Определение № 1966 от 23.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1966 гр. София, 22.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Илияна Папазова

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20238002103644 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С.

Т., ЕГН [ЕГН], Х. В. Х., ЕГН [ЕГН], Н. Х. В., ЕГН [ЕГН], П. Х. В., ЕГН [ЕГН], и В. Х. В., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. С. Ч., против Решение №51 от 18.04.2023г. по в. гр. д. №67/2023г. по описа на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено Решение №260125 от 28.11.2022г., постановено по гр.д.№597/2020г. по описа на Окръжен съд- Ямбол. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК.

Насрещната страна по касационната жалба ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, ЕИК 000694286, в писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез пълномощника си юрк.

А. П., оспорва жалбата и излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав, намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния Окръжен съд- Ямбол в частите, с които са отхвърлени предявените от М. С. Т., Х. В. Х., Н. Х. В., П. Х. В., и В. Х. В. искове против ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ за заплащане на 1 обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. Х. И. (син на първата ищца, баща на втория ищец и дядо на другите трима ищци), настъпила на 02.02.2019г. в резултат от ПТП, както следва: за М. С. Т. и Х. В. Х.- за размера над присъдените 28 000 лв. до претендираните 200 000 лв., за Н. Х. В., П. Х. В., и В. Х. В.- в размер от по 26 000 лв. за всеки от тях, част от общия размер на обезщетенията от по 120 000 лв. за всеки от тях. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени фактите относно: настъпилото на 27.01.2019г. ПТП между товарен автомобил „Пежо Р.“, с рег.

[рег.номер на МПС] , управляван от П. А. Я., и пътно превозно средство с животинска тяга, управлявано от В. Х. И.; вината на водача на товарния автомобил, установена с влязлата в сила присъда по НОХД №392/2020г. на Окръжен съд- Ямбол, който нарушил правилата за движение в чл.20, ал.2 от ЗДвП, задължаващ водачите на пътни превозни средства да намалят скоростта и да спрат при възникнала опасност за движението; настъпилата от произшествието смърт на В. Х. И.; наличието на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на товарния автомобил при ответното дружество ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“.

Съдът приел за установени и обстоятелствата, че ищцата М. С. Т. е майка на починалия,ищецът Х. В. Х. е негов син, а ищците Н. Х. В., П. Х. В., и В. Х. В.негови внуци. Към датата на деликта, починалият е бил на възраст 47 г., ищцата М. Т.- на 66 г. ищецът Х. Х.- на 31г.; ищецът В. В.- на 10г., ищецът Н. В.- на 9 г., а ищецът П. В.на 4г. Приел е, че претърпените от майката и сина на починалия морални страдания следва да се възмездят по справедливост, доколкото те попадат в кръга на лицата, относно които задължителната съдебна практика приема, че са правоимащи да получат обезвреда при непозволено увреждане, изразяващо се в смърт на близък родственик. По отношение на размера на дължимите обезщетения съдът е посочил, че следва да бъдат съобразени дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания, съгласно които определянето на обезщетението по справедливост е свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление в случая обстоятелства, сред които при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е и че следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането, ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

При отчитане на посочените обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените вреди от двамата ищци- майка и син на починалия, е в размер на по 140 000 лв. за всеки от тях. По направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, съдът е приел, че същото е основателно, тъй като обективен принос за инцидента имат както водачът на автомобила, така и пострадалият, като водач на каруцата. Приел е, че по делото се установява от изготвените в производството пред първата инстанция автотехническа и съдебно-медицинска експертизи, както и от разпита на свидетеля Я.- участник в процесното ПТП, че починалият, като водач на пътното превозно средство с животинска 2 тяга, управлявано в тъмната част на денонощието, е нарушил задълженията си по ЗДвП, като участник в движението, като е управлявал каруцата в насрещното платно за движение, вместо да се движи максимално вдясно в собственото си платно за движение- нарушение на чл.15, ал.1 от ЗДвП; не е оборудвал каруцата при движение през нощта със светлоотразители отпред и светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина, отзад вляво- нарушение по чл.71, ал.1 от ЗДвП; не е носил светлоотразителна жилетка през тъмната част на денонощието- нарушение на чл.106, ал.2 от ЗДвП. При движението си водачът на каруцата е нарушил и пътен знак, забраняващ движение на пътни превозни средства с животинска тяга в конкретния пътен участък, както и е управлявал превозното средство след употреба на алкохол, при концентрация в кръвта, към момента на произшествието, около 2,14 промила, престъпвайки забраната на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, като водач на пътно превозно средство, да не управлява същото с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила. При тези данни въззивният съд е приел, че приносът на увредения за настъпване на ПТП е 80 %, поради което е уважил претенциите на М. Т. и Х. Х. до размера от по 28 000 лв. По отношение на исковете на В. В., Н. В. и П. В. съдът е изложил съображения, че съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съдът е приел, че в случая по делото се установява от показанията на свидетелите М. И. и П. И., че отношенията между починалия В. Х. И. и внуците му, които са живели в едно домакинство с него, са били добри и уважителни; дядото им е правил подаръци, когато е имал възможност; най-големият внук, кръстен на дядо си, е спял при него; след смъртта на дядо си този внук трудно е приел загубата на прародителя си, като е страдал и го е търсел; постепенно са поднесли тежката новина и на другите две деца, които също са страдали.

Приел е, че така установените отношения не надхвърлят обичайните такива на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост между дядо и внуци, която да обоснове съгласно цитираното по- горе Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС пораждане на правото да се търси обезщетение по изключение. По така изложените съображения съдът отхвърлил исковете на ищците В. В., Н. В. и П. В..

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1./ При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №84/15.08.2016г. по т.д. №1508/2015г. на ІІ т.о. и 2./ При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният 3 обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП? Навеждат се доводи за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №15/19.02.2020г. по т.д.

№146/2019г. ІІ т.о.; решение №97/06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. ІІ т.о.; решение №33/04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. ІІ т.о.; решение №96/15.10.2012г. по т.д. №936/2011г. І т.о.; решение №39/16.07.2010г. по т.д.№551/2009г. ІІ т.о.; решение №49/15.04.2009г. по т.д.

№648/2008г. ІІ т.о.; решение №60126/19.11.2021г. по т.д. №1999/2021г. І т.о.; решение №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. ІІ т.о.; решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. ІІ т.о.; решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. І т.о.; решение №99/08.10.2013г. по т.д.

№44/2012г. ІІ т.о.; решение №54/22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. ІІ т.о.; решение №33/04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. ІІ т.о.; решение №159/24.11.2010г. по т.д.№1117/2009г.

ІІ т.о.; решение №118/27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. І т.о. и решение №97/06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. ІІ т.о. Във връзка с начина на определяне степента на съпричиняване е поставен и въпросът: „При определяне степента на съпричиняването, следва ли въззивният съд за съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП“, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените въпроси са свързани с предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.432 от КЗ.

По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, включително и сочената от касаторите, в която е прието, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Прието е още, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице (то да е спомогнало за увреждането си, като без неговото поведение не би се стигнало до същото), както и този принос да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Въззивното решение е постановено в съответствие с така дадените разрешения. При постановяването му съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, свързани с поведението на участниците в произшествието и допуснатите от всеки от тях нарушения. Отчел е пряката причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, както и приносът на поведението на всеки от участниците за настъпване на произшествието. С оглед на това, по тези въпроси не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наличието на практика по чл. 290 от ГПК изключва и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което не е налице и второто наведено основание. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на 4 въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/.

Разпечатката съдържа 25 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8e39f349-3906-46cb-8ce9-7ea42b21346f