Решение № 2919 от 27.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2919 гр. Пловдив, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20225330116494 по описа за 2022 година

Производството е образувано по предявен иск от Н. Г. Л., ЕГН:

********** против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406 за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ***, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент- 3.38 % и ГПР- 49.85 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Фератум Банк“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 400 лева. В договора като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК и правело договора недействителен. Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на законната лихва, поради което и клаузата се явявала нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. Тъй като договорът за кредит бил недействителен, по него се дължала само главница, без да се дължи възнаграждение за поръчителството, а освен това по този договор за поръчителство длъжникът не получавал никаква престация, което нарушавало принципа на справедливостта. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да 1 сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника.

Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който на първо място се излагат твърдения за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес и нередовност на исковата молба, в която връзка се иска прекратяване на производството и присъждане на разноски. Посочва се, че клаузата за обезпечение имала декларативен характер, като ищецът имал възможност и сам да осигури поръчител или да се възползва от допълнителната услуга гаранция на „Фератум Банк“, но това било самостоятелно юридическо лице, като договорът за гаранция не бил сключен с ответника. Кандидатстването ставало през интернет страницата на дружеството, като всички стъпки били изпълнени и договорът се считал за редовно сключен. На потребителя била предоставена необходимата преддоговорна информация, като в нея разбираемо и ясно били посочени дължимите суми. Възнаграждението за услугата за гаранта не се включвала в ГПР, защото това не била задължителна услуга. Ищецът можел и сам да посочи физическо лице за поръчител, което да обезпечи задълженията му.

Разходите за гаранта не били общ разход по кредита по смисъла на параграф 1.1. от ЗПК, именно поради доброволния и индивидуален характер на услугата. Ищецът бил получил по електронната си поща необходимата документация за гаранцията и сам поискал да се възползва от тази възможност. Тук нямало заблуждаваща търговска практика, защото лицето било информирано предварително за услугата и цената й. Именно с цел да се гарантира финансовия риск, имало необходимост от обезпечение на кредита и в това нямало нищо незаконосъобразно. Размерът на възнаградителната лихва отговарял на изискванията на закона и бил във фиксиран размер, а в договора се уреждала и възможността за отказ на потребителя от договора. Счита с оглед гореизложеното, че в случая е налице опит на ищцата да заобиколи закона и да избегне изпълнение на задълженията си по процесния договор за кредит. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит от ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 800 лева, която следвало да бъде върната на 12 вноски. С договора бил уговорен лихвен 2 процент в размер на 3.38 % и ГПР в размер на 49.85 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между Фератум Банк p.l.c. и ищецът бил сключен Договор за гаранция /поръчителство/ от ***, по силата на който се обезпечава Договор за предоставяне на потребителски кредит от 21.11.2020 г., сключен между страните в производството. За обезпечаване на кредита, по силата на договора за гаранция, ищецът е следвало да заплати сумата в размер на 236.96 лева.

По делото е изготвена и СТЕ от в.л. А. К. /л.153-169/, от което се установява, че при кандидатстването за кредит, потребителят попълва необходимите данни. Във формата е налична секция „Избери гарант“, в която потребителят има възможност да избере една от две възможности: „Гаранция от Фератум Банк“, „Личен гаран/Поръчител“. При избор на някоя от двете възможности се зарежда форма с допълнителни данни за избрана така.

По делото е прието заключение по допусната ССчЕ, изготвена от в.л. Й.

П. /л.170/, от което се установява, че ГПР по процесния договор за кредит в размер на 49.85 % включва единствено възнаградителната лихва. Няма включени други разходи в ГПР. Същият би се увеличил с 248.82 %, ако бъде включена и таксата гаранция в размер на 236.96 лева.

Съдът кредитира приетите заключения по СТЕ и ССчЕ, като компетентно изготвени, с необходимите знания и умения и обосновани.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора 3 за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.85 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е 4 посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че от заключението по допълнителната ССчЕ се установява, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.