Определение № 2095 от 04.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2095 гр. София, 04.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20248002901666 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, представлявано от адв. Г. И., срещу решение № 53 от 09.04.2024г. по в.т.д. № 244/2023г. на Апелативен съд Велико Търново, с което след частично обезсилване на решение № 94 от 10.08.2023г. по т.д. № 176/2022г. на Окръжен съд Плевен е оставен без разглеждане като недопустим предявеният от касатора против „Манева Томик” ООД /н/ иск с правно основание чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на вземане в размер на 276 093,84 евро по ДК № 100-2092 от 28.06.2017г., ведно със законната лихва върху отделните вземания, считано от 18.03.2022г., и е прекратено производството по делото в тази част, а първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Манева Томик” ООД /н/ иск с правно основание чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на вземане за разликата над 35 523,02 евро до 56 379,75 евро по ДК № 100-2091 от 28.06.2017г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Намира за правилен извода на въззивния съд, че е недопустимо 1 с иск по чл.694 ТЗ да се въвежда вземане с различно основание и произход, като сочи, че в случая не са въвеждани вземания с различно основание и произход, а напротив – предявени и разгледани са искове, произтичащи от посочените в молбата по чл.685, т.1 ТЗ за предявяване на вземания договор за кредит № 100-2091/28.06.2017г. и договор за кредит № 100-2092/28.06.2017г.

Признава, че няма съвпадение в размера на предявеното вземане спрямо това, което е прието от синдика и от съда по несъстоятелност с определението по чл.692, ал.4 ТЗ, но намира за логично да липсва съвпадение в тези размери в хипотезата, в която предявеното вземане е прието частично, като в този случай вземането в исковото производство по чл.694 ТЗ ще бъде в по-нисък размер спрямо вземането, предявено в срока по чл.685, ал.1 ТЗ. Поддържа, че решаващите мотиви на въззивния съд не отчитат особеностите и различието на конкретния спор и поредицата от процесуални етапи и действия на страните. Сочи, че при произнасянията до момента по отношение на вземанията, които банката има право да получи от несъстоятелния длъжник, не е отчетено обстоятелството, че в резултат на извършеното по почин на съда по несъстоятелността преосчетоводяване на погашения на банката като кредитор е отказано признаване на вземания спрямо длъжника, които преди това не са били заплатени или погасени по какъвто и да било правно допустим способ. Твърди, че в случая в резултат на постъпленията от проданите на имущество в рамките на изпълнителното дело банката е погасявала едни вземания вместо други, тази неточност е била установена в развилото се производство по несъстоятелност и за отстраняване на последиците от нея банката е разполагала единствено с право на защита по реда на чл.694 ТЗ, което е било упражнено. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „След предявяване съгласно чл.685, ал.1 ТЗ на вземания по повече от един договор за кредит допустим ли е иск по чл.694 ТЗ за съществуване на вземания, надвишаващи първоначално предявените размери по отношение на един от договорите, когато в производство по чл.692, ал.2 до ал.6 ТЗ се установи, че са извършвани частични плащания по отделните договори /преди и след предявяването/, при които не е спазен редът по чл.76 ЗЗД, а прилагането от съда по несъстоятелност на правилото по чл.76 ЗЗД води до промяна в размерите на 2 вземанията по отделните договори спрямо първоначално предявените?” Ответникът „Манева Томик” ООД /н/ не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че страните са сключили договори за предоставяне на кредитна линия №100-2091 28.06.2017г. и № 100-2092/28.06.2017г., обезпечени чрез ипотека и залог върху имущество/, въз основа на които длъжникът е получил от банката парични средства в евро, както и че банката като кредитор на дружеството е предявила вземането си по всеки от тези договори на 21.03.2022г. по реда на чл.685, ал.1 ТЗ в производството по несъстоятелност, които вземания са включени в списъка на приетите вземания: по договор №100-2091/28.06.2017г.- вземане в размер на 1 061 033,61 евро /главница, възнаградителна лихва, законна лихва, договорни такси, разноски за връчване на нотариални покани, други разноски, законна лихва за забава върху главницата, разноски за адвокатско възнаграждение/; по договор № 100-2092/28.06.2017г. - 286 980, 84 евро с левова равностойност 561 285,73 лева /главница, законна лихва за забава върху главницата, разноски на правени от ищеца/. Изтъкнал е, че видно от списъка на предявените и приети вземания, синдикът е приел изцяло предявените от банката вземания в размерите, в които са предявени по всеки от договорите. Посочил е, че с определение № 405/ 04.11.2022г. по реда на чл.692, ал.3 ТЗ по възражение на длъжника срещу списъка с приетите вземания по отношение на дължимите суми на банката е извършена промяна, като е намален размерът на приетото предявено вземане по договор №1002091/28.06.2017г. до сума в размер на 640 824, 86 евро с левова равностойност 1 253 344, 29 лв. и е изключена от списъка на предявените и приети вземания и включена в списъка на неприетите вземания предявената сума в размер на 420 208,75 евро; по отношение на другият договор № 100-2092 28.06.2017г. не е налице промяна - посочено е, че вземането следва да се приеме така, както е 3 предявено.

