Определение № 20196 от 26.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20196 гр. София, 26.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Е, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Ина Ем. Костадинова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно частно гражданско дело № 20261100507791 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 вр. чл.248 от ГПК и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба подадена от „КРЕДИСИМО“ЕАД срещу определение № 20273/02.06.2026г. постановено по гр.д. № 51247/2025г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 състав и с което е оставена без уважение молбата на същия по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решение № 7551/23.04.2026г. в частта за разноските чрез намаляване на размера на адвокатското възнаграждение присъдено на насрещната страна.

Възраженията в жалбата са, че първоинстанционният съд неправилно е определил дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 250 евро и който размер се явява прекомерен с оглед фактическата и правна сложност по делото, извършените процесуални действия, както и в противоречие с практиката на ВКС – определение № 174/26.04.2021г. по ч.гр.д. № 560/2021г. на III г-о на ВКС, според което съдът следва да осуети и злоупотреба с права, каквато се явява получаване на неследващо се адвокатско възнаграждение.

Моли обжалваното определение да бъде отменено и намалено присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение до справедливия размер.

Насрещната по жалбата страна – К.Д.Е. в срока по чл.248 ал.2 от ГПК депозира отговор, с който счита изложените доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение за неоснователни. Посочва, че правилно първоинстанционният съд е преценил фактическата и правна сложност на делото – потребителски спор, наличие на неравноправни клаузи, водещ до нищожност на договора, както и извършените активни действия от страна на пълномощника на ищеца.

Посочва, че присъдения размер на адвокатското възнаграждение е дори по – нисък от предвидения минимум в Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа.

Моли обжалваното определение да бъде потвърдено.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и при наличие на правен интерес, поради което същата е допустима.

1

Разгледана по същество е неоснователна по следните мотиви:

С решение № решение № 7551/23.04.2026г.. по гр.д. № 51247/2025г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 състав е уважил предявените от ищеца К.Д.Е. срещу „КРЕДИСИМО“ЕАД искове с правно основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗВ вр. чл.11 ал.1 т.10 в. чл.19 ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК за признаване за установено спрямо ответника, че договор за потребителски кредит от 11.04.2025г. сключен между страните е нищожен.

Както е прието в определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т.о., определение № 77/24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т.о.,, определение № 60173 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2021 г., I г. о., определение № 404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, I V г.о./, която практика настоящият състав споделя, за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 Закона за адвокатурата пред съответната инстанция е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38 ал. 1 Закона за адвокатурата, без да е необходимо да се ангажират доказателства за последното. Видно от представения в първоинстанционното производство договор правна помощ и съдействие от 08.05.2024г., горното условие е изпълнено, като ищецът и адв. Г. изрично са договорили, че процесуалното представителство се предоставя по реда на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.

Следователно с оглед изхода на делото пред първоинстанционният съд и частичното отхвърляне на исковете, на основание чл.78 ал.1 от ГПК вр. чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. Г. следва да се присъди адвокатско възнаграждение, размерът на което се определя по преценка съда.

Съдебният състав съобразява обстоятелството, че правилото регламентиращо отговорността за разноски за възнаграждение за един адвокат - чл. 78 от ГПК касае действително направените от страната разноски, а не бъдещи или уговорени такива. При осъществено безплатно процесуално представителство по реда на чл.38 ал.1 от ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар т.е. направен от страната разход, който да бъде заплатен от насрещната страна.

Именно поради това адвокатското възнаграждение се присъжда в полза на осъществилия безплатно процесуално представителство адвокат в размер, опреден от съда по реда на чл. 38 ал.2 от ЗАдв., като същия не е обвързан от претендирания размер от адвоката в представен от него списък по чл.80 от ГПК. /съответно претендирания от адвоката не подлежи на намаляване поради прекомерност на основание чл.78 ал.5 от ГПК/.

Действително, разпоредбата на чл. 38 ал. 2 ЗАдв предвижда, че възнаграждението на адвоката, предоставил безплатна правна помощ при основанията на чл. 38 ал. 1 ЗАдв, следва да бъде присъдено в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения сега за възнагражденията за адвокатската работа, тъй като следва да съобрази разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г.

- задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/, а именно:

Съгласно решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС съдът е извел задължение на националният съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. В същия дух е и решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по т.1, в което се посочва, че когато правната уредба е от естество да ограничи 2 конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 пар. 1 ДФЕС, всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането й дали нейното съдържание отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. Това тълкуване и възможността съдът да съобразява посочените критерии при присъждане на разноски и да не прилага част от разпоредби от действащото национално законодателство и определя справедлив и пропорционален размер на адвокатско възнаграждение кореспондира и с разпоредбата на чл.3 от ГПК,задължаваща участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, респективно – задължение на съда да не допуска злоупотреба с такива.

С постановеното решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. изрично е посочено, че съдът следва да откаже прилагането на национална уредба, която определя задължителен минимален размер на адвокатските възнаграждения, когато противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, както и че забраната за уговаряне на възнаграждение под минималните размери в тази уредба респ. съдът да е обвързан и да не може да присъди възнаграждение под този минимален размер несъмнено е „ограничение на конкуренцията“ с оглед на целта, като такова при такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, като във всеки случай, когато съдът установи, че е нарушена забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС е длъжен да откаже приложението на националната уредба.

Именно с аргумента, че е налице нарушение на с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл.3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права и съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия, както и при отчитайки необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, счита, че в конкретния случай присъденото от първоинстанционният съд възнаграждение от 200 евро е съответно.

Следователно не е налице основание за изменение на решението в частта за разноските и присъждане на претендирания от адв. Г. размер на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗАдв., поради което и обжалваното определение е правилно и законосъобразно като краен резултат, а частната жалба срещу него следва да се остави без уважение.

Така мотивиран, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 20273/02.06.2026г. постановено по гр.д. № 51247/2025г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

3

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4