Решение № 89 от 27.07.2026, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 89 гр. Панагюрище, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20265230100048 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК

Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД и 86 ЗЗД предявени от "Ай тръст" ЕООД срещу И. П. Л. за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 322,59 евро, представляващи непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 3104777 от 03.01.2025 г. сключен между “Кредисимо” ЕАД и ответника, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, 50,38 евро - договорна лихва за периода от 11.02.2025 г. до 06.10.2025 г., 16,58 евро - мораторна лихва за периода то 11.02.2025 г. до 06.10.2025 г. в размер на законната лихва за забава, 17.44 евро възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 1.57 евро- обезщетение за забава върху възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 589/2025 г. по описа на Районен съд - Никопол.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На 03.01.2025 г. ответникът е кандидатствала онлайн за отпускане на потребителски кредит от “Кредисимо” ЕАД, като в исковата молба ищецът подробно е посочил процедурата по кандидатстване и пускане на кредита, като се сочи, че ответника е запозната с условията по сключения от нея договор, като е отправила обвързващо електронно волеизявление по чл. 2 от Закона за електронния документ и електронните към получил СЕФ и приема ОУ и Договора. Твърди се, че в резултат на посоченото, по реда на ЗЕДЕУУ на 03.01.2025 г., между кредитора “Кредисимо” АД и кредитополучателя И. П. Л. е сключен Договор за кредит № 3104777 за сумата от 322,59 евро - главница и уговорен срок на погасяване на предоставената сума- 210.07.2025 г. при лихва и други условия, подробно уговорени в Договора, като ответникът е усвоила сумата по договора. Излага се, че договорът за кредит е сключен във формата на електронен документ чрез размяна на електронни волеизявления по чл. 2 от ЗЕДЕУУ при спазване на изискванията на ЗЕДЕУУ, Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и приложимото законодателство, като при кандидатствана ответникът сам е избрала да обезпечи изпълнението на задълженията си, като осигури 1 поръчителство на АЙ ТРЪСТ /имала е възможност да избере и необезпечен кредит или да предостави банкова гаранция като друг вид обезпечение, съгласно Раздел III, т. 12 от ОУ/, като договорът за предоставяне на поръчителство не е бил задължителен за сключване, но същият е сключен по реда на ЗЕДЕУУ чрез размяна на електронни изявления. Излага се, че договорът за предоставяне на поръчителство между страните по делото по същността си е договор за поръчка по чл. 280 ЗЗД, сключен по реда на ЗЕДЕУУ, за което се плаща месечно възнаграждение за срока на Договора за кредит, съгласно от Раздел II на Приложение № 1, към Договора за предоставяне на поръчителство. Твърди се, че ищецът е изпълнил задълженията си по Договора за предоставяне на поръчителство и сключи с “Кредисимо” ЕАД Твърди се, че ответникът е търсен многократно от “Кредисимо” ЕАД с цел извънсъдебно уреждане на отношенията посредством сключване на споразумение за доброволно уреждане и изплащане на задълженията й, като въпреки това същата не е изпълнила в срок шест погасителни вноски по Договора за кредит, което съгласно ОУ е основание за обявяване на Договора за кредит за предсрочно изискуем, който е обявен по надлежния ред на електронния адрес на ответника. Твърди се, че ищецът е уведомил ответника за предстоящото плащане, като е изпълнил задълженията си като поръчител и е заплатил на кредитодателя, поради което ищецът е встъпил в правата на кредитора, като наред с това има свои самостоятелни вземания спрямо ответника. Сочи се, че ищецът е реализирал правата си чрез подаване на заявление по чл. 410 ГПК, като по образуваното съдебно производство срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение е постъпило възражение по см. на чл. 414 ГПК, което обосновава наличието на правен интерес за ищеца от предявяване на настоящата искова претенция. Моли се за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.

Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, в който се излага, че претенциите са неоснователни. Не се оспорва, че ответникът е сключил с “Кредисимо” ЕАД договор за кредит, като се сочи, че не е имал възможност да влияе на неговото съдържание. Сочи се, че съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се „задължава" в срок от броени часове, считано от датата на подаденото заявление за кредит, да представи на заемодателя едно от трите обезпечения подробно описани в три точки. Сочи се, че с дата на сключване на договора е сключени договор за поръчителство с ищеца, който има с седалище и адрес на управление идентично с това на кредитодателя, като едноличен собственик на капитала на ищеца е дружеството кредитодател. Твърди се, че съгласно нарочно създадения бланкетен „Договор за поръчителство" - потребителят дължи възнаграждение за Гаранция в размер на 341.22 лв., платим разсрочено на вноски. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за паричен заем № 3104777.Сочи се, че ответникът е извършвал множество плащания, а ищецът услужливо не уточнява кога и в какъв размер, поради което не следва ответникът да дължи на ищеца главница, договорна лихва, възнаграждение на поръчителя лихва за забава в претендираните размери. Излага се, че ответникът е потребител по смисъла на пар. 13, т. I от ДР на ЗЗП и на основание чл. 23 ЗПК той не дължи изпълнение на вземанията за договорна лихва, възнаграждение за поръчителство и лихва за забава, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Сочи се, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави и на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на кредитора с цел извличане на собствена изгода на търговеца. Кредиторът не е изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на 2 възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не е породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не е включен размерът на месечния лихвен процент и не са разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явява нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 7 и т. 9 от ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена скритата под формата на "възнаграждение за поръчителство" договорна лихва. Сочи се, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на три основания: с договорения лихвен процент в размер на 51,00 % се нарушават Добрите нрави, нарушават се и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и внася се неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Сочи се с договорения годишен лихвен процент в размер на 51,00% се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната практика приема, че при формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното и определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва- в която насока се цитира съдебна практика. Освен това се сочи, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 51,00 % не отговаря на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като нарочно създаденото договорено възнаграждение за Гаранция представлява добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не е оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Вземането по договора за Гаранция към договора за предоставяне на потребителски кредит няма характера на реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на кредита, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначално е уговорено без да притежава присъщите на реално обезпечение и характеризиращите го като такова обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „възнаграждение за Гаранция", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК тъй като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчител кумулативно с реалните обезпечения. Вземането е допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца — скрита под формата на възнаграждение за предоставяне на Гаранция, в който смисъл се цитира съдебна практика.

Сочи се, че с договорния лихвен процент в размер на 51,00 %, към който се кумулира вземането за Гаранция, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушават правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК понеже кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. Аргументите ни, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на потребителската защита и на добрите нрави, тъй като тя не отговаря на действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите, са следните: За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното 3 правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др.

След като кредитодателите създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на допълнителни оскъпявания за неосигуряване на обезпечение или при осигуряване на нарочно създадени обезпечения, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. На плоскостта на настоящия случай, нарочно създаденото обезпечение за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение е загубило присъщата му обезщетителна функция, защото чрез него не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с това нарочно създадено възнаграждение за предоставяне на Гаранция не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в прекомерен размер спрямо отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като възнаграждение за предоставяне на Гаранция за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Сочи се, че възнаграждението за предоставяне на Гаранция е загубило и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, поради това, че възнаграждението не служи за реално обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за допълнително оскъпяване на кредита. Предвиждането в процесния договор, че потребителят се "задължава" в срок от броени часове да предостави едно от трите обезпечения и нарочно създадения от същата дата "Договор за поръчителство", по който потребителят се задължава да заплати възнаграждение надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва, не защитава негов легитимен интерес и внася неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Твърди се, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 64,78 % .