Решение № 154 от 23.07.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. Първомай, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100673 по описа за 2025 година

Предявен е иск от Г. Н. П. срещу „Фератум България“ ЕООД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 18.06.2025 г. е недействителен.

Ищецът Г. Н. П. твърди, че на 18.06.2025 г. сключил с ответното дружество „Фератум България“ ЕООД Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 3000 лв. при фиксиран лихвен процент от 23,33 % и годишен процент на разходите – 49,66 %, а срокът за погасяване бил 18 месеца. Посочено е, че съгласно чл. 5 от договора заемът следвало да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от „Мултитуд Банк“ в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита. На 18.06.2025 г. заемателят сключил с посредничеството на ответника договор за гаранция (поръчителство) с „Мултитуд Банк“, според който дължал на дружеството гарант възнаграждение чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 3180 лв. за срока на действие на кредитното съглашение, които се кумулирали с падежните вземания по погасителния план на договора за кредит.

Заемодателят предоставил на кредитополучателя обединен погасителен план, в който било посочено, че всички плащания по договора за кредит и контракта за поръчителство щели да се извършват по посочените в плана банкови сметки на кредитодателя. Твърди се, че ищецът усвоил изцяло заема и изплатил всички свои задължения по двете съглашения, но плащанията извън възстановяването на главния дълг били лишени от правно основание съгласно чл. 23 ЗПК и чл. 26 ЗЗД, тъй като договорите за кредит и за поръчителство били нищожни. Счита, че в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК посочените в договора за кредит 1 стойности на лихвения процент по кредита и на годишния процент на разходите не отговаряли на реално прилаганите. Липсвала яснота в договора за кредит досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Поддържа се, че уговорената такса „гарант“ – възнаграждение за осигуряване на дружеството поръчител, е разход по кредита, който следвало да бъде включен при формирането на ГПР. Тъй като това не било сторено, се нарушавало императивното правило на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По тези съображения моли да бъде уважена исковата претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Фератум България“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърдението на ищеца, че поръчителството на „Мултитуд Банк“ (Малта) било задължително условие за сключването на кредитен договор. Сочи, че исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна. Ищецът сам избрал „Мултитуд Банк“ (Малта) като поръчител, след като бил информиран за дължимите такси, и подал заявление за кредит, както и потвърдил желанието си да сключи договора. Поради това не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП. Не било налице и твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице и разходът за нея не следвало да се включва в ГПР. Ищецът имал време да избере обезпечение, както и да се откаже в 14-дневен срок от договора, но не упражнил това си право. По тези съображения моли да бъде отхвърлена исковата претенция.

Същевременно по реда на чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът е предявил насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане от ищеца на сумата от 3000 лв., представляваща главницата по заема, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на насрещната претенция – 23.12.2025 г., до окончателното изплащане на задължението. Твърди, че сумата от 3000 лв. – главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 18.06.2025 г., е получена от кредитополучателя със срок за погасяване от 18 месеца, но към момента от страна на потребителя не били постъпили плащания. По тези съображения моли да бъде уважена насрещната му претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца Г. Н. П., с който възразява срещу дължимостта на посочените в насрещната искова молба суми, тъй като счита претенцията за неоснователна и недоказана. Отново се излагат съображения за нищожност на договора за кредит поради неспазване на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, вр. чл. 22 и чл. 23 ЗПК, като се добавят и нови основания за недействителност, а именно поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навеждат се доводи за необосновано висока възнаградителна лихва поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез включването на договорката за заплащане на възнаграждение за поръчителство. По изложените съображения моли да бъде отхвърлен предявеният насрещен иск. При условията на евентуалност прави искане да се приспадне от главницата в размер на 3000 лв. сумата от 890 лв., включваща 390 лв. възнаградителна лихва, получена без правно основание, и 500 лв. възнаграждение за поръчителство.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна 2 следното:

Не е налице спор, че между ищеца Г. Н. П. и ответника „Фератум България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 18.06.2025 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 3000 лв., при срок на заема от 18 месеца, лихвен процент – 23,33 %, годишен процент на разходите – 49,66 % и обща сума за връщане – 4050 лв. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от „Мултитуд Банк“, със седалище в Малта, в полза на дружеството-заемодател.

Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по чл. 5 от договора за кредит заемателят е сключил с третото неучастващо лице „Мултитуд Банк“, със седалище в Малта, на същата дата договор за гаранция (поръчителство), по силата на който последното предоставяло гаранция, като се задължавало да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от договора за потребителски кредит. За предоставената гаранция заемателят дължал такса в размер на 3180 лв.

От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема като компетентно и обективно изготвено, се изяснява, че ищецът не бил извършвал плащания по Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 18.06.2025 г. и Договор за поръчителство (гаранция) от 18.06.2025 г. При извършената проверка в счетоводството на ответното дружество вещото лице установило, че ищецът не бил заплащал суми по нито един от двата договора. Също така ищецът не предоставил на вещото лице банкови документи относно извършени преводи за погасяване на вноските (главница и лихва) по погасителния план към договора за кредит и такса по договора за гаранция (поръчителство).

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Фератум България“ ЕООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора 3 изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от 7230 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 5 от договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Поради това независимо, че таксата по договора за гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.

В резултат на това последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. В тази връзка и тъй като никой договор не може да бъде нищожен на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другото посочено от ищеца основание.