Определение № 3908 от 27.11.2023, Районен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3908 гр. Перник, 27.11.2023 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Кирилова като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело № 20231720104017 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

Образувано е по искова молба на С. Д. Г. срещу „Топлофикация-Перник“ АД и ЧСИ С. Б., рег. № *** на КЧСИ, с която се иска в отношенията между страните да бъде признато за установено, че 1/ ищецът С. Д. Г. и длъжникът, посочен в ЗИПЗ № 5282/22.10.2012 г., издадена по ч.гр.д. № 7241/2012 г. на РС-Перник не са едно и също физическо лице, както и 2/ че изпълнителният лист от 28.12.2012 г. и ЗИПЗ № 5282/22.10.2012 г., издадена по ч.гр.д. № 7241/2012 г. на РС-Перник не визират като длъжник ищеца С. Д. Г..

В обстоятелствената част е заявено, че въз основа на цитирания изпълнителен титул „Топлофикация-Перник“ АД е образувала и поддържа срещу ищеца изп.д. № 2390/2021 г. по описа на ЧСИ С. Б., макар самоличността на длъжника по изп.лист да е различна от тази на ищеца, видно от ЕГН – още повече, че ЕГН на длъжника в последствие бил заличен с коректор от изпълнителния лист.

В срока за отговор ответното дружество е оспорило допустимостта на исковете, акцентирайки, че е било проведено производство за оспорване на изпълнението по чл. 439 ГПК, приключило с влязло в сила Решение по гр.д. № 4075/2022 г. на РС-Перник, с което исковете на ищеца са били отхвърлени като неоснователни.

В срока за отговор ЧСИ С. Б. е оспорил исковете, акцентирайки, че преди образуване на изп.д. № 2390/2021 г. по неговия опис въз основа на същия изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 569/2013 г. по описа на ЧСИ А.В. – прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т.

8 ГПК, като не му било известно към кой момент и от кого е извършено заличаването на ЕГН на длъжника в изпълнителния лист. Изложено е, че липсата на ЕГН или различие в същия не било основание за прекратяване на изпълнителното дело, съгласно чл. 433, ал. 1 ГПК. Дори да била налице процесуална незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител, същата можела да бъде предмет единствено на жалба по чл. 435 ГПК. Изложени са подробни съображения във връзка със същността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК и възможните възражения.

При служебна проверка, след разпределение на делото на настоящия докладчик, съдът е констатирал, че исковата молба е нередовна, като с разпореждания от 20.12.2023 г. и от 07.11.2023 г. двукратно е дал подробни указания на ищеца.

В срока за отговор със „Заявление“, вх. № 22522/30.10.2023 г. ищецът е уточнил, че искът следва да се счита предявен по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинност на изпълнителния лист, след извършено върху листа заличаване. Посочил е, че предявява иска включително и в хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК – за установяване на престъпно 1 обстоятелство от значение за гражданско правоотношение, тъй като не може да бъде възбудено наказателно преследване срещу юридическо лице.

С второ „Заявление“, вх. № 23.11.2023 г. ищецът е пояснил, че предявява исковете в условията на евентуалност – главен по чл. 124, ал. 4 ГПК и евентуален по чл. 125, ал. 5 ГПК.

Искът за установяване неавтентичност на изпълнителния лист е обоснован с извършено след издаването му заличаване в ЕГН на длъжника (с твърдения, че същият е различен от ищеца). Фактът на заличаване на ЕГН и използване на изпълнителния лист ищецът разглежда и като престъпно обстоятелство – форма на преправяне на официален документ и служенето му с него – чл. 308, ал. 1 и чл. 318 НК, поради което и на осн. чл. 124, ал. 5 ГПК се иска установяване преправяне на официален документ – изпълнителния лист, чрез умишлено заличаване на съществена част от съдържанието (ЕГН на длъжника) и послужване с изпълнителния лист против друго лице (ищеца). Твърди се, че нормативни пречки за възбуждане на наказателно производство са недопустимостта на водене на наказателно преследване против ЮЛ и изтекла давност за преследване на деянието.

