Решение № 1626 от 20.07.2023, Районен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1626 гр. Бургас, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА

ЛЕФТЕРОВА при участието на секретаря НЕДЯЛКА Й. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА ЛЕФТЕРОВА

Гражданско дело № 20222120107514 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по искова молба (уточнена) на Ж. Г. В., ЕГН:

**********, от гр. Б., против „Еос Матрикс“ ЕООД, ЕИК: 131001375, със седалище: гр.

София, п.к. 1715, р-н Витоша, ж.к. Малинова долина, бул./ул. Рачо Петков-Казанджията № 4-6, представлявано от Р.И.М.-Т. и Т.И.В., за ЗА ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на ответника срещу ищцата НЕ СЪЩЕСТВУВАТ като подлежащи на принудително изпълнение притезания поради погасяването им по давност следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 4334/13.08.2013г. по ч. гр. д. 6759/2013г. по описа от PC – Бургас и за събирането на които е висящо изпълнително дело № 356/2020г. по описа на ЧСИ Т.М., рег. № ***, район на действие Окръжен съд – Бургас: 4890, 12 лева – главница по договор за потребителски кредит № *** от 10.2011г.; 392, 46 лева – договорна лихва за периода от 19.11.2011г. до 18.07.2013г.; 48, 10 лева – наказателна лихва за периода от 19.12.2012г. до 18.07.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 12.08.2013г., до окончателното изплащане; 106, 61 лева – разноски за заплатена държавна такса; 359, 90 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение; 5, 49 лева – за платени куриерски услуги. Претендират се и разноски.

В исковата молба са изложени твърдения, че за процесните суми е висящо изпълнително дело № 202008030400356 на ЧСИ Т.М., образувано по изпълнителен лист, издаден на 15.08.2013г. въз основа на издадена заповед за изпълнение № 4334/13.08.2013г. по ч. гр. д. 6759/2013г. по описа от PC – Бургас. Сочи се, че на 14.10.2013г. на основание изпълнителния лист е било образувано изпълнително дело № 20138030401589 на ЧСИ Т.М., по което на 21.11.2013г. е наложена възбрана на апартамент, а на 29.01.2014г. са запорирани сметки. Твърди се, че на 18.01.2016г. процесните вземания са били продадени от „Юробанк България“ АД на ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, за което ищцата не е била уведомена.

Отбелязва се, че молбата за конституиране на цесионера като нов взискател е подадена при 1

ЧСИ Т.М. на 12.07.2016г., което е след настъпила по закон перемпция на 29.01.2016г.

Поддържа се, че новата петгодишна давност е започнала да тече от датата на наложения запор – 29.01.2014 г., и е изтекла на 29.01.2019 г. Твърди се, че на 31.10.2019г. изп. дело № 20138030401589 е било прекратено с постановление, а на 29.07.2020г. чрез същия изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20208030400356 по описа на ЧСИ Т.М.. Излагат се съображения, че лихвите към претендираната главница са погасени с кратката 3-годишна давност, тъй като вземането не е установено със съдебно решение и това изключва приложението на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, който оспорва предявените искове като неоснователни и моли за отхвърлянето им. Изложени са съображения относно прекъсването на погасителната давност с отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, която според ответника е произвела действие от обявяване на ТР 2/2013 на 26.06.2015г. Подържа се още, че давността се прекъсва и с направени искания за извършване на изпълнителни действия след изтичане на двегодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, макар и по тях да не е било образувано ново изп. дело.

Направено е евентуално възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 439 ГПК.

По допустимостта на исковете:

Съгласно разпоредбата на чл. 118 ЗЗД, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Въз основа на посоченото правило в правната теория последователно се приема, че погасеното по давност вземане продължава да съществува, но не като „притезание“, а като „естествено право“, което не може да бъде изпълнено по принудителен ред. В този смисъл е постановена и трайна практика на ВКС (Определение № 318 от 25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г., ВКС, III г. о., Определение № 338 от 18.07.2018 г. по ч. гр. д. № 209/2018 г., ВКС, ІV г. о., Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., ВКС, ІV г. о., Определение № 66 от 12.02.2018 г. по ч. гр. д. № 4770/2017 г., ВКС, III г. о.), съгласно която когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение. Ето защо съдът приеме, че предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК са допустими, като техен предмет е несъществуването на правото на принудително изпълнение за събиране на процесните вземания поради погасяването им по давност.

