Решение № 403 от 31.07.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 403 гр. Велико Търново, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ирена Колева

Членове:

Й. Воденичаров

Любка Милкова при участието на секретаря Красимира Г. И.а като разгледа докладваното от Й. Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20224100500489 по описа за 2022 година за да се произнесе съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Предмет на подадената от името на ЗАД „***“ АД С. чрез пълномощника му адвокат М. Г. от САК , въззивна жалба е Решение № 152/11.03.2022 г. по гр.д. № 430/2021 г. на ГОРС , с което е прието за установено спрямо застрахователя по реда на чл.439 от ГПК, че Й. Д. С. , Н. Й. П. и Т. И. Б.- всички от гр.Л. не му дължат сумата от 19 437 лева , представляваща разноски по съразмерност , присъдени с Решение № 572/14.10.2014 г. по в.гр.д. № 619/2014 г. на АС- Пловдив/ изменящо частично Решение № 480/16.12.2013 г. по гр.д. № 94/2013 г. н ОС- Стара Загора/, осъден е на основание чл. 55, ал.1, пр.3-то ЗЗД да им върне сумите, както следва : на Й. Д. С.- 9 915,17 лева , на Н. Й. П.

– 538,35 лева и на Т. Й. Б.- 9 658,59 лева , събрани/ платени по изпълнително дело *** на ЧСИ М. П. с рег.№ ***, с район на действие СГС, с молба за отмяна на решението, отхвърляне на исковете и присъждане на направените по производството разноски.

Изложени са оплаквания/доводи/ за неправилност на решението по главния иск поради погрешно прилагане на материалния закон относно действията водещи до прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б.“в“ от ЗЗД и началото на нова давност.

Поради това и в частта му , с която са уважени субективно съединените в режим на евентуалност осъдителни искове търпи санкция на отмяна.

В с.з. представя писмено становище в подкрепа на обжалването на решението.

Ответниците по жалбата в с.з. чрез пълномощника си адвокат Г. Н. от ВТАК я оспорват по съображения за съответствие на решението с доказателствата по делото и материалния закон / чл. 116, б.“в“ от ЗЗД/, предпоставящ прекъсване на погасителната давност с предприемане на което и да е действие за принудително изпълнение в рамките на 1 конкретен изпълнителен способ, каквото действие обаче не е подаване на молба за образуване на изпълнително дело. Молят да бъде потвърдено решението с присъждане на направените пред въззивната съдебна инстанция разноски.

Изложеното в жалбата налага цялостно въззивно разглеждане на основанието на главния предявен по реда на чл.439 от ГПК отрицателен установителен иск- чл.269, изр.2-ро от ГПК.

Ищците Й. Д. С. , Н. Й. П. и Т. И. Б. – всички от гр.Л., твърдят , че съгласно Решение № 572/14.10.2014 г. по в.гр.д. № 619/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив, частично изменящо Решение № 480/16.12.2013 г. по гр.д. № 94/2013 г. на Окръжен съд – Стара Загора , влезли в сила на 27.11.2014 г. са осъдени съразмерно с отхвърлената част от исковете им да заплатят на ЗД“***“ АД- С. сумата от 19 437 лева представляваща разноски по производството. Въз основа на издадения изпълнителен лист № 25/27.04.2015 г. по гр.д. № 94/2013 г. на ОС- Стара Загора, на 16.08.2016 г. по молба на ответника – застраховател и кредитор на вземането е образувано изпълнително дело № *** по описа на ЧСИ М. П., с рег. № *** в камарата на ЧСИ, с район на действие СГС. С молби от 02.01.2018 г. , 03.12.2019 г. и 10.02.2021 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовите им възнаграждения и открити в резултат на проучване техни банкови сметки, както и извършване на опис и оценка на движими вещи , намиращи се по постоянния и/или настоящия им адреси. На 10.02.2021 г. съдебният изпълнител е разпоредил налагане на запор върху трудовите им възнаграждения и банкови сметки , извършени резултатно между 12.02.2021 г. – 15.02.2021 г. От имуществото им/ наличности по банкови сметки / принудително са събрани на 22.02.2021 г. , 23.02.2021 г. и 25.02.2021 г. сумите, както следва: Й. Д. С.- 9 915,17 лева, Н. Й. П. – 538,35 лева и Т. Й. Б.- 9 658,59 лева.