С оглед изложеното въззивния съд е приел, че по отношение на вземането по договор № 100-2092/ 28.06.2017г., прието в пълния предявен размер, искът по чл.694 ТЗ се явява недопустим, тъй като касае непредявена допълнителна претенция от 277 891,13 евро. Посочил е, че производството по иск с правно основание чл.694 ТЗ има за предмет установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност вземане или прието, но оспорено от длъжника вземане. Изтъкнал е, че в случая вземането по този договор е прието именно в предявения размер и съдът по несъстоятелността не е променил списъка относно вземането по този договор.

Намерил е, че предметните предели на установяването в процеса са очертани с молбата на кредитора за предявяване на вземането му пред синдика по чл.685, ал.1 ТЗ, респективно с определението на съда по разгледаното възражение срещу списъка, и поради това е недопустимо установяването на вземане, което е въведено с основание, произход, размер, различни от посочените в съставените от синдика списъци на приетите и неприетите вземания, съответно в определението на съда по чл.692, ал.4 ТЗ. Посочил е, че следва да има пълно съвпадение по посочените признаци и при липса на такава искът се явява недопустим, като е ирелевантно по каква причина банката е предявила вземането си по договор № 100-2092/28.06.2017г. в този размер. Изложил е съображения, че в случая по делото става въпрос за два отделни, различни договора, вземанията по които са предявени като конкретна сума по всеки от тях, поради което от значение е конкретното вземане по всеки от договорите, а не обща сума, както се претендира във въззивната жалба. Подчертал е, че при наличие на вземания по два отделни договора не може да се борави с „общ размер предявени вземания“ и от този общ размер да се прехвърля задължение от единия към другия договор. Посочил е, че след предявяване на вземанията банката е извършила преосчетоводяване на погашенията по двата договора на 20.09.2022г. /тъй като получените от съдебният изпълнител суми е отнасяла за погасяване по втория договор, а не по първия, който е обезпечен с първа по ред ипотека/, поради което вземанията по двата договора се променят по размер- вземанията по първият договор намаляват спрямо предявения по реда на чл.685 ТЗ размер, докато тези по втория договор нарастват, но е намерил, че това обстоятелство не може да промени вече предявените и приети като размер вземания. Изложил е съображения, че 4 индивидуализацията на вземането, обезпеченията и привилегиите е от значение за предявения иск по чл.694 ТЗ при оспорване на прието вземане или за установяване на неприето вземане и в исковата молба ищецът не може да сочи основания за възникване на вземането и размер, различни от посочените в молбата, с която са предявени вземанията, като всяко отклонение в тази връзка води до недопустимост на предявения установителен иск, тъй като съдът е обвързан от твърденията на кредитора в молбата за предявяване на вземанията. Позовал се е на приетото в мотивите на определение № 706 от 23.07.2012г. по ч.т.дело № 453/2012г. на ВКС, ТК, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, че допустимостта на иска по чл.694 ТЗ предпоставя пълна идентичност между предявеното в производството по несъстоятелност вземане и вземането, за чието установяване е инициирано исковото производството по чл.694 ТЗ.

С оглед установената недопустимост на исковата претенция на горепосочените основания въззивният съд е намерил, че решението на първата инстанция в тази част - относно иска по договор № 1002092/28.06.2017г., следва да бъде обезсилено, претенцията да се остави без разглеждане, а производството по делото- да се прекрати.

По отношение на предявения иск с правно основание чл.694 ТЗ за вземането по договор № 100-2091/28.06.2017г. въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд. Взел е предвид заключението на вещото лице, според което при съобразяване с направените плащания към 23.05.2022г.

/когато по сметка на банката е постъпила сума за погасяване на вземането по този договор 235 094,24 лева/, разликата между вземанията на банката към 20.09.2022г. и намаления размер на това вземане с определение № 405/04.11.2022г. по т.д. №17/22 г., е 35 523,02 евро /69 476,99 лева/, за която сума претенцията се явява основателна. Посочил е, че след предявяване на вземанията от банката в производството по несъстоятелност по този договор е постъпило само едно плащане от влязло в сила разпределение - в размер на 235 094,24 лева, с което са погасени лихви и част от главницата /заключението на в.л./, а не в размер на посочената във въззивната жалба сума 797 919,87 лева. Съобразил е неоспореното заключение на вещото лице, прието от първата инстанция, в което е посочено кое задължение е погасено - към коя дата и с каква сума. Намерил е, че във въззивната жалба са направени само общи възражения - за нередовност на исковата молба, за неспазен ред по чл.76 5

ЗЗД и т.н., поради което на тези възражения не може да се отговори. Посочил е, че с допълнителната искова молба пред първоинстанционния съд банката е уточнила, че претенцията й е за: вземания в размер от 35 488,87 евро по ДК № 100-2091 от 28.06.2017г. и 276 093,84 евро по ДК № 100-2092 от 28.06.2017г., ведно със законната лихва върху отделните вземания считано от 18.03.2022г. до датата на окончателното им плащане, но първоинстанционният съд не е взел предвид това уточнение, същото не е отразено нито в доклада по делото, по който страните не са възразили, нито в постановеният съдебен акт, в който първата инстанция се е произнесла по посочените в основната искова молба размери на претендираните суми. Изтъкнал е, че във въззивните жалби на страните също не са направени възражения в тази насока, поради което е приел, че това уточнение на иска /посочено от страната като намаление на претенциите по двата договора за кредит/ - не е поддържано от страната и не е прието от съда.