Решение № 3543 от 09.08.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3543 гр. Пловдив, 09.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20225330110726 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от П. Б. М. против „Кедихелп ЕООД, с ЕИК:

201284228, което променя фирмата си на „Мъни Плюс Менджмънт“ ЕООД, а впоследствие се преобразувана чрез промяна на правната форма, като актуалното наименование и правна форма на дружеството е „Мъни Плюс Менджмънт“ ЕАД с ЕИК: 206613478. Иска се прогласяване нищожност на клаузата на чл. 8, ал. 4 от Договор за кредит от 15.12.2017 г. В исковата молба се излагат твърдения за противоречие на клаузата с добрите нрави, заобикаляне на закона, че същата е неравноправна и нарушава правилата на ЗПК, въз основа на което ищецът моли съдът да прогласи нищожността на клаузата и да осъди ответника да върне сумата от 50 лв., недължимо платена за неустойка. В съдебното заседание искът е увеличен на 885,29 лв.

Ответникът в срок подава отговор, с който счита исковете за неоснователни. Не оспорва сключването на договора и посочените в исковата молба уговорки за предоставената сума, лихвения процент и ГПР. Прави възражение за погасяване вземането по давност. Неправилно счита, че се иска прогласяване нищожността на целия договор и развива доводи в тази насока.

Сочи, че клаузите в договора са индивидуално уговорени, че неустойката не следва да се включва в ГПР, тъй като е свързана с неизпълнението. Поради фиксирания лихвен процент счита за неприложими изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Цитира съдебна практика. Твърди, че неустойката не е платена, доколкото изобщо не е била начислявана, като уговорена при отлагателно условие. В същото време не твърди да е сключен договор за поръчителство, след изрични указания на съда. Моли за отхвърляне на исковете, присъждане 1 на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, прие следното:

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, чл. 22 вр. с чл. 11, т. 9 и чл. 10 ЗПК и иск по чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Не се обосновава интерес от кумулативното разглеждане на установителните искове, нито определена поредност, поради което следва да се приеме, че са предявени в условията на алтернативност.

За основателността на установителния иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, като алтернативно предявен, следва да е налице уговорка за неустойка с такива характеристики, които я определят като нищожна.

По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД следва да са реализирани следните юридически факти: плащането на паричната сума и липсата на валидно правно основание за това. Ищецът е посочил в исковата молба, че сумата е платена без основание за неустойка, но самото твърдение, че е платена без основание изключва твърдението, че сумата е платена за неустойка. Ответникът следва да наведе твърдения на какво основание се дължи сумата, като същият посочва, че общо платената сума по договора е прихваната за главница и възнаградителна лихва, поради което следва да докаже тези основания.

Установява се от представения договор за кредит, че в чл.12, ал.1 и ал.3 било уговорено задължение на потребителя да предостави в тридневен срок от сключване на договор поръчител, който да отговаря на определени условия, като при неизпълнение съгласно чл.8, ал.4 дължи неустойка в размер на 638,94 евро (1249,65 лв.), при главница 766,94 евро (1500 лв.) Предвидената неустойка се дължи при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора, което неизпълнение по начало не е свързано с реални вреди за кредитора, а с повишаване на кредитния риск. За носене на по-големия риск може да се предвиди възнаградителна лихва, но не и неустойка. Ето защо това вземане всъщност цели постигане на по-голяма печалба за кредитора, без да е обявено като възнаградителна лихва, но не обезщетява вреди. За този извод допринася и високия размер на неустойката, съизмерим с главницата. Така преследваната с това вземането цел, която съставлява скрита печалба за кредитора и заблуждава потребителя за действителния си характер, накърнява правилата на добросъвестността и води до извод за нищожност на клаузата. Ето защо искът по чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД подлежи на уважаване.

Поради този характер на вземането за „неустойка“, съставляващо допълнителна печалба за кредитра, същото следва да се включи в ГПР.При тълкуване на чл.3, ал.8 от Договора, може да се направи извод, че неустойката не е включена в ГПР. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени иконимическите последици от сключване на договора. Поради неспазване 2 изискванията за посочване на ГПР в договора, същият е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В този смисъл е и решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C - 714/22.

Недействителността на договора, на основание чл.23 ЗПК, има за последици недължимост на всички други задължения по договора, различни от главница.