Заявяват , че срокът по чл.110 от ЗЗД е изтекъл преди налагането на запорите , поради което вземането е погасено по давност .

Предвид това молят съда да постанови решение , с което да приеме да установено, че не дължат на застрахователя сумата, за която са осъдени, а евентуално при положение, че бъде уважен установителния иск- да бъде осъден да им върне принудително събраните суми, с присъждане на направените по производството разноски .

Ответникът оспорва по основание исковете и моли да бъдат отхвърлени / евентуалния, ако бъде уважен главния /, с присъждане на разноските.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл.235 от ГПК събраните доказателства приема за установено и обосновава следните правни изводи :

Фактите от значение за правилното решаване на делото- предмет на изложените в исковата молба и писмения отговор твърдения, са безспорни и документално установени според изискването на чл.154, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд в съгласие с констатациите им в мотивната част на решението, упражнявайки правомощието си по чл.272 от ГПК , препраща към описанието им , без да е нужно да ги повтаря.

Спорен е въпросът дали някое от действията на застрахователя – ответник насочени към принудително събиране на вземането за разноски/ подадената молба за образуване на изпълнително дело и молбите за извършване на опис и налагане на запор/ са породили правната последица , уредена с нормата на чл. 116, б.“в“ от ЗЗД/ прекъсване на давността/ ?

Отговорът е положителен.

2

Изискуемостта на вземането за разноски/ състояние, при което кредиторът може да иска изпълнение / е настъпила в деня , когато съдебното решение / в тази му част с характер на определение/ е влязло в законна изпълнителна сила: 27.11.2014 г. – чл. 236, ал.1, т.6, вр. с чл.296, т.1, чл.298, ал.1, чл.404, т.1 от ГПК, вр. с чл. 69, ал.1 от ЗЗД. От този ден е започнала да тече погасителната давност за това вземане , която е 5 годишна – чл.114, ал.1 , чл.110 от ЗЗД.

Материалноправното възражение за изтекла погасителна давност има определеност на особено субективно право/ средство/ на длъжника , осигуряващо / при упражняване/ ефекта на погасяване на една от съставките на самото вземане – правомощието на кредитора да иска изпълнение/ но не и правомощието да получи изпълнение/ или иначе казано: правото на погасителна давност е правомерен отказ от изпълнение, „парализиращ” осъществяването на претенцията чрез принудителната намеса на компетентен орган / съд, съдебен изпълнител/ , след като вече е изтекъл предвидения в закона срок на давността чл.120 от ЗЗД.

В предметния обхват на иска за оспорване на изпълнението по чл.439, ал.1 и ал.2 от ГПК, разбира се, попада и позоваването на последиците на фактическия състав на погасителната давност , доколкото те от гледна точка на ал.2 са нов юридически факт за съдбата на вземането, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по което е издаден изпълнителния титул. Неточно е обаче да се твърди и да се иска съдът да установи , че сумата не се дължи / както в случая е направено/ , тъй- като задължението остава / аргумент от чл.118 от ЗЗД/. Точно е да се твърди и да се иска съдът да установи, че вземането е погасено по давност, но неправилната формулировка не е пречка за правилен /„поправителен“/ подход към предявения иск според същината му, произлизаща от твърденията в исковата молба.

Според правилото на чл.116, б.“в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Законът не указва от кого трябва да изхожда предприемането им: взискателят или съдебният изпълнител?

Следователно може да бъде по почин и на двамата/ има и хипотези, при които може да бъде и по почин на трети лица/ .

Този извод произтича от употребата на предлога „за“ в понятийния израз на посочената законова разпоредба.

Той логически и граматически подсказва , че тези действия не би трябвало да бъдат непременно типично изпълнителни, а могат да бъдат и подготвителни за извършването на такива , без които/ подготвителните/ не ще е допустимо извършването им, защото ако бяха само от първата категория , тогава би трябвало законодателят да употреби предлога „на“ и изразът би бил: “действия на принудително изпълнение“, т.е. тези , които може да извършва по начало само съдебния изпълнител/ запор, възбрана, опис, оценка, публична продан и т.н./.

Изводът следва и от идеята защо кредиторът заслужава да претърпи неблагоприятните последици на давността: бездействието му да предприеме потребното да си удовлетвори правото.

Затова под „действия за принудително изпълнение“ разумът на закона има предвид и такива, изхождащи от него, които са насочени пряко или косвено към постигане на определени изпълнителни резултати/ удовлетворяване по принудителен ред / , т.е. да са белег на активно негово поведение, предпоставящо дължима намеса на съдебния изпълнител за извършване на изпълнителни действия в рамките на определен изпълнителен способ, засягащ имуществената сфера на длъжника- чл.426, ал.1, ал.2, чл.442 от ГПК, чл.133 от ЗЗД. Тези действия не могат да бъдат други освен подаване на молби с искания за предприемане на уместен опит за някакво резултатно изпълнение/ вж. чл.14:402 на Принципите на европейското договорно право/, още повече , че процесуалният закон ги 3 предвижда като необходимо условие за валидността на изпълнителните действия.

В т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по т. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е обяснено / становище - следвано неотклонно в съдебната практика/ , че давността не се прекъсва с образуването на изпълнително дело , а се прекъсва с предприемането / независимо от това дали е поискано от взискателя или е по собствен почин н а съдебния изпълнител при упражняване на възложената му на основание чл.18 от ЗЧСИ власт / на кое да е изпълнително действие/ насочване на изпълнението върху дадена вещ или вземане на длъжника чрез налагане на запор или възбрана , присъединяване на кредитори , възлагане на вземане за събиране или вместо плащане , извършване на опис и оценка на вещ , назначаване на пазач , насрочване и извършването на публична продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети лица/ в рамките на определен изпълнителен способ/ при паричните задължения това са изпълнение върху движима и недвижима вещи, изпълнение върху вземания на длъжника и изпълнение върху вещи в режим на съпружеска имуществена общност/, от който момент започва да тече нова давност. Казано е също , че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Подаването на молбата за образуване на изпълнително дело/ съответно образуването му като канцеларско действие / е действие , което само по себе си не прекъсва давността , тъй-като ако законодателят бе имал предвид обратно, би го казал изрично , както го е направил относно действието по предявяване на иск / чл. 116, б.“б“ от ЗЗД/.

Според обяснението дадено по-горе обаче, когато тя съдържа / както трябва да съдържачл. 426, ал.2 от ГПК/ искане за прилагане на посочени в нея изпълнителни действия / начини за изпълнение / и те бъдат предприети/ извършени/ от съдебния изпълнител , без оглед на обстоятелството дали са резултатни или не , прекъсване на давността ще настъпи и то с ефект от поискването им, щом е направено в срока й , дори и предприемането / извършването да е извън него , стига забавянето да не е по причина , произлизаща от поведението на взискателя / вж. в този смисъл съжденията в мотивите на Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на IV Г.О. на ВКС ; Решение № 126/28.06.2022 г. по гр.д. № 3409/2021 г. на

III Г.О. на ВКС/. Това разбиране е напълно оправдано от гледище на идеята, че проявената активност на взискателя трябва да го ползва , тъй-като иначе би било изключително несправедливо поради бездействието на самия съдебен изпълнител, продължило до изтичане на давностния срок, първият да загуби възможността да удовлетвори по принудителен ред вземането си, щом длъжникът се позове по исков ред на последиците й.