Решение № 14020 от 06.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14020 гр. С, 06.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря П А като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110118236 по описа за 2022 година

Предявен е иск от З. Р. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.С, кв. О 2, № ...., чрез адв.М., със съдебен адрес: гр.П, ул.„П Ш” № ..., за признаване за установено по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.А М .., вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от И В.а Д, Д.а В.а Н, че сключеният между страните договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021 г., е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.

В условията на евентуалност се иска съдът да прогласи за нищожна клаузата на чл.5 от процесния договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021 г., въз основа на която клауза е сключен договор за гаранция/ поръчителство, като се претендира нищожност на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са страни и по договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021 г., по силата на който ищцата трябва да върне сумата по кредита от 1845 лева, като са й предоставени 1500.00 лева, дължимата лихва е 345.00 лева, при ГПР: 49.11 %, годишен лихвен процент 23.00%, и при срок на кредита от 12 месеца.

Отбелязва се, че съгласно чл.5 от договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021г., ищцата е задължена да сключи договор за гаранция с дружеството „Фератум Банк“ за обезпечаване изпълнението на процесния договор за кредит, като по договора за гаранция, ищцата дължи сума в размер на 1395.00 лева, разсрочена във всяка вноска от погасителния план.

Ищцата аргументира становище, че процесният договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021 г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност - че клаузата на чл.5 от същия е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

В тази насока обръща внимание, че Закона за потребителския кредит въвежда 1 императивни изисквания по повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори, нарушаването на които води до тяхната недействителност.

Цитира се чл.22 от ЗПК, който предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Твърди се, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, тъй като в него е посочен годишен лихвен процент, но липсват каквито и да е било условия за прилагането му, както и дали той е фиксиран за целия срок за кредита, или е променлив. Според ищеца, нарушението е още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.

Отбелязва се освен това, че в чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Ищецът, съпоставяйки тази норма с процесния договор, излага съображения, че предоставения му погасителен план не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като него липсва задължителната информация по ЗПК – не е посочено с каква част от погасителната вноска се погасява на главницата, с каква част - договорна лихва и с каква част такса гарант. Според ищеца това води до нищожност на договора, като в подкрепа на тезата си сочи съдебна практика - решение № 526 от 02.05/2017г., по гр.д.№ 393/2017г., на Окръжен съд П, VIII състав, решение № 1435 от 20.11/2017г., по гр.д.№ 2283/2017г., на Окръжен съд П, VI състав.

На следващо място, ищецът обосновава иска си с противоречие на процесния договор за кредит с изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Сочи се, че в него е посочена само абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/, както и ясено и разбираемо за потребителя описание на всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Ищецът поддържа становище, че в случая не става ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на такса гарант, както и начинът на формиране на ГПР – кои са неговите компоненти какъв е математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

В тази връзка в исковата молба се твърди и че процесният договор за кредит е нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез договора за гаранция/поръчителство в размер на 3960 лева не е включена в ГПР и ГЛП. Отбелязва се, че в договора за кредит е посочен ГПР в размер на 49.11%, чрез включването на възнаграждението предвидено по договор за гаранция/ поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Според ищеца, с предвиждането за заплащане на сумата по договора за поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите.

Ищецът се позовава на § 1, т.1 от ЗПК, в която се съдържа легална дефиниця на "общ разход по кредита за потребителя". Като такива се определят са всички разходи по 2 кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед на това, ищецът прави извод, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Поради това се сочи, че е налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г.

Аргументира се становище и че това поведение на ответника представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 , т.1 от Закона за защита на потребителите. В тази насока се обръща внимание, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Според ищеца обаче, в случая не е налице нито една от тези две хипотези, поради което не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Освен това, ищецът се позовава на разпоредбата на чл.22 ЗПК, според която, когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.

По така изложените съображения се иска съдът да прогласи за недевствителен договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021 г.

В условията на евентуалност, ако съдът не приеме тези доводи на ищеца, той изразява становище, че клаузата на чл.5 от договор №... за предоставяне на потребителски кредит от 01.12.2021 г., въз основа на която клауза е сключен договор за гаранция/поръчителство е нищожна на основание чл.26 ал. 1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. В тази насока твърди, че въз основа на чл.5 от договора, ищецът е задлъжен да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат кредит, т.е. сключването на договор за поръчителство е въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния. Според ищеца, посочената клауза, води до нееквивалентност на насрещните престации. Сочи се, че е налице и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, доколкото е нарушен правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Според ищеца, такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. В исковата молба се изяснява, че за да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само 3 възмездяване, какъвто е настоящият случай. С оглед това, ищецът твърди, че клаузата на чл.5 от договора за кредит е нищожна, доколкото с нея се задължава кредитополучателят да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение е в размер на 100% от отпусната сума, което противоречи на добрите нрави.

На самостоятелно основание ищецът се позовава и на 143 от ЗЗП. В тази насока развива съображения, че процесната клауза по чл.5 е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност, като води до неравновесие в правата на страните, които са в ущърб на ищеца като потребител.

Освен това се твръди, че посочените по-горе клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявят на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП .

В исковата молба се аргументира становище и че клаузата на чл.5 от договор за кредит е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена.

Тя е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл ищецът се позовава на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявения иск.