При горните фактически твърдения и уточнения съдът намира, че е сезиран с недопустими искове, като съображенията за това са следните:

При служебна проверка по повод направения отвод за СПН, съдът констатира, че ищецът е депозирал иск за оспорване на изпълнението по изп.д. № 2390/2021 г. по описа на ЧСИ С. Б., въз основа на който е постановено влязло в сила решение по гр.д. № 4075/2022 г. на РС-Перник, с което исковете са били отхвърлени като неоснователни. В рамките на с ъ щ о т о като доказателство е бил представен оспореният в настоящия процес изпълнителен лист от 28.12.2012 г., издаден въз основа на влязла в сила и ЗИПЗ № 5282/22.10.2012 г. по ч.гр.д. № 7241/2012 г. на РС-Перник.

Твърдението, заявено първоначално в исковата молба, че едно лице е различно от лицето, посочено като длъжник в изпълнителния лист, съставлява твърдение за факт с правно значение досежно съществуването на право на принудително изпълнение срещу него, респ. за законосъобразността на предприети срещу него действия по изпълнение.

Съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК предявяването на самостоятелен иск за установяване конкретно на посочения от ищеца факт е недопустимо, тъй като исковете за установяване на съществуването или несъществуването на факти с правно значение са допустими само в случаите, изрично предвидени в закон. Това е така, тъй като всеки факт, релевантен за гражданското правоотношение, може да бъде установен по повод на делото относно самото правоотношение. „Дело по повод оспореното правоотношение“ в процесния случай съставлява именно производството, в което се оспорва материалната законосъобразност на изпълнението при проверка дали в полза на взискателя съществува изпълняемо право срещу длъжника (каквото е проведено или приключило, като претенцията на ищеца е отхвърлена ), или жалба по реда на чл. 435 ГПК, с която се оспорва процесуалната законосъобразност на действията на съдебния изпълнител. Законодателят не е предвидил иск за установяване факта за идентичност на едно лице с друго лице, чиито данни са отразени в конкретен документ, в частност – в изпълнителен лист.

При заявеното предявяване на иска в хипотезата на чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неавтентичността на изпълнителния лист, поради извършено саморъчно заличаване на данни в същия, искът по чл. 124, ал. 4 ГПК отново се явява недопустим.

На първо място, възможността да се оспорва истинността на изпълнителния лист е преклудирана, доколкото същият вече е бил представен в друго производство – л. 6 на гр.д. № 4075/2022 г., без да е бил оспорен по реда на чл. 193 ГПК. Същевременно в рамките на настоящия процес ищецът обосновава правния си интерес именно да установи, че е лице, чуждо на правния спор с „Топлофикация-Перник“, различно от длъжника по изпълнителното дело, тоест – практически да преодолее воденото срещу него изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен титул. В тази връзка са и задължителните разяснения на ТР № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС. Ако се приеме обратното становище, то се обезсмисля и ефектът на предвидената процесуална преклузия в чл. 193 ГПК, както и тази в чл. 133 ГПК. Процесуалните преклузии имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета на съдебното решение и правните му последици.

На второ място, в случая не е налице надлежно оспорване автентичността на 2 документа. В гражданскопроцесуалното право понятието „истински документ“ включва автентичен и верен, съответно „неистински“ – неавтентичен или неверен документ.

Изпълнителният лист представлява процесуална ценна книга, която материализира и удостоверява правото на принудително изпълнение с неговите обективни и субективни предели. В случай, че се твърди, че същият невярно удостоверява личните данни (ЕГН) на действителния длъжник по изпълнението, налице е друг ред за защита, а именно – чрез искане за поправка на допусната очевидна фактическа грешка в същия или чрез жалба по чл.

407 ГПК, а не чрез нарочно производство по чл. 124, ал. 4 ГПК.

