Определение № 918 от 18.12.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 918 гр. Шумен, 18.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. М.ов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Мирослав Г. М.ов Въззивно частно гражданско дело № 20243600500540 по описа за 2024 година

Производство по чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба с вх. № 4341/11.10.2024г. депозирана от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район ......, бул.“.......“ № 25, офис сграда ......., ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор З.Б. чрез юрисконсулт Н.П.А. срещу разпореждане № 1030 от 04.10.2024г. по ч.гр.д. № 20243610100675 по описа на РС – Велики Преслав, с което частично е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, за сумите 876.08лева – договорна лихва за периода от 25.04.2023г. до 25.09.2024г., 3 180.60 лева - сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги и 519.11 лева – лихва за забава по договор за заем за периода от 26.04.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда. Жалбоподателят сочи, че постановения съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, тъй като съдът e приел, че са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Позовава се на редица съдебни актове и твърди, че сочената разпоредба изисквала да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляването му. По отношение на сумата за допълнителни услуги излага, че съда погрешно след като е счел, че договора за допълнителни услуги е заобикалящ закона е отхвърлил изцяло заявлението. Атакувания съдебен акт бил в противоречие с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД във вр. чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, тъй като в процесния случай договорът за кредит, можел да продължи действието си и без договорът за допълнителни услуги и заповедния съд е следвало да отхвърли претенцията за допълнителни услуги и да присъди всички останали заявени суми, поради което моли съда да отмени атакуваното разпореждане и да се произнеса по съществото на спора.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

1

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. № 20243610100675 на РС – Велики Преслав е образувано по депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район ......, бул.“.......“ №25, офис сграда ......., ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор З.С.Б., чрез юрисконсулт Б.Л.Д., заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК срещу длъжника М. Г. Х. с ЕГН ********** за заплащане на следните суми: 2500.00 лв.

– главница; 876.08лв. – договорна лихва за периода от 25.04.2023г. до 25.09.2024 г.; 3180.60 лева – сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 25.04.2023г. до 25.09.2024г.; 519.11 лева – лихва за забава, начислена за периода от 26.04.2023 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението. Посочено е, че вземането произтича от договор за заем MicroCredit № 9032-00136158 и договор за допълнителни услуги към заем M icroCredit №9032-00136158 сключени между „МикроКредит“ АД и М. Г. Х. с ЕГН ********** на 17.03.2023г., като впоследствие вземанията по двата договора са прехвърлени от страна на „МикроКредит“ АД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания“ АД, понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на приложение № 01/17.08.2023г. към рамков договор за продажба на вземанията от 30.03.2023г.

С обжалваното разпореждане № 1030 от 04.10.2024 г. по ч.гр.д. № 20243610100675 на РС – Велики Преслав, съдът е отхвърлил частично заявлението за сумите, както следва:

876.08лв. – договорна лихва за периода от 25.04.2023г. до 25.09.2024г., 3 180.60 лева - сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги и 519.11 лева – лихва за забава по договор за заем за периода от 26.04.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда. За да го отхвърли в тези му части, заповедният съд е приел, че представеният договор за потребителски кредит е недействителен по см. на чл. 22 от ЗПК, доколкото е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен ГПР по кредита.

С оглед приетата недействителност на договора и на осн. чл. 23 от ЗПК, е присъдил само чистата стойност на кредита, сумата в размер на 2500.00 лева – претендирана като главница със заявлението, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 27.09.2024г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 100.00лева, като е отхвърлил за претендираните лихви. По отношението на вземането за сумата в размер на 3 180.60 лева - сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги е приел, че съдържанието на допълнителния пакет услуги по съществото си не представлявал реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, но за които потребителя дължи предварително възнаграждение за услугата, която кредиторът можел и да не достави. Посочил е, че уговореното в договора възнаграждение за дължимост на такъв вид такси за допълнителни услуги, по естеството си представлявало скрита лихва над 2 определената в договора и с него размерът на ГПР излизал извън рамките на петкратния размер на законната лихва. Приел е, че независимо, че договореното възнаграждение за допълнителните услуги е с отделен договор, същият не можел да съществува без договора за кредит и не можел да се разглежда отделно от него. С договора за допълнителни услуги страните са предвидили възнаграждение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, свързани с усвояването и управлението на кредита, което е забранено с разпоредбата на чл.

10а, ал. 2 от ЗПК, поради което е приел, че тази клауза се явява нищожна на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

Настоящия въззивен състав, намира разпореждането за правилно. За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл.

128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да съдържа твърдение за изискуемостта му. Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължават съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя - физическо лице, по своята правна характеристика това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и предвид качеството на кредитополучателя на "потребител" - нормите на Закона за защита на потребителите.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от тази недействителност е уредена в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В случая това изискване не е спазено.

В договора за потребителски кредит не е посочен ГПР и твърдението на жалбоподателя, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, изисквала да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляването му е неоснователно, тъй като размерът на ГПР, е задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит. Законът е въвел задължително изискване към съдържанието на договора за потребителски кредит да се посочва ГПР, което изискване законодателят е приел, че е до такава степен съществено, че неспазването му влече недействителност на целия договор. В този смисъл е именно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, според която, когато не са спазени 3 изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-т. 12 и т. 20, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, процесния договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 от ЗПК, се явява недействителен, поради което и е приложима нормата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която "Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит– погасителният план няма действие между страните. Ето защо, като е отхвърлил, заявлението в обжалваните му части за претендираните лихви, заповедния съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден, тъй като са налице предпоставките да се откаже издаване на заповед за изпълнение за претенциите на заявителя, извън претенцията за връщане на незаплатената от длъжника главница по договора за потребителски кредит.

Правилно е отхвърлено заявлението и в частта за претендираната сума от 3180.60 лева – сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги. По силата на сключеният договор за допълнителни услуги към заем MicroCredit №9032-00136158 от 17.03.2023г. потребителят се е задължил да заплати за предоставения му пакет от допълнителни услуги сума в размер на 176.70лева месечно за срок от 18 месеца, който пакет включва: 1) Посещение вкъщи или на удобна място за събиране на вноска; 2) Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка клиента по банковата сметка на „Микро Кредит“ АД; 3) Безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4) Разглеждане до минути; 5) Преференциално обслужване и 6) Право за участие в специални промоции. Част от посочените услуги в пакета са свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което в случая намира приложение забраната на чл. 10а, ал. 2 о т ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита и същите не са допълнителни. По отношение на останалите описани услуги в пакета е налице нееквивалентност на двете насрещни престации – тази на кредитора и тази на заемателя, което е значително и то в ущърб на последния. Искането за заплащането на възнаграждение от потребителя за допълнителни услуги, не касае реално предоставяни услуги, а се дължи за хипотетична възможност на длъжника да се възползва от тях по време на действието на договора и то се дължи независимо дали някоя от тези услуги ще бъде използвана някога по време на действието на сключения между страните договор. Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето, залегнал и в разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗПК, изисква потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава, като размерът и действието за което се събират такси, трябва да са ясно и точно определени в договора, а в процесния случай не е посочено за всяка една от шестте услуги какъв е размерът на дължимата такса в рамките на общото възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, поради което настоящата инстанция намира, че искането досежно възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги се основава на неравноправни клаузи и правилно на осн. чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, заявлението 4 за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 о т ГПК и в тази му част е отхвърлено.