Установява се от изготвените три ССЕ и една СТЕ, чиито изводи си кореспондират в тази връзка, че общата сума, платена по договора, е в размер на 1828,30 лв. Ответникът доказа, че е налице валидно правно основание за дължимост на сумата от 1500 лв. за чистата стойност на кредита, която се дължи при недействителност на договора. След като договорът е недействителен, без значение е как е прихващано изпълнението, тъй като потребителят дължи връщането на чистата стойност веднага след получаването на сумата като получена също без основание. Ето защо погасителният план за прихващането на платените суми частично по пера не е породил действие, като част от недействителния договор. В тази връзка не следва да се приемат изводите на последната ССЕ, че са платени 885,29 лв. за неустойка. Всъщност са платени 1500 лв. за чистата стойност на кредита.

Останалите 328,30 лв. са платени по недействителния договор без основание, поради което не се дължат от ищеца и подлежат на връщане. Както се посочи, ищецът няма задължение да посочи за какво е платил недължимо платената сума, тъй като неговото главно твърдение е, че е платена без основание. Ответникът не доказа валидно основание за получаването на сумата от 328,30 лв., която твърди да се дължи за възнаградителна лихва.

Поради недействителност на договора, нито възнаградителната лихва, нито неустойката са дължими.

Ответникът е направил възражение за погасяване на вземането за връщане на сумата от 328,30 лв. по давност. При исковете по чл.55 ЗЗД, давността е 5-годишна и тече от предаване на сумата. В този смисъл е ТР № 5 от 2017г. на ОСГТК на ЕКС и ППВС № 1/1979 на П на ВС: „Задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г. Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на осн чл. 114, ал. 1 ЗЗД.“

Съгласно СТЕ и изводите на всички ССЕ ищецът е извършил общо 9 плащания в периода 27.02.2018г. – 07.09.2018г., с които е погасил главницата и е надплатил 328,30 лв. При всички случаи, считано от 2018г., давността изтича най-рано през 2023г., а исковата молба е подадена на 25.07.2022г.

Вземането не е погасено по давност и осъдителният иск следва да се уважи до размер от 328,30 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 25.07.2022г., до окончателното плащане, а за горницата – да се отхвърли.

При този изход от спора поисканите разноски от ищеца ще се присъдят по съразмерност. Ответникът е поискал разноски за хонорар, които не следва 3 да се присъждат съразмерно на отхвърлената част от осъдителния иск с оглед пар. 5 от решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C - 714/22.

Ищецът е сторил разноски за държавна такса: 100 лв., за експертизи: 657 лв. и е поискал хонорар по чл.38 ЗА в размер на 960 лв. с ДДС. Ищецът претендира минимален хонорар по Наредба № 1 за двата иска, а възражението на ответника е за размери над тези минимуми, ето защо възнаграждението не следва да се намалява. Следва да се вземе предвид, че първата ССЕ касае и двата иска, а останалите три – само осъдителния иск. По установителния иск ще се присъдят 50 лв. такса, 60 лв. за експертиза и 480 лв. хонорар, а по осъдителния по съразмерност: 18,54 лв. за такса, 221,39 лв. за експертизи и 178 лв. за хонорар.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Мъни Плюс

Менджмънт“ ЕАД с ЕИК: 206613478, със седалище и адрес на управление гр. София, ул."Рачо Петков Казанджията" № 4, ет. 6Б, по предявения от П. Б.

М., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, че е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, уговорката в чл.8, ал.4 от Индивидуален договор за заем № ***/15.12.2017 г., сключен между тях, с която се предвижда неустойка в размер на 638,94 евро, дължима от заемателя при непредоставяне на обезпечение, в срока и съгласно условия, посочени в договора.

ОСЪЖДА „Мъни Плюс Менджмънт“ ЕАД с ЕИК: 206613478, да плати на П . Б. М., ЕГН: **********, по предявения от нея иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата в размер на 328,30 лв., платена от П. Б. М. по Индивидуален договор за заем № ***/15.12.2017 г. и получена от „Мъни Плюс Менджмънт“ ЕАД без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 25.07.2022г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдената до претендираната сума от 885,29 лв.

ОСЪЖДА „Мъни Плюс Менджмънт“ ЕАД с ЕИК: 206613478, да плати на:

П. Б. М., ЕГН: **********, разноските по делото, както следва: 68,54 лв. за държавна такса и 281,39 лв. за експертизи;

ЕАД Е. И., от АК ***, сумата в размер на 658 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

4

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5