Определение № 2733 от 26.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2733 гр. София, 26.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002104260 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. П. К. срещу въззивно решение № 886 от 24.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 449/2025 год. по описа на Апелативен съд – София, 1-ви граждански състав, с което, като е потвърдено решение № 6500 от 27.11.2024 год., постановено по гр. дело № 1012/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-19 с-в /в обжалваната му част/, са отхвърлени предявените от А. П. К. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 9 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по НОХД № 1103/2021 год. по описа на СГС, НО, 12 с-в, и за разликата над 3 600 лв. до пълния предявен размер от 5 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди /при допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка при отразяване на пълния предявен размер на претенцията, който е посочен като 5 000 лв./.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил допуснал нарушение на чл. 52 1

ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивите на въззивния съд относно ограниченията, които ищецът бил търпял в социалните си и лични контакти по време на наказателното производство, били изведени общо – валидно за средностатистически субект, но не била преценена по-специфичната психика на ищеца, очертана от свидетелите – значително по-емоционален, раним и притеснителен. На фона на тази специфика в обжалваното решение не били формирани обосновани изводи за действителните неимуществени вреди за ищеца, респ. те не били обезщетени справедливо. Необосновано била преценена и отговорността на Държавата в лицето на Прокуратурата при преценка на дължимата реакция при безспорно установеното /включително в актовете на съда в наказателното производство/ полицейско насилие, осъществено при задържането на ищеца на 24.01.2020 год. Неправилно въззивният съд бил приел, че тези действия не били възложени от прокуратурата, поради което не можело да бъдат определени като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, респ. да обосноват отговорността на ответника. Не била отчетена упоритостта, с която ответникът прпеследвал ищеца – след опрадателната присъда на Апелативния съд бил подаден протест пред ВКС, като впоследствие същият бил оттеглен. Въпреки това главният прокурор бил поискал възобновяване на производството, което искане било оставено без уважение от ВКС. Всички тези действия на ответника били причинили на ищеца много по-интензивни страх, притеснение, неудобства. При липса на всякакви доходи той следвало да търси защитници и да плаща хонорари, които обаче съдът счел, че следва да намали. Тези възнаграждения не били прекомерни с оглед Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Необосновано въззивният съд бил приел, че размера на адвокатското възнаграждение пряко зависи и от преценката на клиента и че понеже правото на защита е конституционно гарантирано, няма основание клиентът да очаква възстановяване на разходите, които е направил за такава защита в производство, предизвикано и поддържано без основание.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ За приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване?

2/ За правилата, при които съдът в производство по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определя обезщетение за имуществени вреди, изразени в заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са 2 разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС №4/1968 год., т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСТК, Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 год., ОСГК и решение № 220 от 06.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 490/2019 год., ІV г. о., ГК. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът бил привлечен като обвиняем на 25.01.2020 год., като обвинителният акт срещу него бил внесен в съда на 23.03.2021 год. В първоинстанционното производство били проведени общо 7 открити съдебни заседания с участието на ищеца, като с присъда от 01.07.2022 год. ищецът бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а НК. За защита в рамките на първоинстанционното наказателно производство ищецът бил сключил договор за правна помощ на 14.07.2021 год. при договорено и платено възнаграждение в размер на 600 лв. На 13.07.2022 год. било договорено възнаграждение за защита пред въззивния съд в размер на 1 500 лв., платено частично към датата на сключване на договора и окончателно на 30.08.2022 год. Във въззивното производство, образувано по жалба на ищеца, било проведено едно открито съдебно заседание с негово участие, при което били събирани нови доказателства. На 20.10.2022 год. постановената присъда била отменена, а ищецът бил изцяло оправдан. Срещу оправдателната присъда бил депозиран протест, но поради оттеглянето му образуваното производство пред Върховния касационен съд било прекратено. На 12.05.2023 год. главният прокурор поискал възобновяване на наказателното производство. С договор от 05.06.2023 год. било договорено възнаграждение за защита в производството пред Върховния касационен съд по искането за възобновяване на наказателното производство в размер на 3 500 лв. с отбелязване, че тази сума е заплатена. На 09.06.2023 год. било проведено едно открито съдебно заседание в отсъствие на ищеца и при участието на упълномощен от него адвокат. С решение от 31.10.2023 год. Върховният касационен съд отказал да възобнови наказателното производство.

