Решение № 3591 от 27.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3591 гр. София, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100505589 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от Я. Г. М. въззивна жалба срещу решение № 17654/01.10.2024г. постановено по гр.д. № 67927/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 28 състав, с което е отхвърлен предявения от нея срещу „ПОРШЕ ЛИЗИНГ БГ“ЕООД иск с правно основание чл.19 ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на договор за прехвърляне на собственост на автомобил, обективиран в в т.34.1.3 от общите условия към договор за финансов лизинг № 18882/22.05.2018г. за придобиване правото на собственост върху лек автомобил „Фолксваген пасат“ рег. № ****.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на първоинстанционният съд. Въззивникът посочва, че първоинстанционният съд е постановил решението при несъобразяване на установените факти по делото, вкл. и тези, които са изрично признати от страните и по които липсва спор. Счита, че районният съд не е отчел факта, че са налице предпоставките по чл.362 ал.1 от ГПК за постановяване на решение за уважаване на иска по чл.19 ал.3 от ЗЗД при условие, че ищецът заплати дължимите суми за лизингови вноски и остатъчна стойност на автомобила, които дори са фактурирани от ответника т.е същия е признал правото на изкупуване на автомобила и реално има предоговаряне на клаузите и съгласие от страна на ответника автомобила да бъде изкупен от ищеца, при условие, че заплати всички дължими суми по договора за лизинг, която готовност ищеца е изразила и потвърдила и с исковата молба.

Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се уважи.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна „ПОРШЕ ЛИЗИНГ БГ“ЕООД е постъпил отговор на въззивната жалба, с който оспорва да са налице наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, твърди същото да е постановено при съвкупна 1 преценка на доказателствата и правилно приложение на материалния закон, както и не са допуснати процесуални нарушения в хода на процеса. Твърди, че между страните липсва сключен предварителен договор за продажба на процесния автомобил, който да бъде обявен за окончателен.

Като допълнителен аргумент посочва и че дори договора за финансов лизинг е развален от лизингодателя именно поради виновно неизпълнение на задълженията за плащане на лизингови вноски от страна на лизингополучателя ищец. Моли обжалваното решение за бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск предявен по реда на чл.19 ал.3 от ЗЗД от Я. Г. М. срещу „ПОРШЕ ЛИЗИНГ БГ“ЕООД с правно основание чл.19 ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предвирителен договор за продажба на лек автомобил „Фолксваген пасат“ рег. № ****, част от съдържанието на договор за финансов лизинг № 18882/22.05.2018г.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Възникването на предявеното потестативно право на ищеца чрез конститутивен иск да се легитимира като носител на съответното вещно право чрез обявяване на предварителен договор за окончателен се обуславя от проявлението в обективната действителност на следните юридически факти: 1/ възникване и съществуване на действително облигационно правоотошение между страните в процеса, по което е поето задължение за сключване на окончателен договор, чието конкретно съдържанието е очертано в предварителния договор; 2/ изправност на кредитора, т.е. ищецът да е изпълнил насрещното си парично задължение, съответно да е изразил готовност да го изпълни – по арг. от чл. 362 ал. 1 ГПК; 3/ изискуемост на потестативното право за сключване на окончателен договор; 4/ съществуване на правото, предмет на предварителния договор, в патримониума на ответника – по арг. от чл. 363 предл. 2 ГПК; 5/ да са осъществени в обективната действителност всички специални нормативни изисквания, обуславящи валидното разпореждане с правото на собственост от обещателя – по арг. от чл. 363 предл. 1 ГПК.

Със сключването на предварителен договор се поема облигационно задължение за сключване на окончателен договор, поради което трябва да отговаря на всички специални нормативни изисквания за отчуждаване на правото на собственост от обещателя /ако е нотариална формата на окончателния договор – достатъчно е предварителния договор да е в писмена такава чл.19 ал.1 от ЗЗД/, както и да съдържа съществените клаузи на окончателния договор, за да може при предявен иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД съдът да замести липсващото съгласие на страните за сключване на окончателния договор, доколкото съдът извършва проверка каквато би осъществил 2 съответният нотариус.

Следователно основателността на предявения иск предполага ищецът по реда на чл.154 ал.1 от ГПК да установи кумулативното наличие на гореизброените предпоставки.

