Решение № 266 от 12.10.2022, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 266 гр. С.З., 12.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова Янчева

Членове:

Н. Ил. Уруков

Атанас Д. Атанасов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Н. Ил. Уруков Въззивно гражданско дело № 20225500500351 по описа за 2022 година

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба от З. В. Д. от гр.Д., против Решение № 127 от 04.03.2022г. постановено по гр.дело № 5161/2021г. по описа на Районен съд С.З..

Въззивницата обжалва първоинстанционното решение. Счита същото за неправилно и незаконосъобразно, като излага подробни съображения. Намира за неправилен изводът на съда, като е приел, че са налице условията за прихващане на вземането - че е настъпило погасително действие на компенсация. Твърди, че въззиваемият сам е отказал извършване на прихващането между двете вземания няколко месеца по-рано и поради този му отказ се е пристъпило към извършване на принудителна публична продан на недвижим имот. Счита, че цесията е извършена съгласно действащото законодателство и само на това основание решението следва да бъде отменено, поради липса на правен интерес по отношение на нея,.като ответник. Въззивницата сочи, че в тази насока има произнасяне на Окръжен съд - Х., който е приел, че същата е извършена и именно това е причината в частта по отношение на присъдените разноски пред Окръжния съд - Х. да бъдат присъдени в полза на П., доколкото съдът е възприел,че на нея й липсва качеството на страна в производството, а страна е единствено другия ответник. Счита, че на практика с обжалваното решение съдът си е позволил да предрешава на същия спор и да се произнесе по различен начин от вече 1 произнесъл се въззивен съд с влязло в сила решение, което е неправилно и незаконосъобразно.

Моли съда постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение, с което се признава за установено по отношение на нея и Н. Г. А., че П. В. П. не дължи сумата от 800 /осемстотин/ лева, представляваща вземане по изп.лист от 28.08.2020 год. по гр.д. № 236/2017 год. по описа на П.ски районен съд и предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 990/2020 год. по описа на ЧСИ С.П., както и дължимата сумата от 350 /триста и петдесет/ лева, представляваща разноски по делото на П. В. П..

Доказателствени искания не са направени.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна П. В. П. от гр.Д., чрез пълномощника си адв.Д. К. от АК – Х., в който изразява становище по оплакванията в жалбата. Намира решението за правилно и законосъобразно, кореспондиращо с всички доказателства по делото, като излага подробни съображения. Счита, че съдът е обсъдил всички доводи на страните, правилно е приложил закона и постановил правилен съдебен акт като е уважил изцяло предявения иск.

Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди изцяло първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направените разноски.

Доказателствени искания не са направени.

Постъпила е и втора въззивна жалба от Н. Г. А. от гр.Г., против Решение № 127 от 04.03.2022г. постановено по гр.дело № 5161/2021г. по описа на Районен съд С.З..

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение. Намира същото за неправилно и незаконосъобразно, като излага подробни съображения.

Твърди, че първоинстанционният съд в решението си не се е съобразил с няколко съществени факти и обстоятелства,които са наведени в отговора му на исковата молба и във вече произнесените по този повод решения на различни съдилища, в това число и на окръжен съд. Счита, че производството против втория ответник следва да бъде прекратено поради липса на правно основание, а спрямо него да продължи, като решението на първоинстанционният съд го отмени, поради липса на правна възможност да бъде извършено каквото и да е прихващане на вземането, доколкото с въззиваемия нямат такива производства, които да отговарят на тези условия.

Моли съда постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение, с което се признава за установено по отношение на него и З. В. Д., че П. В. П. не дължи сумата от 800 /осемстотин/ лева, представляваща вземане по изп.лист от 28.08.2020 год. по гр.д. № 236/2017 год. по описа на П.ски районен съд и предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 990/2020 год. по описа на ЧСИ С.П., както и дължимата сумата от 350 /триста и петдесет/ лева, представляваща разноски по делото на П. В. П..

Доказателствени искания не са направени.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от другата 2 страна П. В. П. от гр.Д., чрез пълномощника си адв.Д. К. от АК – Х., в който изразява становище по оплакванията и във втората жалба на въззивника Г..

Намира решението за правилно и законосъобразно, кореспондиращо с всички доказателства по делото, като излага подробни съображения. Счита, че съдът е обсъдил всички доводи на страните, правилно е приложил закона и постановил правилен съдебен акт, като е уважил изцяло предявения иск.

Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди изцяло първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждането и на направените разноски.

След извършената служебна проверка по реда на чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК, съдът намира въззивните жалби за допустими и редовни, поради което същите две въззивни жалби следва да бъдат разгледани по съществото си относно тяхната материална основателност.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл.439, ал. 1 и ал.2 от ГПК, във вр. с чл. 99 и чл.100 от ЗЗД и чл. 103 и чл.104 от ЗЗД.

Разгледани по съществото си и двете въззивни жалби на жалбоподателите се явяват неоснователни и недоказани, поради следните съображения:

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

В разглеждания случай от материалите по изп.дело под № 990/2020 г. по описа на ЧСИ С.П. с район на действие ОС-Х. се установява, че на 22.10.2020 г. е бил представен договора за цесия от 19.10.2020 г., с който вземането, предмет на изпълнителното дело, е било прехвърлено от взискателя и първа въззивница З. В. Д. на втория въззивник Н. Г. А., който е конституиран като взискател по делото и продължава да има това качество и към момента на подаване на настоящата искова молба и съответно завеждане на делото. Доколкото ищецът излага твърденията си за несъобщаване на цесията и оспорва качеството на цесионера на взискател по делото, за него е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.439 от ГПК против двамата ответници по делото по изложените по-горе съображения.

