Определение № 240 от 17.03.2026, Окръжен съд - Добрич

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 240 гр. гр. Добрич, 17.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Д. Жечева

Членове:

Анна Великова

Станимир Т. Ангелов като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно частно гражданско дело № 20263200500120 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.248 ал.3 изр.2 от ГПК във връзка с чл.274 и сл. от ГПК.Подадена е частна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕАД,ЕИК 208597211,със седалище и адрес на управление гр.София,п.к. **** /правоприемник на „ЕОС Матрикс“ ЕООД,ЕИК 1310011375/ срещу определение №17/05.01.2026 г. по гр.д.№751/2025 г. на Добричкия районен съд,с което е оставена без уважение молба вх.№21181/14.11.2025 г. на праводателя на частния жалбоподател „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на решение №926/23.10.2025 г. по гр.д.№751/2025 г. на ДРС в частта за разноските.Изложени са доводи за неправилно определяне от първоинстанционния съд на дължимото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение поради неправилна преценка на правната и фактическа сложност на спора,характера на предявените искове и обема на осъществената адвокатска защита.Определянето на възнаграждение по всеки от съединените искове поотделно въз основа на материалния интерес било неправилно.Цитира се практика на

ВКС в насока,че при вземания,произтичащи от едно правоотношение между страните,възнаграждението следва да се определи въз основа на аритметичния сбор на всички претенции.По исковете по чл.439 от ГПК имало изобилна съдебна практика,вкл. тълкувателни решения на ВКС,поради което спорът бил ясен от правна страна.Фактическата и правна сложност били ниски.С присъдените от първоинстанционния съд разноски за адвокатско възнаграждение съдът нарушил принципите на пропорционалност и разумност.Настоява се за отмяна на атакуваното определение и за уважаване на молбата по чл.248 ал.1 от ГПК.

В писмен отговор насрещната страна Б. Д. Б. с ЕГН ********** от 1 гр.Добрич,жк „Д.“ №**** изразява становище за неоснователност на частната жалба и настоява за потвърждаване на обжалваното определение.Счита присъденото адвокатско възнаграждение за съобразено с Наредба №1/09.07.2004 г.,сложността на спора и извършената от пълномощника работа,поради което намира,че същото не подлежи на редуциране.

Като постави на разглеждане частната жалба,Добричкият окръжен съд установи следното:

При данни,че частният жалбоподател е уведомен за обжалваното определение по реда на чл.38 ал.2 т.3 от ГПК чрез ССЕВ на 15.01.2026 г.,когато съгласно чл.41а ал.1 от ГПК съобщението е изтеглено от адресата в рамките на 7-дневен срок от датата на неговото изпращане 08.01.2026 г.,частна жалба с вх.№1216/20.01.2026 г. по описа на ДРС,подадена чрез куриер на 19.01.2026 г.,е депозирана в рамките на указания от районния съд двуседмичен срок за обжалване,изтекъл за страната на 29.01.2026 г.Предвид горното и като изхождаща от активно легитимирано лице /правоприемник на страна по делото/ с правен интерес от атакуване на неизгодното за него определение,респ. като насочена срещу акт от категорията по чл.274 ал.1 т.2 от ГПК във връзка с чл.248 ал.3 от ГПК,подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност,частната жалба е процесуално допустима.Разгледана по същество,същата е основателна.

Гр.д.№751/2025 г. на ДРС е образувано по повод искова молба с вх.

№4883/13.03.2025 г.,с която са предявени от Б. Д. Б. с ЕГН ********** от гр.Добрич,жк „Д.“ №**** срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД,ЕИК 1310011375 със седалище и адрес на управление гр.София,**** обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове на основание чл.439 ал.1 от ГПК за установяване,че ищецът не дължи на ответника поради погасяването им по давност вземанията по изпълнителен лист,издаден по ч.гр.д.