Въззивният съд е посочил, че спорът между страните е свързан единствено с размера на претендираните обезщетения, което налага изследване на естеството на вредите, а по отношение на неимуществените – техния интензитет при отчитане на закономерността им за подобен случай. Счел е, че оценката за въздействие на наказателното обвинение в личностен аспект включва както засягането на строго личните блага – здраве, свобода, чест и достойнство, така и въздействието върху 3 личния живот на ищеца, разбиран като съвкупност от отношения в най-тесния семеен кръг. Подложената на съмнение презумпция за невиновност само по себе си засяга честта и личното възприятие за социална ценност у личността, обуславящо и негативни преживявания с произтичаща от това отговорност за обезвреда. В този смисъл и обичайните вреди като ноторно известни не подлежат на доказване. Ищецът обаче дължи да докаже отклоняващите се от обичайните вреди. В тази връзка е намерил, че събраните гласни доказателства по делото не разкриват обосновимо от действията на прокуратурата утежнение на преживяванията у ищеца, тъй като свидетелката К. описва самоизолиране от страна на ищеца, провокирано от чувство за неудобство и срам пред приятели, роднини, съседи и познати поради повдигнатото му тежко обвинение, но от данните по делото не се установява нито формирана негативна представа за ищеца сред очертания кръг на социалното му обкръжение, нито прокуратурата да е разпространила информация за повдигнатото обвинение срещу ищеца, за да бъде изследвано дали и доколко са съобразени правилата за обезпечаване на легитимния обществен интерес да се информира за дейността на държавното обвинение.

Въззивният съд е приел, че свидетелката К . е възприела напрежение и безпокойство у ищеца за изхода от наказателното производство, като е изложил съображения, че е обичайно невъзможността за непосредствен контрол от страна на ищеца върху изхода от производство да провокира несигурност, която е присъща за всяко съдебно производство. Първоначалната осъдителна присъда обосновава и твърдяното безпокойство за изхода от наказателното производство. Макар и прокуратурата да няма непосредствен контрол върху развитието на съдебното производство, доколкото то е провокирано именно от внесеното обвинение, а естеството и обемът на процесуалните действия в съдебна зала в значителна степен зависи от качеството на процесуално-следствените действия в досъдебната фаза.

Затова и доколкото рефлектира върху периода на очертания душевен дискомфорт, продължителността на съдебното производство се намира в изискуемата степен на причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение. При положение, че не се установява недопустима намеса от страна на прокуратурата в процеса по формиране на общественото мнение за ищеца, решението на ищеца да се самоограничи в социалните, а и в личните си контакти сочи на обстоятелства, пряко контролирани от него самия него. Очертаните гаранции за осигуряване на презумпцията за невиновност, а и ограничената публичност на наказателния процес до необходимото за гарантиране справедливостта на процедурата, са призвани да запазят доброто име на човека в обществото. Внесеното в съд и допуснато за разглеждане обвинение пряко ангажира подсъдимия да участва в съдебното производство и да поеме предписаната от закона отговорност при неизпълнение на вменени му задължение или при установяване на предпоставките за ангажиране на наказателната му отговорност.

4

Следователно, обвинението поражда публично задължение за подсъдимия без само по себе си да е в състояние да рефлектира върху социалното му обкръжение.

Счел е също така, че споделеното от свидетеля К. негово отношение към ситуацията около ищеца, създадена в резултат на обвинението, а и засвидетелстваната емоционална подкрепа и от други приятели на ищеца не обосновава опасенията му за негативно въздействие въздействие на обвинението върху приятелския му кръг.

Емоционално натоварената оценка на случващото се от страна на самия ищец изключва закономерността на социалната изолация, поради което и произтеклите от това негативни преживявания не обосновават подлежаща на възстановяване вреда.

Въззивният съд е приел, че по делото не е доказана връзката между повдигнатото обвинение и твърдяната невъзможност ищецът да осъществява обичайната си работа.

Не се твърдяло, а и не се установявало наложено от държавното обвинение ограничение в тази насока, за да се налага преценка дали и доколко е препятствало изпълнението на работата. Въз основа на показанията на свидетеля К. е счел за установено, че ищецът е развивал дейност и по време на процеса, като за него била възникнала и възможност да поеме доходоносна работа. Ищецът обаче не твърдял да е правил постъпки да се възползва от възникналата възможност. Нито се твърдяло, нито се установявало ангажирането на ищеца да е било отказано и то именно поради висящото срещу него обвинение. За пълнота е посочил, че предвиденото наказание по повдигнатото обвинение не предписва забрана за осъществяване на описаната от свидетелите дейност на ищеца, за да постави под въпрос и възможността за пълноценното й изпълнение. Посоченото препятства възможността засвидетелстваното затруднение при ищеца да осъществява трудовата си дейност да бъде определено като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Поради това е формирал извода, че липсата на средства за посрещане на текущи потребности поражда негативно преживяване, но този дискомфорт не произтича от повдигнатото обвинение, а от субективната интерпретация на случващото се от самия ищец.