Не е спорно между страните и предмет на въззивното производтство, установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка по делото, а именно:

-между страните по делото е възникнало действително правоотношение по договор за финансов лизинг № 18882/22.05.2018 г. относно лек автомобил „Фолксваген Пасат“ и със съдържание представения писмен документ – договор за финансов лизинг №№ 18882/22.05.2018г. и общи условия към него;

-към датата на подаване на исковата молба срокът на лизинговия договор е изтекъл;

-лизингодателя след сключване на лизинговия договоре е предал държането на лизинговия автомобил;

-към датата на подаване на исковата молба от ищеца – 12.12.2023г., същата в качеството си лизингополучател не е заплатила падежирали задължения съгласно погасителен план към договор за лизинг, както и други задължения по лизинговия договор, като ответника е издал фактура № 0010983727/01.06.2023г. – л.36 от делото на СРС;

-ищеца е направила, съответно ответника получил писмено изявление с искане за придобиване на лекия автомобил след прекратяване на договора за лизинг по остатъчна стойност.

Видно от текста и съдържанието на договора за лизинг – л.66-67 от делото, същия е подписан на 06.06.2018г. и от която дата следва да се счита, че между страните е възникнало правоотношението /в този смисъл отбелязването, че договора е от дата 22.05.2018г. в информационните системи на ответното дружество и цитирани в заключението по ССчЕ, както и посочено в началото на погасителния план съм лизинговия договор, не определят момента на възникване на правоотношението/. В текста на лизинговия договор № 1882 и приложенията към него не е посочена крайна дата като срок на договора, но на 1-ва страница от същия – л.66 от делото на СРС е посочен срока – като продължителност в брой месеци – 60 месеца т.е. 5 години или до дата 06.06.2023г. Посоченото уточнение е важно, доколкото изявленията между страните касаещи искане за сключване на договор за продажба в ОУ са обвързани със срок, определен съобразно крайния срок на договора за лизинг.

Договорът за финансов лизинг, съгласно разпоредбата на чл.342 ал.2 и ал.3 от ТЗ , има за предмет задължението на лизингодателя да придобие една вещ със собствени средства, при условия определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване, срещу възнаграждение, което представлява изплащане на стойността на лизинговата вещ. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което и обикновено съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя.

При оперативния лизинг липсва мандатен елемент – поръчката на лизингополучателя за придобиване на вещ от трето лице. При него стойността на вещта не се покрива изцяло от лизинговите вноски, плащани през установения в договора срок, и лизингодателят има интерес от остатъчната стойност на вещта, като разчита на възможността за продажбата му или за повторното му предоставяне за ползване от друг лизингополучател. Докато при оперативния лизинг интересът на лизингодателя е получаване на отделната лизингова вноска, при финансовия лизинг интересът е получаване на цялото лизингово възнаграждение.

Клаузата във финансовия лизинг, включително и процесния, предвиждаща възможност лизингополучателя да придобие собствеността на веща предполага добросъвестно изпълнение на задълженията за изплащане на лизингодателя стойността на лизинговата вещ, ведно с договореното възнаграждение.

Подобна клауза, в съдебната практика се приема, че оглед цялостното съдържание на лизинговия договор, може да бъде разглеждана като предварителен договор за покупко- продажба 3 на определена вещ - доколкото са ясни страните, предмета на договора и цената по сделката и страните са предвидили възможност за окончателно прехвърляне на правото на собственост на лизинговата вещ от лизингодателя на лизингополучателя./ решение № 102/2010 по т. д. № 897/2009 г. на ВКС II т.о./

В случая, видно от съдържанието на лизинговия договор № 18882 – т.34.1.3 от ОУ, след прекратяване на правоотношението с изтичане на срока на договор, това е една от правните възможности за лизингополучателя, но при изпълнение на определени описани в договора условия.

Правото да иска сключване на договор за продажба на лизинговата вещ на остатъчната стойност на лизинговия автомобил, лизингополучателят придобива при точно изпълнение на договорните си задължения – „липса на непогасени задължения на клиента“ както по съответния лизингов договор /по който претендира опция придобиване/, така и по други лизингови договори сключени със същия лизингодател. Така уговореното условие, следва да се счита, че покрива и хипотезата, когато неизпълнение е минимално и незначително с оглед интереса на лизингодателя /решение № 102/2010 по т. д. № 897/2009 г. на ВКС II т.о./ и по аргумент на обратното, ако ако лизингополучателят не е изправна страна по договора и изпълнява неточно или не погасява своите задължения, той няма право да придобие собствеността при изтичане на срока на договора, тъй като интересът на лизингодателя да му бъде възстановена сумата, с която е кредитирал лизингополучателя със съответната печалба, не е удовлетворен.

Следователно, за да възникне право на придобиване на собствеността и да се приеме, че ищеца има право да претендира да придобие правото на собственост върху лизинговата вещ доброволно или по съдебен ред, като клаузата на т.1.7 и 34.1.3 от ОУ към договора за финансов лизинг бъдат обявени за окончателен договор между страните за покупко- продажба на процесния автомобил, следва същата като лизингополучател да е погасила своите договорни задължения изцяло или поне до степен незначителна неудовлетвореност на кредиторовия интерес.