№5231/2010 г. по описа на Районен съд-Р.,както следва:

-14 462,53 лева-главница по договор за кредит от 20.02.2008 г.,ведно със законната лихва върху сумата,начиная от 07.07.2010 г.,до окончателното плащане на главницата;

-2 381,38 лева-договорна лихва за периода от 20.03.2008 г. до 07.06.2010 г.;

-168,38 лева-наказателна лихва за периода от 27.11.2009 г. до 07.06.2010 г.;

-336,88 лева държавна такса;

-704,25 лева адвокатско възнаграждение, които вземания са предмет на принудително изпълнение по изп.д.

№165/2025 г. по описа на ЧСИ В. М. с район на действие ОС-Р..

2

С решение №926/23.10.2025 г. по гр.д.№751/2025 г. на ДРС горните искове са уважени,като ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца Б. Д. Б. съдебно-деловодни разноски в размер на 2 858,10 лв,от които 2 000 лв адвокатско възнаграждение.

За решението „ЕОС Матрикс“ ЕООД е уведомено на 10.11.2025 г.

/съобщение на лист 405 от делото на ДРС/ и в двуседмичния срок за въззивното му обжалване,изтекъл на 24.11.2025 г.,е подадена от дружеството в рамките на срока по чл.248 ал.1 от ГПК молба с вх.№21181/14.11.2025 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение.Навежда се,че присъденото от съда възнаграждение е твърде завишено по размер и са развити доводи за неговото намаляване.Самото решение по същество на спора не е обжалвано и е влязло в сила.

С атакуваното определение №17/05.01.2026 г. районният съд е оставил молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта на присъденото адвокатско възнаграждение без уважение.Междувременно /установимо при справка с търговския регистър/ „ЕОС Матрикс“ ЕООД е заличено,като негов правоприемник се явява „ЕОС Матрикс“ ЕАД-дружеството,в чието лице на основание чл.227 от ГПК продължава производството по чл.248 от ГПК,което дружество е депозирало и настоящата частна жалба.

Молбата по чл.248 ал.1 от ГПК е депозирана от ответника по делото в рамките на срока по чл.248 ал.1 от ГПК,изхожда от активно легитимирано лице /страна по делото/ и е процесуално допустима.За допустимостта й е без значение дали дружеството-молител е представило списък на разноските си по чл.80 от ГПК,тъй като исканото изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските касае разноски,присъдени на насрещната страна.Като постановено по допустима молба атакуваното определение на ДРС е допустимо.Същото обаче е неправилно поради следните съображения:

Дружеството-ответник по делото,респ. неговият правоприемник,носи отговорност за сторените от другата страна разноски на общото основание по чл.78 ал.1 от ГПК поради уважаване на предявените срещу него искове.Същото дължи на ищеца Б. Б. сторените от него разноски,вкл. възнаграждение за един адвокат.

Според договора за правна защита и съдействие от 13.03.2025 г. /на лист 7 от делото на ДРС/ ищецът Б. е заплатил в брой при подписване на договора в полза на упълномощения от него адв.Г. Т. от ДАК възнаграждение в размер на 2 000 лв /1 022,58 евро/.Още с отговора на исковата молба ответното дружество е навело възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на 3 горното адвокатско възнаграждение,мотивирано с ниска правна и фактическа сложност на спора,неизискваща голяма по обем и интензивна работа от пълномощника на ищеца,като се има предвид,че при отрицателни установителни искове доказателствената тежест е на ответника.

Според въззивния съд присъденият в полза на ищеца по делото от районния съд размер на адвокатското възнаграждение е несъответен на положения от адвоката труд,на правната и фактическа сложност на спора.

