Решение № 5282 от 11.07.2019, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 11.07.2019 год.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16844 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.08.2018 год., постановено по гр.дело №16864/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.“ ООД срещу Софийски университет „Св. К. О.“ искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 323.86 лв., представляваща неплатена цена на стоки по договор за продажба съгласно фактура №208221 от 19.06.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.12.2017 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №89924/2017 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, и сумата от 582.01 лв., представляваща неплатена цена на стоки по договор за продажба съгласно фактура №209668 от 14.07.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.12.2017 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №90021/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото за възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Софийски университет „Св. К. О.“. Жалбоподателят поддържа, че направилно първоинстанционният съд бил определил началният момент на настъпване на изискуемостта на задълженията – с осъществяване на факта на доставката. Отразяването на фактурата за продажба на стоки /движими вещи/ в счетоводството на получателя, включително в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит били обстоятелства, които представлявали признание за възникването и размера на задължението, за което била издадена фактурата. В случая обаче не било налице признание за реалното доставяне на стоките, т.е. за изпълнението на основното задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоката. Оспорил бил реалното извършване на доставката с твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да бъде доставена и платена след доставката. Установяването на това обстоятелство било в тежест на ищеца, но в тази насока не били събрани категорични доказателства.

Процесните фактури не били подписани от ответника, а от лице без представителна власт. Според предвиденото в чл. 5, ал. 4 от сключените между страните договори, цената на доставените изделия ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка доставка. Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се представяли с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен счетоводител. Сочи също така, че бил поискал ищецът да бъде задължен да представи процесните приемо-предавателни протоколи, копия от които били представени едва на 05.06.2018 год. и едва от този момент следвало да се отброява 60-дневния срок, който не бил изтекъл към момента на приключване на устните състезания. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Р.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Процесните фактури били осчетоводени от страните, като на основание чл. 182 ГПК първоинстанционният съд правилно бил оценил този факт като доказващ доставката.

Последната се установявала и от останалите доказателства по делото. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

С определение на СРС от 30.10.2018 год., постановено по посоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца „Р.“ ООД за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.

Срещу така постановения съдебен акт е подадена в законоустановения срок частна жалба от ищеца „Р.“ ООД, който поддържа, че неправилно СРС бил приел наличието на злоупотреба с право, за да откаже присъждането на направените разноски в заповедните производства и в исковото производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат. Съдебната практика приемала, че злоупотреба с процесуално право се извършвала от лице, което го упражнява, макар да знае, че то не съществува или пък, че не съществува материалното право, чиято защита се търси. В случая предявените по делото искове били изцяло уважени. При злоупотреба с право нормата на чл. 3 ГПК предвиждала възможна отговорност за вреди, но последната не можела да се реализира по инициатива на съда и без съответно сезиране. Освен това с обжалваното определение недопустимо СРС изменял своя краен акт – издадените заповеди за изпълнение в частта им за разноските за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат. Присъждането на разноски имало санкционен характер за неизправната в материалното правоотношение страна /ответника/, който бил станал причина за завеждането както на заповедното производство, така и на исковото производство. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено.

Ответникът по частната жалба Софийски университет „Св.К. О.“ счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Ищецът нямал право на разноски, тъй като такива реално не били извършени. Същият бил предявил стотици еднотипни заявления по чл. 410 ГПК за вземания по фактури, като извършените действия по попълването на заявленията за издаване на заповед за изпълнение със смяна на номера и дати на фактури не представлявали каквато и да било фактическа и правна сложност. Нямало доказателства за заплатен адвокатски хонорар.

По подадената въззивна жалба:

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е по делото, че на

30.09.2014 год. между страните били сключени договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-268 по обособена позиция №3 – „Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника, договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-269 по обособена позиция №4 – „Доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства“ и договор за възлагане на обществена поръчка №80-09-270 по обособена позиция №5 – „Доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства“ /чл. 41 и сл. от Закона за обществените поръчки – понастоящем отменен/, по силата на които ответникът Софийски университет „Св. К. О.“, като възложител, възложил на ищеца „Р.“ ООД, като изпълнител, а последният приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя срещу заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки, описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя, съгласно съответна оферта, неразделна част от договора. Съгласно чл. 5.4 от раздел ІІІ на процесните договори /с напълно идентично съдържание/, цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка.

Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се предоставял в паричен салон на Ректората/главен счетоводител.

Доказано е също така въз основа на приетите като доказателства по делото 2 бр. данъчни фактури – №208221 от 19.06.2017 год. и №209668 от 14.07.2017 год., 2 бр. приемо-предавателни протоколи от 19.06.2017 год. и 14.07.2017 год. и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза и допълнение към него, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК следва да бъдат кредитирани като обективно и компетентно дадени, че процесните фактури са били осчетоводени от ищеца, както и от ответника, отразени били от последния в дневника за покупките по ДДС за м.април 2018 год. и включени в подадените от него справки-декларации по ЗДДС, като ответникът бил ползвал и данъчен кредит по тези фактури.

Въззивният съд приема, че осчетоводяването на фактурите, разглеждано в неразривна връзка с всички други доказателства и уговореното в клаузата на чл. 5, ал. 4 от раздел ІІІ на процесните договори, несъмнено съставлява извънсъдебно признание на ответника относно получаването на стоките и възникването на задължение в негова тежест за плащане на тяхната цена – виж например Решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г., II т. о., ТК и Решение № 92 от 7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г., II т. о., ТК. Нещо повече фактическото доставяне на стоките е удостоверено в съставените приемо-предавателни протоколи, които са подписани от представител на ответника /С.С./, като последният не се е позовал в писмения отговор на исковата молба на извършени действия без представителна власт, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД /ответникът не е търговец/. Само за пълнота трябва да се посочи, че дори и да не е била налице представителна власт, извършените действия са били потвърдени от ответника с осчетоводяването на процесните фактури, осъществяването на което предполага, че към фактурите са били приложени приемо-предавателните протоколи. Т.е. действието без представителна власт се е валидирало окончателно.

Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираните вземания в размер съответно на 323.86 лв. и на 582.01 лв., поради което и релевираните претенции се явяват основателни и подлежат на уважаване, ведно със законната лихва върху всяка от посочените суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

По подадената частната жалба:

Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С първоинстанционното решение в тежест на ответника са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК само направените от ищеца разноски за исковото производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв.

Своевременно, в срока за въззивно обжалване, ищецът е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, чрез присъждането на такива за заповедното производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат и за исковото производство за възнаграждение за един адвокат.

За да постанови обжалваното определение от 30.10.10.2018 год., СРС е препратил към изложените в първоинстанционното решение мотиви, в които е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 3 ГПК на ищеца не следва да бъдат присъждани посочените разноски, тъй като е предявил срещу ответника над 200 заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

Разпечатката съдържа 40 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8ead5ac7-dda3-4767-b3fe-37c128ed0299