Решение № 2074 от 27.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2074 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100506255 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 5217 от 22.03.2024г., постановено по гр.д. № 46252/2023г. по описа на СРС, 36-ти състав, са отхвърлени предявените от Н.

А. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. София, ул. „******** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: 831609046, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Ястребец“ № 23Б, искове с правно основание чл.

439 ГПК за признаване за установено, че ответникът няма право на принудително изпълнение срещу ищеца за следните суми, за които е издаден изпълнителен лист по реда на чл. 416 ГПК по ч.гр.д. № 6403/2011 г. по описа на СРС, 88 състав, а именно: сума в размер на 1341,79 лева – главница за доставена топлинна енергия за периода от м.01.2008 г. до м.04.2010 г., ведно със законна лихва, считано от 19.05.2011 г. до окончателното изплащане, сума в размер на 277,15 лева – законна лихва за периода от 02.03.2008г. до 20.04.2011г. и разноски по делото в размер на 82,38 лева и за събирането на която е образувано изп.д. № 20118440403985/2011 г. по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 в регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие СГС.

С решението Н. А. Д. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева – разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

1

Срещу така постановеното решение е подадена в срок въззивна жалба от ищеца Н. Д., в която са развити съображения за неговата неправилност.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение не било съобразено с ТР 3/28.03.2023 г., постановено по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което 5-годишната погасителна давност в случая е започнала да тече от 26.06.2015 г. или погасителният й ефект относно вземането е настъпил на 26.06.2020 г., ако за дата на пермепцията ех lege се приеме 01.12.2013 г. С погасяване на главното вземане са погасени и всички акцесорни вземания.

Доколкото е налице задължителна тълкувателна практика на ВКС, посочената в обжалваното решение съдебна практика била неприложима, като постановена преди тълкувателното решение. След настъпването на правния ефект на перемпцията - всички последващи действия по прекратеното изпълнително дело след 26.06.2015 г. били недействителни и негодни да спрат погасителната давност, тъй като са извършени по прекратено по силата на закона (респ. несъществуващо) изпълнително дело. Моли съда да отмени решението и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който са развити съображения за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемата страна поддържа, че съдът достигнал до правилни фактически и правни изводи. Моли въззивния съд да потвърди решението. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.

2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

Предявеният иск е с пр. осн чл.439 от ГПК.

В хипотезата на висящ изпълнителен процес, предявяването на отрицателен установителен иск, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса /погасяване/ на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на 2 изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Правният интерес на длъжника произтича от задължението на съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо по успешно проведения иск и съответно да прекрати образуваното пред него изпълнително дело при установяване несъществуването на спорното вземане. Давността е забрана за принудително изпълнение на вземането. В този смисъл, когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността.

Тежестта за доказване на действията, довели до спиране или прекъсване на давността, е за ответника – взискател, като в случая, от приложената в заверен препис преписка по изпълнителното дело, се установява, че противно на изложените във въззивната жалба доводи нито делото е било перемирано срещу длъжника, нито погасителната давност е изтекла.

Производството по Изпълнително дело № 20118440403985 г. по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 в регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие СГС, е било образувано на 30.11.2011г. въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на „Топлофикация София“ АД по реда на чл. 416 ГПК по гр.д.

№ 6403/2011 г. по описа на СРС, 88 състав срещу длъжниците Н. А. Д. и Ю.А.

Д.а. На 19.05.2012г. е наложен запор по банковите сметки на Н. Д., на 12.06.2012 г. длъжникът е заявил, че до 12.07.2012 г. ще внесе 1000 лева, след което ще прави ежемесечни вноски до пълното погасяване на дълга, като на 12.07.2012г. е направена и вноска от 500лв. С разпореждане от 20.03.2014 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „Далас Джинс“ ЕООД. С молби от 15.06.2015 г., 26.01.2017 г., 05.12.2019 г., 01.11.2021 г. взискателят е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи спрямо длъжника. Запори върху трудови възнаграждения, банкови сметки и дружествени дялове са налагани съответно със запорни съобщения от 15.05.2019 г., 14.11.2022 г. , 24.11.2022 г. и 30.03.2023 г.

Според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните 3 действия, прекъсващи давността. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.

Поради това, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.

С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.

С Тълкувателно Решение №3/2020 по тълкувателно дело № 3/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС е възприето, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г.

Както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК , поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи .

Според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК). В този смисъл - Решение №252/ 17.02.2020 година по гр. дело № 1609/2019 на ВКС, Трето ГО.

Двугодишният срок на перемпцията тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение, т.е. осъществяването на всички принудителни 4 способи е приключило със или без успех, не се извършва доброволно изпълнение или е поискано прилагането на изпълнителен способ, но той не може да бъде приложен поради липса на съдействие от страна на взискателя – напр. защото не внася необходимите за това такси. В настоящия случай, двугодишен срок за перемиране тече от последната вноска, направена от длъжника на 12.07.2012г., но течението е прекъснато с предприемането на мерки по налагане на запор на 20.03.2014г. В този смисъл, доводите във въззивната жалба, че част от изпълнението е предприето след перемиране на изп. дело, не могат да бъдат споделени. Нещо повече - дори да се приеме, че перемпция е настъпила с изтичането на две години от датата на доброволното плащане - 12.07.2012г., то в този случай давността е започнала да тече не от 26.06.2015г., а от този по-ранен момент – 12.07.2014г., но отново е била прекъсната с молбата на взискателя от 15.06.2015 г. за предприемане на конкретни мерки по принудително изпълнение. Видно е, че след този момент регулярно са искани, респ. предприемани изпълнителни действия, поради което двугодишен срок за перемпция не е изтекъл. На последно място, след датата на подаване на въззивната жалба /17.04.2024г./ е постановено и Тълкувателно решение от 04.07.2024 год. по т.д. №2/2023г. на ОСГТК на ВКС, съгласно т.3 от което погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

Ето защо, от една страна въззивният съд намира, че перемпцията, на която се позовава жалбоподателя, не е настъпила, но от друга страна – дори да беше настъпила, този факт не би обосновал различен краен извод от възприетия от районния съд такъв за неоснователност на предявените претенции, поради факта, че с исканите и извършвани след 2015г. изпълнителни действия давността за процесните вземания е била регулярно прекъсвана, при което е започвала да тече нова давност, неизтекла както към датата на исковата молба, така и към датата на приключване на устните състезания.

Изводите на двете инстанции напълно съвпадат, поради което решението следва да се потвърди.

По разноските:

При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ответник. Същият е представляван от юрисконсулт и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя в размер от 51,13 евро.