Решение № 46 от 21.02.2025, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. Радомир, 21.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241730101326 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за потребителски кредит MAX_.2 г., подписан с ответното дружество „Би Енд Джи Кредит“ ООД, по силата на който е получил в заем сумата в размер на 1300,00 лева. В чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договора било предвидено, че кредитополучателят следва да заплати сума за бързо разглеждане на искането за кредит в размер на 473,20 лева, както и сума за експресно обслужване по кредита в размер на 709,80 лева, като по този начин общото задължение по договора, с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги, се равнявало на сумата от 2720,30 лева.

Според ищеца клаузите, предвиждащи заплащането на така посочените допълнителни услуги, били недействителни поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност на насрещните престации, а именно при отпуснат кредит в размер на 1300,00 лева, кредитополучателят дължал връщането на сумата в общ размер на 1183,00 лева, представляваща възнаграждение по закупения пакет от допълнителни услуги.

На следващо място, посочената част от договора за кредит била нищожна и поради противоречие с императивната разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да иска заплащането на такси и комисиони за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита. В случая допълнителните услуги, посочени в договора за кредит, представлявали именно действия по усвояване и управление на кредита. На самостоятелно основание нищожността произтичала и от противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора не било посочено в какво се изразява услугата.

Отделно от изложеното, посочените такси не били включени в ГПР, което водело до неправилно посочване на ГПР. Така посочените такси представлявали пряк разход по кредита и следвало да бъдат включени при формирането на годишния процент на разходите, което не било извършено, от което следвало, че по този начин императивно заложеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит 1 се надвишавал.

С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договор за потребителски кредит MAX_.2 г. поради противоречие със закона и с добрите нрави.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявения иск, с твърдения, че оспорените клаузи от договора не накърняват добрите нрави, тъй като не са в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение, установени в обществото.

Наред с това, макар в ГПР по договора за кредит да не са включени сумите по допълнителните услуги, то стойността на посочените услуги не следвало да се включва в ГПР, тъй като заплащането ú не било задължителна предпоставка за отпускането на кредит.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договор за потребителски кредит MAX_.2 г.

Ответното дружество „Би Енд Джи Кредит“ ООД, редовно призовано, не изпраща представител в съдебно заседание.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за кредит MAX_.2 г., сключен между „Би Енд Джи Кредит“ ООД, като кредитор и В. А. К., като кредитополучател, съгласно който кредиторът се задължава да предостави сумата от 1300,00 лева, а кредитополучателят приема да върне същата парична сума на десет месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 153,73 лева.

Съгласно чл. 10, ал. 1 от договора при кандидатстването си за кредит кредитоискателят е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит, като паричната сума за бързо разглеждане е в размер на 473,20 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, добавени към всяка погасителна вноска. Съгласно чл. 10, ал. 2 от договора за кредит кредитоискателят е заявил желание да ползва услугата експресно обслужване по своя кредит, като паричната сума за така посочената услуга е в размер на 709,80 лева, платима на равни части към всяка вноска по погасителния план към договора за кредит.

Установява се, че погасителната вноска възлиза на 153,73 лева по първоначалния погасителен план, а след добавяне на уговорените плащания по чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит погасителната вноска е в размер на 272,03 лева.

По делото е представена и справка за извършените плащания от страна на ищеца по договора за кредит, от която е видно, че същият е заплатил сумата в общ размер на 2721,00 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Искът с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите за прогласяване недействителност на договорна клауза подлежи на уважаване, ако бъдат установени обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла валидно да обвързва страните и да породи правни последици за страните по договорното правоотношение. В настоящия случай ищецът твърди, че клаузите на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от сключения договор за кредит, с които е регламентирана дължимост на такса за бързо разглеждане на искането за кредит и експресно 2 обслужване по кредита, са недействителни Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че между същите е сключен договор за заем със заемна парична сума в размер от 1300,00 лева, а от цитираните клаузи на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договора се установява, че предвидената такса за бързо разглеждане възлиза на 473,20 лева, а таксата за експресно обслужване се равнява на сумата от 709,80 лева, т. е. сборът на двете такси представлява 91% от заемната парична сума.

Съдът приема, че исковата претенция за прогласяване недействителност на договорната клауза на чл. 10, ал. 1 от сключения между страните договор за кредит е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Според ал. 2 на чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата за бързо разглеждане е свързана с дейността по отпускане и усвояване на кредита, което означава, че тази такса не е начислена за допълнителни дейности, а за дейност, каквато дружеството - кредитор е длъжно да извърши в процеса по разглеждане на всяко искане за кредит, респективно в процеса по сключване на договор за кредит. Тази такса се дължи не за извършването на допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а ЗПК, а като възнаграждение на заемодателя за извършването на задължителни за него действия – проверка на представените документи от лицето, кандидатстващо за кредит, въз основа на които да вземе решение дали да предостави заемната парична сума, за която кредитоискателят е подал искане. Съдът намира, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът не прави допълнителни или неприсъщи разходи, за които да събира такса, с оглед на което съдът намира, че тази клауза е нищожна поради противоречие с императивна законова норма. Разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК предвижда, че всяка клауза в потребителски договор, с която се нарушава или заобикаля регламентирана от закона норма, е нищожна. В конкретния случай с разпоредбата на чл. 10а ЗПК е предвидено в кои хипотези кредиторът може да начислява такси, а именно когато същите се отнасят до допълнителни дейности, както и е наложена изрична забрана да бъдат начислявани такси за дейности, свързани с дейността по предоставяне на кредит. Съобразявайки разпоредбите на чл. 10а ЗПК и на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съдът намира, че клаузата, която предвижда дължимост на такса за бързо разглеждане се явява недействителна и исковата претенция за прогласяването ú като недействителна подлежи на уважаване. В тази насока следва да бъде отбелязано, че преценката за кредитопоспособността на заемополучателя, респективно за степента на риск, представлява присъща за заемодателя дейност, каквото заемодателят дължи по всяко искане за отпускане на кредит, с което е сезиран, дейността по разглеждане на документите за отпускане на кредит е присъща и характерна за дружеството кредитор, поради което са налице предпоставки да се счита, че чрез регламентиране дължимост на такса за бързо разглеждане се нарушават императивни правни норми. Развитите съображения мотивираха съда да приеме, че искът за прогласяване недействителност на клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора за кредит следва да бъде уважен.

Настоящият съдебен състав приема и че исковата претенция за прогласяване недействителност на договорната клауза на чл. 10, ал. 2 от договора за кредит, сключен между страните, подлежи на уважаване. С цитираната договорна клауза страните са уговорили експресно обслужване по договора за кредит, за което страната - заемополучател се задължава да заплати 709,80 лева.

Уважаването на иск за прогласяване недействителност на договорна клауза е обусловено от установяване наличието на обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла да породи правни последици. Съдът счита, че посочената клауза не е индивидуално уговорена – ответникът не 3 е ангажирал доказателства клаузата да е уговорена между страните по конкретното заемно правоотношение, а същевременно, предвид обстоятелството, че с договорната клауза се препраща към общите условия, съдът намира, че дружеството - ответник по иска, обичайно предлага подобна договорна клауза на лицата, кандидатстващи за отпускане на паричен заем, респективно тази договорна клауза не е предмет на индивидуално договаряне. В тази насока съдът намира, че следва да бъде отчетено, че съгласно чл. 146, ал. 2 от Закона за защита на потребителите клаузи, които са включени в общите условия, не се явяват индивидуално договорени, а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни, същите се явяват нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, т. е. не биха могли да породят правни последици. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите клаузата се явява неравноправна, ако е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.

Съдът приема, че оспорената като недействителна клауза, регламентираща такса за експресно обслужване, води до значително нарастване на общия размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина клаузата на чл. 10, ал. 2 от договора за кредит следва да бъде прогласена за недействителна. В тази насока съдът счита, че следва да бъде отчетено, че размерът на заемната парична сума е 1300,00 лева, а размерът на възнаграждението за експресно обслужване възлиза на 709,80 лева, т. е. се равнявана 55% от размера на главницата. За да възприеме, че уговарянето на допълнително възнаграждение за експресно обслужване накърнява принципа на добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието между страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално реализирани задължения по договорното правоотношение. В разглеждания случай чрез уговаряне на задължение по такса експресно обслужване се достига до нарушаване на императивни правни норми, а именно на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК общият размер на разходите не може да надвишава петкратния размер на законната лихва, а ал. 5 предвижда, че всяка уговорка в противен смисъл се явява недействителна. Макар договорът да съдържа отразяване, че ГПР възлиза на 49,32%, което формално води до спазване на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, невключването на предвидената в договора такса за експресно обслужване води до накърняване на императивни разпоредби.