Решение № 4185 от 26.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4185 гр. Пловдив, 26.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20235330118412 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба подадена от А. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „М.“ № *** против „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул.

„Славянска” № 29, ет. 7 за прогласяване като нищожен Договор за паричен кредит № ****/**** г., в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка, визирана в чл. 6.2 от процесния договор за паричен заем, както и за връщане на сумата от 1043,01 лв. – получена без основание сума по нищожен Договор за паричен заем № ****/**** г., при условията на евентуалност за връщане на сумата от 801,80 лв. – получена без основание сума по нищожна клауза за неустойка по чл. 6.2 от Договора за паричен заем.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен кредит № ****/**** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент - 40,05% и ГПР- 48,20%. Съгласно чл. 6.1 от договора, заемодателят се задължил в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение на разпоредбата на чл. 6.1 от договора във връзка чл. 33, ал. 1 от ОУ, заемателят на основание чл. 6.2. от договора дължи неустойка в размер на 2018,36 лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

Твърди се, че ищецът заплатил на ответника в периода 09.10.2020 г. – 16.03.2021 г. суми в общ размер на 2043,01 лв., с които суми е погасил 1 задължението по процесния договор. Счита, че договорът е нищожен и ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва, начислена неустойка или други разходи по кредита, като всички платени суми над главницата в размер на 1043,01 лв., счита че са платени без основание и подлежат на връщане. Евентуално, в случай, че се приеме, че договорът не е нищожен, счита, че клаузата на чл. 6.2 от същия е нищожна и платените по тази клауза суми са платени без основание и подлежат на връщане. Счита, че договора, евентуално клаузата на чл. 6.2 са нищожни поради нарушаване на добрите нрави, нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Заявява, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Договорът за кредит е нищожен и на основание чл. 22 ЗПК и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. В случай, че не се приемат аргументите за нищожност на целия договор, счита, че клаузата на чл. 6.2 от договора за паричен заем е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и на осн. чл. 19, ал. 5 във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че неустойката излязла извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Поради невключване на неустойката в посочения в договора за кредит размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, като с клаузата за неустойка ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва, поради което същата е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват. Не била налице недействителност на договора за потребителски кредит. Били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК и ЗПФУР.

Заявява, че клаузите на договора били индивидуално уговорени, ищецът е разполагал с възможността за отказ от договора, като правото на отказ било подробно обяснено в чл. 28, т. 5 на СЕФ. Счита, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неоснователни били доводите за нищожност на договора във връзка с уговорената неустойка и ГПР. Неправилни и необосновани са твърденията, че уговореният в договора фиксиран лихвен процент противоречи на добрите нрави. Твърди, че още към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Излага, че договорената неустойка не противоречи на добрите нрави по смисъла на ЗЗП. Излага, че поради неоснователността на установителните искове за обявяване нищожност на договора в цялост и на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респ. на клаузата за неустойка. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

2

Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото са приети като доказателства Договор за паричен заем №**** от ****г., вносни бележки за заплатени суми – 6бр., лог файл по договора за паричен заем, искане за сключване на договор за кредит, Стандартен европейски формуляр и справка за движенията по процесния договор. Прието е и неоспорено от страните заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза.

От така приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш” ООД и А. А. Д. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ****/**** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1000 лева.

Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 48,2 %.

В процесния договор за потребителски кредит е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до три дни, считано от датата на усвояването на заемната сума да предостави на кредитора обезпечение – банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на изброените в чл.33, ал.

1 от Общите условия изисквания. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 2018,36 лева, платима ведно с всяка месечна погасителна вноска.

От приетото заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно и компетентно изготвено, се установява сключването на процесния договор за кредит при посочените параметри, както и обстоятелството, че кредитът е погасен предсрочно на 16.03.2021г., като с платената сума в общ размер от 2043,01лв. са погасени следните задължения: такси за администриране на просрочен кредит 35,00 лв.; неустойка от 801,80 лева, начислена от 08.09.2020г. до 16.03.2021г.; възнаградителна лихва в размер на 206,21лв., начислена от 08.09.2020г. до 16.03.2021г.; цялата главница в размер на 1000,00 лева. Посочено е, че размерът на ГПР, изчислен съобразно формулата за изчисление на ГПР в Приложение 1 към ЗПК, при включване само на разходи за лихва 401,64 лв., е 48,30%, който размер не съответства на посочения в договора за заем (48,20%). Изчислен е и размерът на ГПР, ако в него беше включена неустойката – в такъв случай той би бил в размер на 568,02%.

Няма спор по делото, че в посочения в договора годишен процент на разходите е включена само годишната лихва, но не и неустойката – това обстоятелство се признава от ответника в отговора на исковата молба, а и е установено с приетата съдебно-счетоводна експертиза.

По правните аспекти на спора:

3

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" ООД като заемодател и А. А. Д. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5-та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) гласи, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 6.2 от Договора за кредит, при непредставяне на обезпечение от страна на потребителя в определения тридневен срок от сключване на договора, в полза на кредитора към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 2018,36 лева. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора във вр. с чл. 33 от приложимите към него Общи условия, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно или две физически лица – поръчители (които следва да отговарят на множество, кумулативно поставени условия) или обезпечение под формата на банкова гаранция за период от 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по приложимия към договора за кредит погасителен план. От съдържанието на клаузите на чл. 6, т. 1 и т. 2 от Договора и чл. 33 от Общите условия и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем се налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 6, т.1 и т.2 от Договора за кредит във вр. с чл.33, ал.1 от Общите условия въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в сравнително нисък размер (1000 лв.). Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, което се признава изрично от кредитора – ответник в отговора на исковата молба).

Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по 4 този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда се потвърждават и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Основателни са твърденията на ищеца, че невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48,2 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран самият ГПР. Нещо повече – както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6.2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Следователно, след като неустойката в размер от 2018,36 лв. не е включена при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит (което е установено и със съдебно-счетоводната експертиза). В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага 5 заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху факта, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 6.2 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 4046 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Ф.). Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.