Акт от 13.12.2019, Окръжен съд - Силистра

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 162 гр. Силистра, 13.12.2019

В ИМЕТО НА НАРОДА

Силистренският окръжен съд, в открито заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен

Неделчев

ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Краева

2. Огнян Маладжиков при секретаря Данаила Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д. № 267 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е второ поред по чл. 258 и сл. от ГПК, след като Решение № 142 от 13.12.2018 г. по в.гр.д. № 232 / 2018 г. на СсОС е отменено с Решение № 139 от 02.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1087 / 2019 г., I-во г.о. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Силистренския окръжен съд.

С въззивната жалба „Лъки СИС“ ЕООД и

„Търговия на едро – СС“ ЕООД обжалват Решение № 160 от 30.05.2018 г. по гр.д. № 2123 / 2017 г. на Силистренския районен съд в частта, с която са уважени исковете срещу ответниците. В прекратителната част първоинстанционното решение е влязло в сила.

Изтъкват се доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се моли същото да бъде обезсилено, евентуално да се отмени като неправилно и да се отхвърлят предявените искове.

Въззиваемият ищец счита жалбата за неоснователна, оспорва наведените с нея доводи за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение, като моли въззивния съд да го потвърди.

Производство има за предмет също и частната жалба на виззивниците срещу Определение № 1806 от 27.07.218 г. на районния съд, с което е оставено без уважение молбата им за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Въззиваемият счита частната жалба за неоснователна и моли определението да бъде потвърдено.

Окръжният съд, като обсъди становищата на страните в двете инстанции, доказателствата по делото и оплакванията в жалбата, приема за установено от фактическа страна следното:

На 08.11.2010 г. по искане на ЧСИ във връзка с изп.д.№ 20107670401397 е вписана възбрана върху поземлен имот (ПИ) в гр. Силистра с идентификатор *** и площ от 18066 кв.м., както и върху построените в имота сгради, сред които: склад № 2 с идентификатор *** и площ от 44 кв.м; склад № 3 с идентификатор *** и площ от 83 кв.м., и склад № 10 с идентификатор *** и площ 143 кв.м., собственост на „Търговия на едро – СС“ ЕООД.

С нотариален акт № 66 от 17.01.2011 г. на нотариус Румен Тодоров „Търговия на едро – СС“ ЕООД продава на „Лъки СИС“ ЕООД 13,04 % ид.ч. от поземления имот, заедно с 13,04 % ид.ч. от всяка една сграда в него.

С три постановления от 31.03.2016 г. по изп.д.№ 20107670401397 ищецът „Диел“ ООД придобива правото на собственост върху трите склада, заедно със съответните им идеални части от правото на собственост върху поземления имот: 104 + 196 +338 / 18066 ид.ч., чийто общ сбор е 638 / 18066 ид.ч.

Изрично в постановленията е посочено, че заедно със собствеността върху складовете „Диел“ ООД придобива съответните идеални части от изградените в поземления имот комуникации, без обаче да се конкретизира какво се включва в понятието комуникации.

При издаване на скица от СГКК за всеки от трите склада, като собственици се посочват „Лъки СИС“ ЕООД с 13,04 % ид.ч. и „Диел“ ООД с 1/1 ид.ч. Причината е, че в службата по вписванията към имотния регистър са вписани както нотариалният акт от 17.01.2011 г. за сделката между ответниците, така и възлагателните постановления, с които ищецът се легитимира като собственик, а в такива случаи чл. 41, ал. 6 от ЗКИР изисква в скиците да се отразяват всички конкуриращи се собственици.

„Диел“ ООД счита, че правото му на собственост е смутено, тъй като от записванията в имотния и кадастралния регистър се създава привидно правно положение, че не е единствен собственик на процесните три склада. На това основание завежда установителен иск пред районния съд, с който моли да бъде признат за собственик спрямо двамата ответници на 13,04 % ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот и на 13,04 % ид.ч. от правото на собственост върху всеки от трите склада с № 2, 3 и 10, заедно със съответните идеални части от изградените в поземления имот комуникации.

Тази фактическа обстановка е възприета и от районния съд, а въззивната жалба не съдържа оплаквания по фактите.

Районният съд е прекратил производството в частта за правото на собственост върху поземления имот, приемайки че ищецът няма правен интерес да търси защита за своите 638 / 18066 ид.ч. от него (3,53 %), при положение че те не се конкурират с 13,04-те % ид.ч. от правото на „Лъки СИС“ ЕООД върху същия ПИ. В тази част решението е влязло в сила.

По отношение на складовете първоинстанционният съд уважава исковете.

С оглед на прекратената и уважената част от исковата молба са присъдени разноски и на двете страни, като недоволни са останали ответниците, тъй като считат за неправилно определени и недостатъчно присъдените им по 181,41 лева. С Определение № 1806 / 27.07.2018 г. молбата им по чл. 248 от ГПК е оставена без уважение, тъй като съдът е приел, че претенциите за собственост над идеалните части от поземления имот, прилежащи към всяка от процесните сгради, не могат да се определят като самостоятелни искове.

