Решение № 112 от 14.07.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. гр.Мадан, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20255430100129 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от М. Н. С. против „************, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласен за нищожен сключения между „********* ЕИК ******** със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н С., ж.к. ******* бул.

*********и М. Н. С., ЕГН **********, адрес: с. С., ул. ****** общ. М., обл.

С., Договор за потребителски кредит №****** от ***** г. на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че на *******г. ищецът сключил договор за потребителски кредит № ********** с ответното дружество, по силата на който кредиторът „********, му предоставил заем в размер на 5000.00 лева, с фиксиран лихвен процент в размер на 41% и ГПР в размер на 48,99 %. Ищецът счита, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Позовава се на чл. 22 от ЗПК и твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Сочи за нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен 1 процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи, че с посочения в чл.

6 от процесния договор за потребителски кредит процент на ГПР, формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ГПК, като размера, посочен по този начин не надхвърля максималния по чл. 19, ал.4 ЗПК, но в договора нито са посочени взетите предвид допускания при изчисляването му, нито пък в ГПР е включено възнаграждението, заплатено от потребителя за предоставянето на допълнителна услуга „*******, в размер на 2750 лв.. Сочи, че включено по този начин към погасителните вноски, възнаграждението за допълнителната услуга на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Твърди, че в договора липсва каквато и да е конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР, поради което е невъзможно да се установи кои задължения са отчетени при формиране на ГПР, както и дали са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, тъй като тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Сочи, че тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. Ищецът счита, че поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценявал дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и сочи, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД. Твърди, че възнагражденията, уговорени за предоставяне на услугата за закупуване на пакет от допълнителни услуги представляват разход, който следва да бъде включен в ГПР съгласно чл. 19, ал.

1 от ЗПК, защото макар и уговорени като възнаграждения за допълнителни услуги, по съществото си, последните представляват част от съществените особености на договорите за кредит, предоставяни от финансови институции бързина при отпускането им, респективно - възможност за предоговаряне на клаузите им, като сочи, че включването на този разход при изчислението на ГПР, води до промяна на размера му, като действителният такъв е по-висок от посочения в договора. Сочи, че според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, като ищецът сочи, че такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни 2 клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Твърди също, че приложената по договорите възнаградителна лихва, в размер на 41%, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.

Твърди, че в процесния случай задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва, с което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна.

Ищецът счита, че договорът е недействителен и на друго основание –липсата на информация за начина, по който се прилага лихвения процент, като твърди, че не е ясно при какви условия се прилага договореният лихвен процент - на база целия размер на отпуснатата сума или на база остатъчната главница по кредита. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „*******, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит (ДПК) № *******, по силата на който ответното дружество е представило на ищеца заем в размер на 5000,00 лева, а ищецът се е задължил да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „****“ и допълнителна услуга „****** съгласно условията на договора. Сочи, че в процесният договор подробно са описаните всички параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език, същият е сключен в размер, идентичен със заявените от ищеца параметри, посочени от същия в Искане за отпускане на потребителски кредит, като преди сключването на процесния договор, на ищеца е предоставен Стандартен европейски формуляр, който е подписан от кредитоискателя и който му е предоставен, а втори път са посочени в договора за потребителски кредит преди подписване 3 на същия от кредитоискателя и от кредитора и в който формуляр са посочени параметрите на кредита. Изготвен е бил и връчен на ищеца погасителния план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който е връчен на ищеца, ведно с Договора за потребителски кредит на дата *******. Ответникът твърди, че сключеният договор за потребителски кредит с ищеца напълно отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит. Към момента на подписване на процесния договор за потребителски кредит от страна на ищеца всички полета са били попълнени. Кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума, съгласил се е с цената на кредита на преддоговорния етап с получаването на Стандартен европейски Формуляр за сравняване на различни предложения, така и със сключването на договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена в чл. 7.1. от ОУ към договора. Твърди също, че в настоящия случай, видно от съдържанието на сключения между страните договор за кредит всички императивни изисквания са спазени, поради което са неоснователни всички възражения и доводи, изложени в исковата молба относно недействителността на договора за кредит. Сочи, че процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в процесния договор е посочен ГЛП, който е фиксиран за целия срок на договора и съгласно изискванията на закона не е необходимо изготвянето на методика, когато лихвеният процент е фиксиран. Сочи, че не би могло да се приеме, че в ДПК липсва лихвен процент, който е очевиден от представения по делото екземпляр на договора за кредит. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от закона за потребителския кредит „договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа“ съгласно:т. 10. годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“ - ГПР и общата дължима сума са посочени в раздел VI „Параметри“ и в стандартния европейски формуляр, а взетите предвид допускания са описани в чл. 5.2 от общите условия. Твърди, че годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти законната лихва, като разпоредбата е приета, за да ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста печалба. Ответникът сочи, че в случая са спазени задължителните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, на които следва да отговаря формата и съдържанието на процесния договор, поради което са неоснователни твърденията, че действителният ГПР е в различен размер от посочения. Счита, че с оглед 4 разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово- допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. В разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия е посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Сочи, че в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е със стойност, по-висока от ГЛП, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждавало потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него, а е резултат от начина на изчисляване на ГПР съгласно изискванията на закона. Твърди, че в договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита и няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР, като размера на ГПР е правилно посочен. Ответникът оспорва твърдението в исковата молба, че неправилното изчисляване на ГПР (в случай че се приеме, че е следвало да бъдат включени закупените от ищеца услуги в неговото изчисляване) води до нищожност на целия договор за кредит. Сочи, че съгласно правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК се въвежда „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“. Ответникът счита, че предвид посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е разход, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит и трябва да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход е задължителен. Включват се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Посоченото правило на §1, т.1 от 5