Решение № 3268 от 28.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3268 гр. Пловдив, 28.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330100941 по описа за 2025 година

Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от Г. Н. И. против „Файненшъл България“ ЕООД се твърди, че на 21.08.2023г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за паричен заем № *** по силата на който били отпуснати 4000 лв. при ГПР 40.68%. Съгласно договора в 3-дневен срок следвало да се представи обезпечение измежду двама поръчители, които да отговорят на съответни условия, да се учреди банкова гаранция или да се сключи договор за гарантиране на задълженията с ответното дружество – гарант. Така на датата на сключване на договора за паричен заем, бил сключен и договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, при възнаграждение от 2930.80 лв. Същото се изплащало заедно с всяка вноска по договора за заем, като възнаграждението следвало да се предава на заемодателя, а то отчитало паричните средства на ответника. Към двата договора бил изготвен погасителен план, включващ 20 вноски от по 376 лв., за периода от 07.09.2023г. до 30.05.2024г. Твърди се, че ищецът е заплатил всички дължими суми по погасителния план.

Договорът за заем бил недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият. Заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита, тъй като било пряко свързано с договора за кредит, известно било на кредитора. С изключване на възнаграждението на поръчителя от ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, определяща краен размер на ГПР, като заемателят се натоварвал с допълнителни разходи по кредита, с което ГПР надвишавал 50 %. Поради недействителността на договора за кредит, недействителен бил и договорът за поръчителство. Клаузата за заплащане на възнаграждението била недействителна и на самостоятелно основание, тъй като уговарянето й било с цел заобикаляне императивни разпоредби на ЗПК. Двете дружества били свързани лица. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати сумата от 50 лв. – недължимо платена по нищожна клауза за възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на гаранция № *** от 21.08.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 1

20.01.2025г. до изплащане на сумата.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от „Файненшъл България“ ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Направено е искане за съединяване на настоящето дело с гр.дело № 942 по описа на ПРС за 2025г. Договорът за поръчителство бил действителен. Този договор бил извън приложното поле на ЗПК. Дължимото възнаграждение по договора било определено след извършена оценка на риска. Направено е възражение за липса на предпоставките на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

Направено е искане за отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски.

С определение от открито съдебно заседание на 05.06.2025г. е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск на сумата от 2 619.46 лв.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор паричен заем № *** от 21.08.2023г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г. Н. И., по силата на който е отпуснат заем в размер на 4 000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент – 35 % и годишен процент на разходите – 40.68 %, както и погасителен план към договора.

На същата дата – 21.08.2023г. е сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Г. Н. И. договор за предоставяне на поръчителство № *** по силата на който дружеството – поръчител се е задължило да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, срещу възнаграждение в размер на 2930.80 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 146.54 лв.

Представена е справка за платени суми по договор за поръчителство.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл.9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В исковата молба се твърди нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване

2 на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40,68 %, а фиксираната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Освен това, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (21.08.2023 г. ***), дори със същия номер на договора (***), е сключен друг договор с трето за кредитното правоотношение лице (ответното дружество) за предоставяне на гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 2930.80 лева – чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранция), е предвидено да се заплаща на същите падежни дати по погасителен план като по договора за заем. Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Или, в договора за кредит има вписана уговорка за гаранция, която произтича от чл. 4 от договора за заем, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му.

Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор - сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответното дружество), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Както се посочи, според договора за кредит ГПР е 40.68 %, но това не е размерът на 3 действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранция по другия договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1, т. 1 ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранция прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Налице е следователно една нищожна кредитна сделка.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранция в размер почти равен на отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави и против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

Поради това както клаузата за предвиждане на обезпечение, така и сключеният въз основа на нея допълнителен договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е предвиден в противоречие със специалния закон и се явява нищожен. Следователно по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане.