Решение № 216 от 15.03.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 216 гр. гр. Хасково, 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640101427 по описа за 2023 година

Предявен е от Е. Л. К. с ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес гр.*******, съдебен адрес *******, адв. А. Д., член на САК, личен №1000768210, против „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление гр.София, п.к.1408, район „Триадица“, ж.к.„Иван Вазов”, ул.“Балша“ №17, ап.1, представляван от управителя Борислав Иванов Николчев, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 01.11.2022г. между ищцата и ответника бил сключен Договор за предоставяне на кредит №409428.

Съгласно чл. 2 от Договора, параметрите му били, както следва: сума на кредита в размер на 1 500 лева /главница/; ГЛП: 40.15 %, ГПР: 48.44 % при посочени в него допускания; срок на кредита - 720 дни, обща дължима сума:

2118.60 лв., която следвало да бъде върната посредством погасителни вноски с брой и дата, подробно описани в погасителен план към договора. Падежът на първата вноска бил на 01.12.2022г., а на последната - на 21.10.2024г.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора потребителят се задължавал в срок до три дни, считано от сключване на договора, да предостави на кредитора едно от описаните в същия обезпечения, като съгласно чл. 3 ал.2 от договора, при неизпълнение на това задължение, потребителят дължал неустойка в размер на 628,80 лева. В чл.4 ал.3 от договора било предвидено още, че в случай на непредставяне на обезпечение, размерът на първите шест погасителни вноски се увеличавал, като в тях се включвал и размерът на неустойката.

1

Според ищцата тя имала качеството потребител, поради което приложим бил ЗПК. Тя счита, че процесният договор е изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неправилно посочване в него на ГПР, като излага следните аргументи:

Процесната клауза за неустойка не била включена в ГПР, поради което същият бил неправилен и заблуждаващ. При прочита на самата клауза се установявало, че по същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредита и на практика не предоставяла избор на потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които се въвеждали с нея на практика били неосъществими за потребителя и поставяйки такива неизпълними изисквания, кредиторът целял да се обогати.

Същевременно, с невключване на тази неустойка към договорната лихва и ГПР, се целяло заобикаляне на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Вземането за неустойка представлявало на практика едно скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР. О свен това, имало посочване на ГПР като процентни стойности, но не и посочване на това, кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран той. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването по кредита, което пък било в директно противоречие с чл.3 пар.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Невключването на клаузата за неустойка в ГПР означавало неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен верният размер на същия. Също така, подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче да е посочена като такава, което пък водело до нарушение на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Само на тези основания, счита че договорът за кредит бил нищожен на осн. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 т.9 и т.10 ЗПК. Сочи, че в съдебната практика се приемало, че не е достатъчно само разходите да са упоменати в договора, а е нужно да се съдържа яснота точно кои разходи формират ГПР, а в практиката си СЕС трайно бил възприел разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68д, ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП, както било и в настоящия случай. На следващо място, според ищцата липсвало посочване на това кои точно разходи формират ГПР. Приемало се в съдебната практика, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост, договорът за кредит следвало да включва освен величината на самия ГПР, така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване, а в практиката на СЕС било трайно проведено разбирането, че нарушение на изискването за посочване на ГПР имало и тогава, когато липсвало посочване 2 на основните данни, които са послужили за изчисляването му. Липсата на посочване в договора за кредит на компонентите от които се състои ГПР, поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение.

Ищцата посочва още, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Т.е., в посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал.4 ЗЗП вр. чл.68д ал.1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. С оглед така изложените съображения, в процесния договор било налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият се явявал недействителен на основание чл.

22 от ЗПК , доколкото не били спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.

По отношение на евентуално предявените искове /предявени помежду си в условията на кумулативно обективно съединяване/ се посочва, че нищожни били клаузите на чл. 3, ал. 2 и на чл.2 ал.1 т.3 ал. 2 от Договора, предвиждащи заплащане на неустойка и размер на ГЛП от 40,15% по кредита.

3

На първо място, клаузата на чл. 3, ал. 2 била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Включена към погасителните вноски, всъщност тя се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за кредитора. Договорената неустойка нарушавала принципа на справедливостта и излизала извън присъщите й обезпечителни и обезщетителни функции.

Основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и водела до увеличение на подлежащата на връщане сума със значителен размер. Клаузата за неустойка била в пряко противоречие с Директива 2008/48/ЕО. На практика с нея рискът от неизпълнение на задълженията се прехвърлял от кредитора върху самия длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

О т своя страна, клаузата на чл.2 ал.1 т.3 от процесния договор, регламентираща възнаградителната лихва по договора, според ищцата също противоречала на добрите нрави. Според трайно установената практика на ВКС, съглашението за заплащане на възнаградителна лихва било действително, ако същата не надвишава тройния размер на законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40,15% годишно надхвърляла повече от три пъти законната, поради което уреждащата я клауза накърнявала равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и било в разрез с принципа на добросъвестността, а оттам - нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД .

Предвид изложеното, ищцата моли съда да постанови решение, с което да бъде прогласен за недействителен сключения между страните Договор за предоставяне на кредит №409428, на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а в случай, че главният иск бъде отхвърлен - да бъде прогласена недействителността на клаузите на чл.3, ал.2 и чл.2, ал.1, т.3 от същия договор, на основание чл.26, ал.1, предл.1 и 2 от ЗЗД, вр. чл.26, ал.4 от ЗЗД. Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни, излагайки подробни съображения в тази насока.

Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове и присъди разноски на ответника. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцата.

В срока за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК ответникът е предявил насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, а в условията на евентуалност – иск с правно основание чл. 55 ал.1 предл. 1 от ЗЗД. Сочи, че ищцата била в забава по процесния договор за кредит, поради което за същия бил налице правен интерес от предявяване на насрещна претенция предвид възможността за прихващане. Излага съображения, че процесният договор бил сключен при условията на ЗПФУР, сключването му се 4 осъществявало на етапи, при които се изисквали множество действия от страна на потребителя, като във всеки етап той бил запознат, че сключва договор за предоставяне на кредит. Т.е., според него ищцата по първоначалния иск знаела в какво правоотношение встъпва. Необходимата процедура била извършена от нея, в резултат на което й бил отпуснат кредит в размер на 1500 лева, изплатена й на каса на Изи Пей.

Видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането на главница в размер на 1500.00 лв. било с 24 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 62.50 лв. за периода 01.12.2022г. - 21.10.2024г, предвид на което се претендирала главница в размер на 30.00 лв., представляваща част от вноската за главница с падежна дата 25.03.2024г., при общ размер на вноската за падежната дата - 62.50 лв. Ответникът по първоначалния и ищец по насрещния иск заявява, че на основание чл. 8 от Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 409428 от 01.11.2022 г. и с оглед обстоятелството, че Е. К. просрочила задължението си с две последователни вноски, то от момента на получаване на настоящата искова молба, обявявал вземането си по договора за кредит за предсрочно изискуемо. Сочи, че бил изпратен и имейл, с който се обявявала предсрочната изискуемост, като при приемане, че и с двете съобщения (исковата молба или имейла) обявяването на предсрочна изискуемост било редовно извършено, моли да се приеме, че е била обявена с по-рано полученото съобщение.