Доводите на първата въззивница В. във въззивната й жалба се явяват за материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и са свързани най-вече с непогасяване на вземането по изпълнителния лист поради извършено от въззиваемия П. прихващане.

Прихващането от своя страна е специален способ за погасяването на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, който съобразно разпоредбата на чл.104, ал.2 ЗЗД има обратно действие - вземанията се 3 считат погасени от деня, в който компенсацията е могла да бъде извършена.

По делото е представено съответното изявление за прихващане по смисъла на чл.104, вр. с чл.103 от ЗЗД , направено от ищеца на 30.10.2020 г.

Същото е адресирано до първата въззивница Д. и в него се сочи, че ищецът извършва прихващане между вземането на ответницата от 800 лв. по гр.д.№ 236/2017 г. по описа на РС - П. и вземането в размер на 3328,57 лв., за което е съответно е образувано и изп.д. с № 702/2018 г. по описа на ДСИ - Д..

В разглеждания случай е бил направен опита за съобщаване на изявлението за прихващане на ответницата Д. чрез връчването на нотариална покана. Видно от отбелязването върху тази покана, изявлението не е връчено.

Твърди се, че е налице “фингирано” връчване по реда на чл.47, ал.5 ГПК. При анализа на описаните от нотариуса действия във връзка с връчването обаче е видно, че не спазени изискванията за чл.47, ал.1 ГПК, тъй като не са удостоверени три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. Следователно не са били налице условията по чл.47, ал.1, изр.1 ГПК за залепване на уведомление. Предвид изложеното не може да се приеме, че съобщаването на прихващането е извършено с изтичане на срока за получаване на нотариалната покана.

Но посоченото уведомление за прихващане е приложено и към исковата молба по настоящото дело, което означава, че е получено от двамата ответници /цедента и цесионера/ с връчването на преписите от тази искова молба.

По въпроса за действието на прихващането при наличие на цесия ВКС се е произнесъл в свое Решение под № 330/11.02.2019 г. по т.дело с № 2839/2017, Търговска колегия, ІІ /второ/ отделение, приемайки следното:

„Упражняването на потестативното право на извънсъдебно прихващане е обусловено от наличие на насрещни, изискуеми и ликвидни парични вземания или вземания за еднородни и заместими вещи. Законодателят е предвидил редица изключения от изискването за насрещност на двете вземания, предмет на компенсацията, сред които е и установеното в чл.103, ал.3 от ЗЗД право на длъжника да извърши прихващане на задължение към цесионера с вземане, което има към цедента. Такова право обаче не възниква, съответно се погасява при изразено от длъжника съгласие с цесията към момента на уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД, или в по-късен момент непосредствено след като цесията е породила действие спрямо длъжника.

Съгласно тълкувателните мотиви и даден отговор по идентичен правен въпрос по приложението на чл.103, ал.3 от ЗЗД, обективирани в решение № 247 от 02.03.2018 г. по т.д. № 1873/2016 г. на ВКС, II т.о., правото на длъжника, при съобщена му цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД, да прихване по чл.103, ал.3 ЗЗД задължението си към цесионера със свое вземане към цедента, не е обусловено от изразяване на несъгласие с цесията; За упражняването на това право на компенсация е достатъчно длъжникът да не е изразил съгласие с 4 извършеното прехвърляне на вземането от предишния кредитор, като непротивопоставянето на длъжника на цесията не се приравнява на изразено съгласие с нея; Законът не изисква противопоставяне на цесията от длъжника, нито приравнява липсата на такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, като съгласието не се презюмира.“.

В случая липсва изрично изразено от ищеца съгласие с договора за цесия от 19.10.2020 г. между двама ответници, поради което прихващането поражда погасителното си действие по отношение на цесионера, на когото е съобщено с получаване на препис от исковата молба. Дори да се приеме, че цесията не е била съобщена редовно на длъжника, каквото е правното твърдение на ищеца, прихващането е съобщено и на цедента с получаване на препис от исковата молба, поради което също би породило погасителния си ефект.

За да се заключи, че е настъпило погасителното действие на компенсацията, е необходимо да се установи наличието на насрещно вземане на ответника, което да е ликвидно и изискуемо. Видно от материалите по приложеното изп.д.№ 702/2018 г. по описа на ДСИ при РС - Д., в полза на ищеца е налице вземане по издаден срещу ответницата Д. изпълнителен лист от 08.11.2018 г. по гр.д.№ 852/2014 г. по описа на РС - Х.. Това вземане е с общ размер 1266,67 лв. и е ликвидно и изискуемо поради установяването му с влязъл в сила съдебен акт. Изложеното налага извода, че извършеното от ищеца прихващане е породило правно действие и е довело до погасяване на вземането на цедираното от първия на втория ответник вземане в размер на 800 лв. Този факт е настъпил в хода производството и следва да бъде отчете от съда съобразно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК.

С оглед на гореустановената фактическа обстановка се налагат и следните правни изводи:

Предявен е иск по чл.439 от ГПК за установяване несъществуването на вземането на взискателя по изпълнителното дело. Касае се за специален отрицателен установителен иск, чрез който се реализира защитата на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК този иск може да се основава само на фактите, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.