фактическа обстановка, е приел, че на 29.09.2017г. между банката, като кредитодател, и А. Е. Д., като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит за текущо потребление в размер на 50 000 лв., със срок на издължаване 60 месеца, считано от датата на неговото усвояване и с крайна падежна дата 29.09.2022 г. Като неоснователни са намерени доводите на ответника, че договорът за кредит не е бил подписан от него, тъй като това твърдение е останало недоказано по делото. За подписана от кредитополучателя е приета и актуалната версия на общите условия на банката към датата на сключване на договора за кредит, в чл.7 от който е било детайлизирано задължението за възнаградителната лихва, която е с преференциален променлив лихвен процент в размер на 5, 55 % годишно, формиран от 6-месечен SOFIBOR и преференциална надбавка от 5, 282 %, предоставена с оглед сключения договор за ползване на пакет Частно банкиране на „Банка ДСК“ ЕАД. В същата клауза са били уредени и условията, при които кредитополучателят губи правото си да ползва преференцията, а страните изрично декларирали, че неразделна част от договора са общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица и извлечението на Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага. Въззивният съд е приел, че кредитополучателят е удостоверил с подписването на договора, че му е предоставена своевременно преддоговорна информация по чл.5 ЗПК и общите условия на банката, с оглед на което доводите му в жалбата са счетени за наведени в противовес на установеното по делото и са приети за неоснователни. От направена разпечатка на Регистъра на индивидуалните отклонения на „Банка ДСК“ ЕАД въззивната инстанция е установила, че за ответника А. Е. Д. банката е допуснала отклонение по отношение на договорения лихвен процент на възнаградителната лихва, намалявайки същата с 0, 500 % , аргументирано с желанието на банката да привлече клиента като изключително значим такъв, имащ голям потенциал за привличане на бизнес в сегмент „Частно банкиране, МСП и масов сегмент“.

Точният размер на дълга е бил установен от приетото и неоспорено от страните заключение на възложената от първата инстанция съдебно4 счетоводна експертиза. Въззивният съд е приел също така, че сключеният договор за текущо потребление съдържа минималното и задължително съдържание по чл.11 ЗПК, тъй като съдържа информация за общия размер на кредита и условията за усвояването му, за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл.33а, за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. С тези съображения, решаващият съд е приел, че договорът не е нищожен на сочените основания, а е породил целените от страните правни последици. Изложено е, че оспорената клауза от договора за кредит, определяща ГПР, също не е нищожна, тъй като същата сочи размера му и препраща към общите условия, които са неразделна част от договора, които пък от своя страна детайлизират формирането и промените в ГПР. По отношение на клаузите на чл.7.1 и чл.7.3 от договора за кредит, съдът е посочил, че същите дефинират начина на определяне на възнаградителната лихва, като попадат в изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, предвиждаща, че разпоредбите на чл.143, ал.2, т.7, т.11 и т.13 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги . В тази връзка е изложено, че в случая клаузите обвързват цената на кредита с индекса SOFIBOR, който е извън контрола на банката - кредитодател.

Въззивната инстанция е акцентирала на обстоятелството, че клаузите на чл.7.1 и чл.7.3 от сключения между страните договор не са нищожни и съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, доколкото от доказателствата по делото се установява, че уговорките за възнаградителна лихва са били индивидуално договорени по отношение на конкретния кредитополучател, 5 като лихвеният процент е бил намален спрямо стандартния лихвен процент на банката за другите й клиенти. За неоснователно е преценено от съда и оспорването с оглед тяхната неравноправност на клауз ата на чл.18.1 от общите условия към договора за кредит, предвиждаща начисляване на наказателна надбавка за забава на изпълнението. По повод това оспорване въззивният състав е приел, че тази клауза не поставя кредитополучателя в неравностойно положение спрямо кредитора и не е уговорена във вреда на първия, а съдържа нормална санкция за забава, която е в размер на законната лихва, която санкция и условията при които е предвидено да се начислява, не може да се отнесе към нито една от предпоставките за неравноправност по чл.143, ал.2 ЗЗП.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т.