По основателността на исковете:

За основателността на предявените искове е наобходимо да се установи наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) че процесните вземания са безспорно установени между страните със съдебен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, въз основа на който е образувано и висящо изпълнително производство; 2) че след влизане в сила на съдебния акт по отношение на всяко от процесните вземания е изтекъл предвиденият в закона период на погасителна давност, която не е спирана или прекъсвана.

По първата предпоставка:

Със заповед № 4334/13.08.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от, издадена по ч. гр. д. 6759/2013г. по описа от Pайонен съд – Бургас, длъжникът Ж. Г. В. е осъдена да заплати на кредитора „Юробанк България“ АД 2 сумата от общо 5330, 68 лева, представляваща изискуеми парични задължения на длъжника съгласно извлечение от счетоводните книги на банката от 18.07.2013 г. по сключен договор за потребителски кредит № *** от 19.10.2011 г., както следва: 4890, 12 лева – главница; 392, 4 6 лева – договорна лихва за периода от 19.11.2011г. до 18.07.2013г.; 48, 10 лева – наказателна лихва за периода от 19.12.2012г. до 18.07.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 12.08.2013г., до окончателното изплащане; 106, 61 лева – разноски за заплатена държана такса; 359, 90 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение; 5, 49 лева – за платени куриерски услуги. Заповедта е влязла в сила на 11.09.2013 г. Въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от 15.08.2013 г.

С договор за цесия от 18.01.2016 г. процесните вземания са били продадени от „Юробанк България“ АД на ответника „Еос Матрикс“ ЕООД.

Въз основа на издадения изпълнителен лист са били образувани изпълнително дело № 20138030401589 и № 202008030400356, двете на ЧСИ Т.М., рег. № ***, район на действие Окръжен съд – Бургас. Изпълнително дело № 20138030401589 е било образувано на 14.10.2013 г. по искане на „Юробанк България“ АД и е било прекратено по перемпция, обявена с постановление на ЧСИ от 31.10.2019 г. Изпълнително дело № 20200 8030400356 е било образувано на 13.02.2020 г. по искане на „Еос Матрикс“ ЕООД и към момента е висящо.

Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва с установително действие, регулативен ефект, непререшаемост и преклудиращо действие, присъщи на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, както и с неотменимост при условията на чл. 424 ГПК, сходен с чл. 303 ГПК. По аналогия от разпоредбта на чл. 298, ал. 2 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има действие и за цесионера-ответник, който е частен правоприемник на кредитора, в полза на когото е издадена заповедта. На основание чл. 429, ал. 2 ГПК частните правоприемници на взискателя може да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист.

По изложените съображения съдът приема, че процесните вземания са безспорно установени между страните със съдебен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, въз основа на който е образувано и висящо изпълнително производство.

По втората предпоставка:

Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В съдебната практика се приема, че и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение давността е всякога е пет години, защото заповедта за изпълнение влиза в сила и се ползва със стабилитет, за разлика от определението за изпълнителен лист по извънсъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.) – така Решение № 50925 от 23.01.2023 г. по гр. д. 1030/2022 г. IV г. о. на ВКС.

На основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД Чл. 116 давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение.

С Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/1980 г., Пленум на ВС, се приема, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Съображенията за това са, че липсва основание да се приеме, че давност не тече само докато трае съдебният процес пред съда, тъй като пред съдебния изпълнител се осъществява другата фаза на гражданския процес – фазата на принудителното осъществяване на признатото с влязло в сила решение вземане (право). Направен е тълкувателен извод, че от разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД не следва, че погасителната давност тече при висящност на изпълнителния процес, поради което не е необходимо да се предприемат нови действия за принудително изпълнение за прекъсване на 3 погасителната давност, защото такава давност всъщност не тече.

С т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, се прие, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по (перемпция) чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявено е за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд. Според мотивите на тълкувателното решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Изложени са съображения, че прекъсването на давността с предявяването на иск по чл. 116, б. „б” ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД са уредени по различен начин и че неслучайно законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Посочва се, че исковото производство като динамичен фактически състав е уредено по различен начин от изпълнителното производство, тъй като ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, докато взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес. Прието е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.