Същевременно критерий за автентичността на документа е авторството, респ. неавтентичният документ материализира изявление, което не е било направено от лицето, посочено като негов издател. В случая не се въвеждат твърдения за материализирано в изпълнителния лист изявление, което да не е било направено от съдебния орган, а се въвеждат твърдения за поправка на документа от трето лице след издаване на документа – но не чрез променяне на съдържанието му в различен смисъл, а чрез механично заличаване на част от съдържанието. Ето защо в случая, съдът намира, че съобразно въведените фактически твърдения – и ако са налице останалите положителни процесуални предпоставки, налице би бил специалният иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, а не искът за установяване неистинността на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК, още повече предвид съображенията по приложението на ТР № 5/2012 г. и настъпилата преклузия.

В случая обаче искът, заявен в хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК, също е недопустим, доколкото липсват останалите положителни процесуални предпоставки – общи и специални, от значение за допустимостта на същия.

Хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК включва като процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск невъзможността престъпното обстоятелство да бъде установено и преследвано по реда на НК и НПК и то в посочените случаи на прекратяване и спиране и в случаите, когато извършителят е останал неоткрит. Основанията по НПК, които представляват пречка за развитие на наказателен процес, представляват специфични за иска по чл. 124, ал. 5 ГПК положителни процесуални предпоставки. В този смисъл, Определение № 161 от 21.03.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 614/2010 г., III г. о., Решение № 244/23.03.2017 г. по гр.д. № 1318/2016 г. на ВКС. Когато се претендира установяването на престъпно обстоятелство по реда на ГПК, съдът трябва да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи на фактическия състав на престъплението, както обективните, така и субективните – знанието на определи факти от претендирания деец.

В случая, съобразно твърденията, липсват правни пречки за образуване на наказателно производство за посочените от ищеца деяния по чл. 308, ал. 1 и чл. 318 НК.

На първо място, юридическо лице не може да е извършител на престъпление, тъй като наказателната отговорност е лична и виновна. Вината е субективното отношение на дееца към деянието, а такова субективно отношение могат да имат само физически лица, които именно са наказателноотговорни по смисъла на закона – чл. 9 и чл. 31 НК.

Юридическото лице изявява волята си и участва в правоотношения чрез своите представители – физически лица, които съответно носят и наказателна отговорност за извършените от тях престъпни действия. Обстоятелството, че съобразно твърденията на ищеца, юридическо лице се е ползвало от инкриминирания документ, не обосновава извод за невъзможност от възбуждане на наказателно преследване, доколкото правомощие на прокуратурата е да осъществи съответните действия по разследване и съобразно установеното да привлече конкретно физическо лице към наказателна отговорност.

Наред с изложеното, не се споделят доводите, че давността за наказателно преследване е изтекла. Видно от предвидените наказания в цитираните наказателноправни норми – съответно до три години ЛОС за престъпление по основния състав на чл. 308, ал. 1 НК и до две години ЛОС за престъпление по чл. 318 НК, съобразно чл. 80, ал. 1, т. 5 НК и съобразно момента, в който е образувано изпълнителното дело – 2021 г., с оглед твърденията, че същото е поддържано в състояние на висящност, към момента на сезиране на настоящия съд, включително и към постановяване на настоящото определение, абсолютната давност за наказателно преследване не е изтекла за нито едно от посочените деяния, включително и при съобразяване дали се касае за довършено престъпление или 3 продължавано престъпление, с оглед началния момент на давността – чл. 80, ал. 3 НК.

На второ място, искът е насочен срещу ненадлежен ответник, въпреки указанията, дадени с т. 3 от Разпореждането на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК от 07.11.2023 г. Съгласно ТР № 20/1968г. на ОСГК на ВС като ответник по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК /чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./ следва да се конституира лицето, сочено като извършител на престъплението, респ. неговите наследници, както и лицето, на което се противопоставят установените престъпни обстоятелства. Следователно, юридическо лице не може да бъде ответник по иск по чл.