Решение № 1652 от 30.12.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1652 гр. Пазарджик, 30.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Георгиев при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЧАМОВА като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело № 20255220100288 по описа за 2025 година

Предявена е искова молба от Г. Д. Д., с ЕГН: ******, с постоянен адрес: гр. Пазарджик, ул. „*******, обл. Пазарджик, против „ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 2, ап. 4.

Ищецът твърди, че на 20.07.2023 г. ищецът бил сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 18,00%, годишен процент на разходите - 48,62%. Твърди се, че съгласно договора заемателят дължал такса за разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 156,94 лева, която той следвало да престира заедно с месечната погасителна вноска.

Счита се, че уговорката в договора за заплащане на такса за разглеждане е нищожна, като неравноправна, при твърдение, че тази такса е била уговорена в договора, едва след като е била направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се задължавал да плати такса, за която не му било известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена.

Твърди се, че таксата е била във фиксиран размер - 156.94 лв., липсвало 1 каквато и да била еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя, поради което се счита от ищеца, че клаузата има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и че с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е била извършена конкретна услуга, че тази такса представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи се, че по изложените съображения, такса за разглеждане била излязла в разрез с добросъвестността. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. Сочи се още, че по същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатявала неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Твърди се, че договорена при тези условия тя представлявала допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва.

Сочи се, че било нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора, както и че чрез уговореното в клаузата за такса разглеждане в договора се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Твърди се, че съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е била предвидена като такса разглеждане в договора, сумата визирана в договора представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Твърди се, че клаузата в договора предвиждаща такса разглеждане 2 противоречала на добрите търговски практики като илюстрирала директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя /чл. 143, т. 5 ЗЗП/.

Твърди се, че такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което била и нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Твърди се, че поради невключването на такса разглеждане в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от такса разглеждане. Твърди се, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал.

1 и ат. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Сочи се, че с преюдициално заключение по дело С[1]453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Твърди се, че нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ат. 1, т. 10 от ЗПК, както и че не било изпълнено и изискването по чл. 11, ат. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Твърди се още, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. Освен това се посочва, че по силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.

3

Моли се съдът да прогласи нищожността на договор за кредит от 20.07.2023г., като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, в условията на евентуалност да прогласите нищожността на клаузата от договор за кредит от 20.07.2023г., предвиждаща заплащане на такса разглеждане, като противоречаща на принципа на добрите нрави, както и да осъди ответното дружество да върне недължимо платена сума от 50,00 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Формулирано е доказателствено искане за допускане на съдебно - счетоводна експертиза, като вещото лице след запознаване с материалите по делото да даде заключение по поставени въпроси. Сочат се доказателства. Във връзка с подадена молба от ищцата с вх. №4682/17.02.2025 г., чрез нейния процесуален представител, с която иска от съда да бъде освободена от внасянето на ДТ, съдът, след извършване на необходимите справки, с Определение № 971/26.03.2025 г. на осн. чл. 83, ал. 2 от ГПК е освободил ищцата Г. Д. Д. от внасянето на ДТ.

