Решение № 2554 от 21.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2554 гр. С, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря Е ЮЛ. И. като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110148626 по описа за 2022 година

Предявен е иск от Б. И. Г., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к. „Л Г“, бл. 29, вх. Г, ет. 1, .., чрез адв. З., със съдебен адрес: гр. С, ж.к. „Л 3“, ул. „Г Д“ № 6, за осъждане на „Ф Б" ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „ДЖ Н“ № ..., представлявано от П. Д., сумата от 900.00 лЕ /съобразно допуснатото изменение на иска с определение от 30.01.2023 г./ , представляваща недължимо платена сума по договор за гаранция №../08.10.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.09.2022 г., до окончателното й изплащане.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на 08.10.2021 г. е сключил договор за заем №.. с „И А М“ АД, по силата на който ищцата получила сумата в размер на 2 000 лв., при ГПР от 49 %, годишен лихвен процент от 35,00 %, при седмични погасителни вноски.

Във връзка с чл. 4 от договора за предоставяне на заем, ищцата сключила с ответника договор за предоставяне на гаранция №.., по силата на който ищцата следвало да заплати на ответника сумата в размер на 900 лв., която била разсрочена, и подлежала на заплащане заедно с погасителните вноски по кредита.

Сочи, че е изплатила изцяло задълженията си по посочения договор за кредит.

Излага, че доколкото договорът за кредит бил потребителски, то потребителски характеристики имал и процесния договор за предоставяне на гаранция.

Счита, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен при начална липса на основание, доколкото потребителят не получавал услуга по посоченото правоотношение.

Отделно посочва, че дговорът е нищожен и поради обстоятелството, че същият бил сключен между длъжника и поръчителя, а не между кредитора и поръчителя, както изисквал законът.

Излага, че едноличен собственик на капитала на ответника бил заемодателят по договора за кредит, поради което заплащането на възнаграждение по договора за гаранция представлявало всъщност едно допълнително възнаграждение за заемодателя, което се 1 дължало от момента на сключване на договора за заем, независимо дали заемателят е изправна страна по същия или не.

Излага, че договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която била уговорена като възнаграждение била в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост.

По така изложените съображения, ищецът иска да бъде осъден ответника да му върне заплатена без основание сума.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по допустимостта и основателността на предявения иск.

В законоустановеният срок, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Излага, че ответното дружество било вписано като финансова инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството си на търговец, ответникът следвало да получава съответно възнаграждение по сключената от него гаранционна сделка. Счита за неоснователно твърдението, че процесният договор бил лишен от правно основание, доколкото същият бил сключен, за обезпечаване на задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността за ответника да получи договорно възнаграждение.

Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречал на добрите нрави, доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото липсвали твърдения за нарушаване на конкретен морален принцип.

Оспорва да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора, доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която значително надхвърляла сумата по договора, отделно, гаранцията се простирала върху всички последици от неизпълнението на главното задължение.

Твърди, че доколкото същият е търговец няма как да извършва безвъзмездни сделки.

Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи процесния договор за гаранция с ответника.

По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния договор на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК твърди, че същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми били приложими само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния договор не бил.

По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като присъди на ответника направените от него разноски по делото.

В съдебно заседание страните се явяват и не се представляват. Вземат писмено становище по съществото на спора.

По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебносчетоводна експертиза.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

За основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения размер, а в тежест на ответника е да установи наличието на правно основание, на което да е 2 получил плащането.

По делото не се спори, че между ищеца и качеството му на заемател, и „И А М“ АД, в качеството му на на заемодател, е бил сключен договор за паричен заем №../06.10.2021 г., изпълнението на който е гарантирано от ответника „Ф Б“ ЕООД. За целта между последния и ищеца е сключен приложения по делото договор за предоставяне на гаранция №../06.10.2021 г. По силата на този договор, гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „И А М“ АД, с наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 2000.00 лЕ; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.

Съгласно чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция, за поемане на описаните по–горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 913.51 лв., като съгласно чл.3, ал.2 потребителят заплаща възнаграждението разсрочено на 13 вноски от по 70.27 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че гарантът овластява „И А М“ АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение .

Видно от заключението на вещото лице, ищецът е заплатил частично задълженията си по договора за кредит, като възнаграждението по договора за поръчителство е платено изцяло с направените до момента вноски към „И А М“ АД. Експертът е категоричен, че в компонентите при изчисление на ГПР не е взет предвид този разход по кредита, като при калкулирането му размерът на ГПР би достигнал 119.54 %.

В случая ищецът претендира, че е извършил недължимо плащане по нищожен договор за предоставяне на гаранция на основание чл. 26, ал.2, пр.4, и чл.26, ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД, при липса на основание, противоречие на закона и добрите нрави, липсата на еквивалентност между престациите, доколкото сумата по договора за поръчителство в размер на 913.51 лЕ съставлявала допълнителна сума, която повече от половината от отпуснатия заем, а отделно от това се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР. В исковата молба се изложени и редица доводи досежно недействителността на клаузи от основния договор за кредит, изпълнението на който се обезпечава с процесния договор за гаранция, които обаче съдът не обсъжда, тъй като от една страна този договор не е представен, а от друга страна – страна по него е „И А М“ АД, което дружество не е привлечено като ответник по делото.

П оотношение действителността на договора за гаранция следва да се има предвид, че в чл. 9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на договорите, които скюлчат, за която обаче две ограничения: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/.

В случая не може да се приеме, че е налице нрушение на закона. В решение № 716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по начало само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен. В случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на предоставеното 3 поръчителство от „Ф Б“ ЕООД, нещо повече, той е приел да събира възнагражденията на поръчиеля. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема, че договорът за поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при заплащане на възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.

По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за гараниця, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че процесният договор за предоставяне на гаранция №../06.10.2021 г. е недействителен, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически посилната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор.

В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че “И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изискването на кредитиращата институция на поръчител при отпускане на заема и в частност за предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за общия размер на разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че чрез процесния договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и то в значителен размер (за почти половината от отпуснатата в заем сума), което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство.