Определение № 368 от 02.06.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 368 гр. София, 29.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902381 по описа за 2022 година и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД„Евроинс“АД против решение № 337 от 4.07.2022 г. по т.д.№ 240/2022 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 160 от 23.12.2021 г. по т.д. № 1072/ 2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с което на ищеца И. С. И. е присъдено обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина му Слави И. И., в частта за сумата над 66 000 до 116 00 лв. или за 50 000 лв., както и изцяло в частта, с която на ищцата С. Д. С. – баба на починалия е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, понесени от неговата смърт в размер на 76 500 лв. Изложени са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се, че допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение се състои в „безкритичното приемане“ и „краткото пресъздаване“ на събраните по делото гласни доказателства, без да е направен „оценъчен извод“ за приноса на изнесените пред него факти за установяване на вида и обхвата на вредите, както и в непроизнасянето по всички въпроси, 1 поставени във въззивната жалба. Наведен е довод, че съдът неправилно е преценил гласните доказателства, въз основа на които е формирал вътрешното си убеждение - показанията на допуснатите от първоинстанционния съд двама свидетели, които касаторът счита за „недостатъчни“ да обосноват ангажиране отговорността на застрахователя.

Посочено е, че по същество свидетелските показания съдържат оценъчни съждения, а не възприети от свидетелите факти, поради което не допринасят за установяване съдържанието на връзката между ищците и пострадалия, върху които могат да се градят фактически констатации, годни обосноват направените от съда правни изводи. Изложено е, че изводът на въззивния съд, че вследствие на инцидента, у ищеца И. С. И. е настъпила коренна промяна, не се подкрепя от показанията на свидетелите, тъй като не са събрани „достатъчно сведения“ относно личностната му характеристика, като основа за сравнение. По отношение на неимуществените вреди, понесени от ищцата С. Д. С. се твърди, че събраните по делото доказателства не установяват наличието на нетипични обстоятелства, породени от конкретна специфична житейска ситуация, която да обоснове извод, че в резултат на инцидента ищцата тя е претърпяла морални болки и страдания, които да налагат възмездяването им, още по-малко в приетия от съда размер на обезщетението.

Изложено е, че установената по делото фактическа обстановка сочи, че отношенията между бабата и нейния внук са били типични с оглед общоприетите традиционни норми, поради което не обосновават извод за особено близка духовна и емоционална връзка, мотивираща допускането на изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите, съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол е обоснован със следните въпроси, които касаторът счита за относими към основанието по чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК:

1. При определяне на размера на справедливо обезщетение следва ли съдът да държи сметка за обществената оценка за баланс и еквивалентност, която да намери отражение при обосноваването на конкретния размер на обезщетението?;

2. Следва ли съдът да обсъди събраните по делото доказателства и защитните позиции на всяка една от страните в мотивите на съдебния 2 акт?

Първият въпрос е мотивиран с твърдението, че въззивната инстанция е аргументирала присъждането на приетото от нея за справедливо обезщетение чрез кратко пресъздаване на събраните по делото гласни доказателства, без да изложи точното съдържание на изследваните житейски връзки, в противоречие с решение № 204/7.11.2016 г. по т.д. № 3568/2015г. на ВКС, I т.о. Относимостта на втория въпрос е обоснована с довода, че в нарушение на т. 2 от ТРОСГТК № 1/2013 г., в обжалваното решение въззивният съд не е отговорил на оплакването на жалбоподателя за липсата на достатъчно доказателства, които да обосноват реализирането на отговорността на застрахователя в претендирания от ищците обем и за недостатъчно задълбочения анализ на доказателствата от страна на окръжния съд, както и че не е изложил мотиви за възприетите от него индивидуални особености на всеки един от разглежданите в производството случаи, във връзка с имплицитно въведения с жалбата въпрос за границите, които следва да бъдат съблюдавани, за да не се допусне превръщането на обезщетението в източник на материално облагодетелстване. Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и за неговата отмяна в обжалваната му част, като резултат от произнасяне по инвокираните в касационната жалба оплаквания, както и за постановяване на друго по съществото на спора за отхвърляне на предявените искове, съобразно петитума на касационната жалба.

Ответниците по касация И. С. И. и С. Д. С. оспорват касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника им адв. Ж. З. от АК - Стара Загора изразяват становище за нейната неоснователност, с възражението, че в решението си въззивният съд е посочил обстоятелствата, които са формирали вътрешното му убеждение за справедливия размер на дължимите на ищците обезщетения за понесените от тях неимуществени вреди. Сочат, че въз основа на събраните гласни доказателства съдът правилно е приел, че като баща на починалия в резултат на произшествието, ищецът И. И., който сам е полагал всички грижи за него, се намира в най-тежката възможна житейска ситуация, а ищцата С.

С., която е живяла в едно домакинство с тях, е полагала грижи за Славян И., 3 надхвърлящи обичайните за отношенията между баба и внук. Изложено е, че размерът на присъдените обезщетения е в съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, обективирана в цитираните в отговора решения, както и че въз основа на заключението на експертизата съдът правилно е приел, че предвид характера на удара, не е налице принос на пострадалия, тъй като липсата на предпазен колан не се е отразила на получените от него на телесни повреди. Предвид липсата на материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната и формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, както и на твърдяните от касатора пороци, е направено искане да не бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е безспорно, а това е установено и от събраните по делото доказателства, че на 23.09.2018 г. при управление на лек автомобил „Ситроен Ксара“ с рег. № СТ 5374 НН, неговият водач Микаела Евгениева С. е предизвикал пътнотранспортно произшествие, в резултат на което е причинена смъртта на пътувалия на задната седалка в същия автомобил Славян И. И. – син на ищеца И. С. И. и внук на С. Д. С.. Въпросът за факта на осъществяване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца е разрешен с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 5007/2020г. на Сливенския окръжен съд, която е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, съобразно чл. 300 от ГПК.

Не се спори също, че отговорността на водача е била застрахована от ЗД „Евроинс“АД по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, сключен на 4.01.2018 г. със застрахователна полица № BG/07/118000170428, със срок на действие от 6.01.2018 г. до 5.01.2019 г. От приетото в първоинстанционно производство заключение на комбинираната съдебномедицинска и автотехническа експертиза е установено, че вредоносният резултат е причинен от ексцентричен (нечелен) удар, като непосредствената причина за смъртта на пострадалия е шийна травма, 4 предизвикана от камшичен удар. Експертизата е дала заключение, че травматичните увреждания биха настъпили независимо от поставянето на предпазен колан, т.е. предвид механизма на настъпване на произшествието, употребата на това предпазно средство не е била от естество да предотврати леталния резултат от нанесените телесни увреждания. От събраните в първоинстанционно производство гласни доказателства – показанията на свидетелите Р. З. и К. З., към датата на настъпване на произшествието пострадалият Славян И. трайно е живял с баща си и баба си - ищците И. С. И. и С. Д. С., тъй като майката е живяла в чужбина и не е могла да полага грижи за него. Отношенията между бащата и сина са били изключително близки, имали са общи планове, свързани с интереса им към музиката, а към баба си Славян И. се е отнасял като към родна майка, с която е споделял проблемите си, тъй като тя трайно е полагала грижи за него, в частност го е водила на училище и го е прибирала оттам.

Ищците са живели в общо домакинство с пострадалия, с изключение на период от около 3-4 месеца, около започването на първи клас, когато той е бил при майка си в чужбина, след което до смъртта си е живял само при баща си и баба си като „задружно семейство“. Ищците са изживели изключително тежко смъртта на Славян И., всеки ден са ходили на гроба му и понастоящем не могат да преживеят болката от трагичната загуба.

При тези данни, първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е приел, че справедливият размер на дължимото на ищците обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди е съответно 250 000 лв. за И. С. И. и 100 000 лв. за С. Д. С.. Намерил е за неоснователно инвокираното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, като с позоваване на заключението на комбинираната автотехническа и медицинска експертиза е приел, че липсата на предпазен колан не се намира в пряка причинно-следствена връзка с него, тъй като с оглед механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие употребата му не е могла да доведе до избягване на травматичните увреждания, вследствие на които е настъпила смъртта на пострадалия. Като краен резултат с първоинстанционното решение исковете са уважени в пълния предявен размер съответно от 166 000 лв. – по иска на И. И. и от 96 500 лв.- на С. Д. С., формирани като разлика между приетия от съда за справедлив размер на обезщетенията и извънсъдебно заплатените на 5 ищците суми, съответно от 84 000 лв. на първия и от 3500 лв. на втория.

За да постанови обжалваното пред касационната инстанция въззивно решение, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че ищците са от кръга на лицата, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, доколкото действително са понесли такива – ищецът И. И., съобразно ППВСРБ № 4 от 25.05.1961 г., в качеството на баща на починалия, а ищцата С. Д. С. – негова баба, съобразно задължителните указания, дадени с ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., на ВКС, поради наличието на особени обстоятелства, които сочат нейна изключително близка връзка с пострадалия, надхвърлящи обичайните такива, а именно, че извън незначително кратък период от няколко месеца, тя трайно е полагала грижи за отглеждането му от най-ранна детска възраст, заместваща липсващите такива от страна на майката, която се е установила на постоянно местоживеене в чужбина. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния за неоснователност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, поради неизползване на обезопасителен колан, по същите съображения, на които последният е основал извода си, а именно, че използването на това предпазно средство не е било от естество да предотврати причиняването на травматичните увреждания, намиращи се в пряка причинна връзка със смъртта на пострадалия. Същевременно въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението, присъдено на всеки от ищците не съответства на обема и интензивността на понесените от тях неимуществени вреди. По отношение на обезщетението, дължимо на И. И. е приел, че справедливият му размер, съответстващ на действително понесените от него болки и страдания възлиза на 200 000 лв., като е съобразил, че те не са довели до нарушаване на социалното му функциониране и до болестно състояние, налагащо специализирано лечение.