Съгласно изложеното в т.3 от мотивите към Тълкувателно решение №6/06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.78 ал.5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото.Когато съдът е сезиран с такова искане,той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора,т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата,които ги обективират,и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси,което е различно по сложност при всеки отделен случай.След тази преценка,ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,съдът намалява договорения адвокатски хонорар.От значение за преценката по възражение по чл.78 ал.5 от ГПК са видът на спора,материалният интерес,видът и количеството на извършената от пълномощника работа и с приоритет фактическата и правна сложност на делото /така определение №638/18.03.2024 г. по ч.т.д.№757/2023 г. на І т.о.,ТК на ВКС;определение №2199/08.08.2024 г. по т.д.№1884/2023 г. на І т.о.,ТК на ВКС;определение №3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д.№2221/2024 г. на ІІІ г.о.,ГК на ВКС/.

В случая се касае за обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове на основание чл.439 ал.1 от ГПК,при които цената на отделните искове при определяне релевантния размер на дължимото адвокатско възнаграждение не е от приоритетно значение,защото обемът на адвокатската работа по този род дела е константен независимо от цената на исковете.Наведено е само едно основание за недължимост на сумите-изтекла погасителна давност,при което съдът дължи проследяване на извършени по съответното изпълнително дело изпълнителни действия,имащи като ефект прекъсване или спиране на давността,респ. с оглед горното извършване на преценка дали срокът на погасителна давност е изтекъл или не.Горният предмет на спора ограничава събирането на доказателства по делото само до изискване и прилагане на съответното изпълнително дело.Процесуалната активност на двете страни по спора в хода на съдебното дирене е ограничена традиционно само до прилагане на изпълнителното дело,а в рамките на спорадо излагане на правни аргументи въз основа на установените по 4 изпълнителното производство факти.По правило доказателствената тежест в процеса по отрицателни установителни искове е на ответника в производството.В този смисъл пълномощникът на ищеца Б. не е положил извънреден труд и не е развил особено голяма процесуална активност в хода на съдебното дирене.Исковото производство е приключило в едно открито съдебно заседание,на което пълномощникът на ищеца се е явил лично,единствените действия по събиране на доказателства се изразяват в приемане на изисканите две изпълнителни дела и е даден ход на устните състезания,при което пълномощникът на ищеца е изложил кратка пледоария по същество на спора.Пълномощникът не е изготвил писмена защита по делото.

Спорът не се отличава с голяма фактическа и правна сложност предвид яснотата на фактите по изпълнителното производство и наличието на многобройна и константна съдебна практика по въпроса за погасителната давност в рамките на изпълнителен процес.

Доколкото приложимата Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа борави при изчисляване размера на адвокатските възнаграждения по дела с определен материален интерес именно с размера на защитавания материален интерес,последният също е релевантен и не може да бъде пренебрегнат,защото качеството на адвокатската работа все пак има в настоящата хипотеза и имуществен измерител-материален интерес в какъв размер на доверителя е защитен.В случая упълномощеният от ищеца Б. адвокат е постигнал чрез прилагане на своите правни познания и професионален опит целяната защита в пълен обем-исковете са изцяло уважени.Адвокатът е изготвил мотивирана искова молба,като е избрал подходящ способ за защита.Съобразил е нуждата от привременна защита на ищеца,докато е висящ исковият процес,от вредоносни действия на съдебния изпълнител по искане на взискателя-кредитор по висящото изпълнително дело чрез обезпечаване на исковете посредством налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ до окончателно разрешаване на спора относно дължимостта на вземанията.Такова обезпечение е допуснато и е издадена обезпечителна заповед.

В случая по всички предявени искове следва да бъде определено едно общо възнаграждение в съответствие с практиката на ВКС.Когато предмет на делото са вземания,произтичащи от един договор,разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г.,регламентираща определяне на адвокатско възнаграждение поотделно по всеки от исковете,не следва да намери приложение-в този случай определящ е общият материален интерес,определен от сбора на цената на отделните искове /така определение №533/30.10.2017 г. по ч.т.д. №1649/2017 г. на ВКС,I т.о.,ТК и цитираните в 5 него/.Именно такова обективно съединяване на исковете в настоящия случай е налице,поради което адвокатско възнаграждение се дължи за всички искове общо.