В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Черковна № 38, ет. 1, офис 4, представлявано от управителя Росен Антов, чрез юрисконсулт Звезделина Хаджиева, в което е заявено становище по допустимостта на иска, като исковете се считат за изцяло недопустими и се моли съдът да прекрати настоящото производство. По основателността на иска е заявено становище, че се оспорват предявените искове по основание и размер, и че същите се считат за неоснователни. Заявено е, че не се оспорва и се моли да бъде отделено като безспорно с доклада по делото, че на 20.07.2023 г. е сключен Договор за кредит № L327220 („Договора за кредит“) между ЮтеКредит България ЕООД като кредитор и ищеца Г. Д. Д. като кредитополучател за сумата от 1000.00 лева, със срок на погасяване 15 месеца при фиксиран ГЛП 18 % и ГПР 48.62 %. Твърди се, че Договорът за кредит е бил сключен от разстояние при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и приложимото право, както и, че Клиентът е кандидатствал за потребителски кредит, като е предоставил необходимите лични данни, избрал е размер на искания кредит, 4 срок за погасяване, вид кредитен продукт, както и условията, при които желае да ползва кредита. Твърди се, че Кредитополучателят е потвърдил Декларация за обработка на личните данни, получил е и се е запознал с преддоговорната информация по чл. 8 от ЗПФУР, запознал се е и е приел Общите условия/Рамково споразумение на ЮтеКредит България ЕООД за предоставяне на потребителски кредити. Сочи се, че на основание чл. 5 от ЗЕДЕУУ, страните са се съгласили да бъдат обвързани от електронни изявления, отправени една спрямо друга съгласно Рамково споразумение на ЮтеКредит България ЕООД за предоставяне на парични потребителски кредити, както и, че на основание чл.13, ал.4 от ЗЕДЕУУ (чл. 7.14 на Рамково споразумение), страните са приели, че изявленията им при кандидатстване, сключване, изпълнение и прекратяване на Договор за кредит помежду им, подписани с обикновен или усъвършенстван електронен подпис ще имат значението на саморъчно подписани изявления. Твърди се, че ЗПК допуска договор за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай, съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът предоставя на потребителя СЕФ съгласно приложение 2 и във връзка с чл. 5, ал. 13 от ЗПК. Твърди се, че Договорът за кредит вкл. преддоговорната информация, Общите условия/Рамковото споразумение са били подписани електронно, написани са били на ясен и разбираем език, при шрифт, отговарящ на изискванията на ЗПК. Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 2 на ЗПК неразделна част от всеки Договор за кредит са и общите условия, като се твърди, че в случая това е било Рамковото споразумение, което е било подписано електронно между страните на 20.07.2023 г. и изрично посочено в Договора за кредит като обвързващо кредитора и кредитополучателя. На следващо място се твърди, че таксата за разглеждане била такса за допълнителна задължителна услуга, която не била свързана с усвояване или управление на кредита, а именно: определяне на персонален кредитен лимит с цел дефиниране за клиента какъв е максималният размер на кредити, които може да получи от кредитора, както и с цел поддържане на клиентски профил на мобилното приложение на кредитора, преглед на документи на клиента, актуализиране на клиентски данни периодично, извършване на допълнителни справки др. Твърди се, че таксата за разглеждане е бил изрично посочен разход в кредитната документация, който разход е бил включен в ГПР (общите разходи за кредита).

Твърди се, че настоящото дело не било в хипотезата „скрито оскъпяване“, тъй 5 като, на първо място се сочи, че таксата за разглеждане е била изрично посочена в Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити в част II „Описание на основните характеристики на съответния кредит“ в т. 6. Обща сума, която следва да заплати потребителя /Общият размер на кредита /главница заедно с лихвите и разходите, които могат да възникнат във връзка с кредита на клиента. Твърди се че било посочено изрично, че кредитополучателят следвало да заплати таксата за разглеждане на равни месечни вноски за срока на Договора, в т.ч. нейния размер общо и по месеци. На второ място се сочи че таксата за разглеждане е била изрично посочена в погасителния план по Договора за кредит и че същата е била изрично конкретизирана по размер и месечни вноски. На трето място се твърди, че таксата за разглеждане е била включена в ГПР по Договора за кредит, като оскъпяването на ЮтеКредит България ЕООД по Договора за кредит/ГПР включвал фиксиран ГЛП (лихвата посочена като точен процент в кредитната документация), както и таксата за разглеждане, която също била посочена в точен размер. Твърди се, че таксата за разглеждане на ЮтеКредит България ЕООД е била разход, който е бил включен в ГПР по кредита, това бил разход за допълнителна услуга, защото бил посочен по размер и включен в ГПР. Твърдви се също така, че таксата не била „скрито оскъпяване“, след като е била посочена в кредитната документация. Твърди се, че таксата за разглеждане, бидейки включена в ГПР е част от общите разходи по конкретния кредит и тъй като ГПР по кредита с включената в него такса бил в рамките на законовите изисквания, се счита от ответното дружество, че няма „разрез с добросъвестността“. Твърди се че било видно от гореизложеното, че искът за нищожност на таксата за разглеждане бил неоснователен по основание и размер и следвало да бъде отхвърлен. На следващо място се оспорват твърденията за неравноправния характер на таксата за разглеждане на основание чл.144, т.9 ЗЗП, като се твърди, че в договора за кредит изрично е била уговорена такса за разглеждане като същият отговарял на всички законови изисквания по ЗПК, тъй като на клиента са били предоставени всички изискуеми от закона реквизити, с които той се бил запознал, приел и съгласил, подписвайки ги, с което доводите на ищцовата страна се считат от ответното дружество за неправилни и неверни.