Решение № 5484 от 11.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5484 гр. Пловдив, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330102779 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от А. М. А., ЕГН: **********, против „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК: 207079835, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК във. вр, с чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал.1 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер 376,59 лева, е недействителна поради противоречието й със закона.

Ищцата сочи, че на *** г. сключила с ответника процесния договор за потребителски кредит, по силата на който й били предоставени в заем сумата от 800 лева, при ГЛП 48 % и ГПР 62,31 %. Излага, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от посочените в договора обезпечения като според чл. 11, ал. 1 от договора в случай на неизпълнение на задължението на ищеца да представи обезпечение по кредита същият дължал неустойка в размер на 376, 59 лева, която следвало да се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита. Твърди се, че ищцата усвоила изцяло заемната сума, но не дължала заплащане на сумата по клаузата за неустойка, доколкото неустойката не е включена в размера на ГПР по кредита, което обосновава недействителността на договора за предоставяне на кредит, а оттам и на клаузата за неустойка.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор 1 на исковата молба от ответника, с който поддържа становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск по същество. Изразява становище, че договорът за потребителски кредит е сключен в съответствие с изисквания на ЗПК, а процесната неустойка не следва да се включва в размера на ГПР по кредита.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят относно факта на сключване на процесния Договор за потребителски кредит с № ***г. и неговите параметри.

В чл. 5 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция. В чл. 11 от договора е уговорено, че ако заемателят не изпълни задължението си да предостави обезпечение в срока, то той дължи неустойка в размер на 376, 59 лева, която неустойка се заплаща разсрочено, ведно с погасителните такива по кредита.

С доклада по делото съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че неустойката за непредставяне на обезпечение не е включена в размера на ГПР по процесния договор за потребителски кредит.

Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности, липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Ищецът А. А. следователно се ползва от защитата, която императивните норми на ЗЗП предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в чл. 11 от договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни – един от два лимитативно изброени вида обезпечение – гаранция от банка или поръчителство, които следва да отговарят на множество допълнителни условия. Предвид изложеното, видно е, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 800 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на 2 размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл.

11 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя.

Като се съобразят горните изводи, става явно, че задължението за заплащане на сума в размер на 376, 59 лева въз основа на обсъжданата договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не неустойка от неизпълнение на негово задължение, каквито са възраженията на ответника. С оглед на това обстоятелство, тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Това не е било сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е така, понеже целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна информация за реалните параметри на договора за кредит.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело *** г., в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ето защо, процесният Договор за потребителски кредит с № *** г. се явява недействителен, от което следва и недействителността на оспорената клауза на чл. 11, ал.1 от същия, поради противоречието й със ЗПК.

Съдът намира, че разпоредбите на ЗПК са специални на тези на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на недействителността на договорите, сключени с потребител. По тази причина и доколкото се установи недействителността на договора по режима на специалния закон с най-тесен обхват – ЗПК, то е безпредметно да се разглеждат останалите наведени аргументи в полза на тази теза.

При този изход на спора, право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се поражда в полза на ищеца, които възлизат в размер на 50 лева за заплатена държавна такса.

В полза на адв. С. Н. от *** следва да се присъди възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство по първоначалните искове 3 по делото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдВ в размер на 400 лева, определено от съда съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото, нявяването на адвоката в открито съдебно заседание и знчителния брой дела с идентичен предмет в съдилищата в Република България, по които е формирана непротиворечива съдебна практика.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. М. А., ЕГН:

********** и „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК: 207079835, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит с № *** г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер 376,59 лева, е недействителна поради противоречието й със закона.

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК: 207079835 да заплати на А. М. А., ЕГН: ********** сумата от 50 лева /петдесет лева/, предсталвяваща разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК: 207079835 да заплати на на адв. С. К. Н. от ***, с БУЛСТАТ: ********** сумата от 400 лева /четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца А. М. А., ЕГН: ********** в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4