От правна страна въззивният съд намира следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Районният съд е извършил всички поискани, допустими и законосъобразни процесуалния действия по изясняване на спора и е постановил правилно и законосъобразно решение. Същото съдържа подробни, обосновани и законосъобразни мотиви, които въззивният съд изцяло споделя, поради което и на основание допустимата препратка на чл.272 от ГПК счита, че обжалваното решение следва изцяло да се потвърди без преповтаряне на мотивите.

Неоснователно е оплакването по т. 1 от въззивната жалба, че липсва правен интерес за ищеца от завеждането на установителен иск срещу ответниците, щом сделката от 17.01.2011 г. не му е противопоставима. Това е въпросът, по който е допуснато касационното обжалване на първото въззивно решение по казуса. При положение че се касае не изобщо за решение по чл. 290 от ГПК по сходен предмет, а за решение на ВКС по конкретния казус, то осъщественият касационен контрол и дадените указания са задължителни за въззивния съд и настоящият състав не може да пререшава въпроса, дал повод за отмяна на Решение № 142 от 13.12.2018 г. по в.гр.д. № 232 / 2018 г. на СсОС.

Неоснователно е оплакването по т. 2 от въззивната жалба, че установителният иск по чл. 124 от ГПК е погасен по давност, тъй като от сделката между ответниците са минали повече от пет години. Напълно погрешно е разбирането на въззивниците, че ищецът се опитва да установи недействителността на сделката от 17.01.2011 г. Предмет на делото е установяване правото на собственост върху спорна идеална част от него, а не за прогласяване недействителността на покупко-продажбата. Законът не предвижда давност за предявяване на установителните искове, защото не е ясно в кой момент ще възникне правният спор и докога ще продължи. За ищеца правният интерес от завеждане на настоящия иск е възникнал от момента, в който са влезли в сила постановленията на ЧСИ за възлагане на процесните имоти нему. И оттогава не е преставал да съществува, защото правото му на собственост продължава да е смутено от вписания договор за покупко-продажба между ответниците. Затова установителните искове, в частност и този за собственост, не се погасяват по давност, тъй като защитата, която се дири с тях, е винаги допустима, докато е наличен правен интерес за ищеца от нея.

Неоснователно е оплакването по т. 3 от въззивната жалба, че придобитите от „Лъки СИС“ ЕООД 13,04 % идеални части от правото на собственост върху процесните три склада не противоречат на предявените с исковата молба 13,04 % идеални части върху същите сгради. С това възражение се навежда довод за липса на правен интерес при така определения петитум, оттук че постановеното по този иск решение е недопустимо. Това становище е доразвито в хода на устните състезания, като процесуалният представител на въззивниците черпи аргументи от мотивите, с които районният съд е прекратил производството в частта за поземления имот. Правилно е съждението, че идеалните части не са конкретно определяем обект (физически). Това обаче не е пречка те да се индивидуализират юридически, и точно това е сторено в исковата молба, като е посочено че 13,04-те % ид.ч. от съответните три сгради „са предмет на договор за продажба, сключен с нотариален акт № 66, том I…“.

Именно с конкретната сделка се оспорва правото на собственост на ищеца в посочения обем – 13,04 %. Затова правилно искът е предявен за него, а не за 100 % върху собствеността, както неоснователно настояват въззивниците, че би следвало да се предяви. В последната хипотеза за горницата над 13,04 % искът би бил недопустим поради липса на правен интерес, тъй като сделката между ответниците не смущава ищцовото право на собственост в тази му част – за 86,96 % ид.ч. Точно това е разликата с прекратеното производство в частта за поземления имот, от който ищецът притежава само 638 / 18066 ид.ч., или приблизително 3,53 %, сборувани от трите възлагателни постановления. При него действително 13,04-те % ид.ч. на ответника „Лъки СИС“ ЕООД се съвместяват с ищцовите 3,53 % ид.ч. от ПИ, за разлика от собствеността върху трите склада, които са 100 % собственост на ищеца. Ето защо аналогията, черпена от мотивите, с които е прекратено производството по отношение на поземления имот, е неправилна. Във връзка с гореизложеното неоснователно е оплакването, че с произнасянето си районният съд фактически санирал груба грешка в петитума на исковите молби. Произнасянето на районния съд по обжалваното решение е в съответствие с петитуама на исковата молба.

Неоснователно е оплакването в т. 4 от въззивната жалба, че ответникът „Търговия на едро – СС“ ЕООД не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като той не оспорва правата на „Диел“ ООД. Този довод изрично е поставен на вниманието на ВКС с отговора на касационната жалба срещу първото въззивно решение. В Решение № 139 от 02.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 1087 / 2019 г., I-во г.о., се казва, че правен интерес от предявения иск за собственост е налице и срещу първия ответник, който се е разпоредил със спорния имот в полза на втория ответник преди завеждането на исковата молба. Решението на ВКС се явява задължително за настоящата инстанция, тъй като е постановено по конкретния казус, и настоящият съдебен състав не може да пререшава въпроса, като прекрати производството спрямо „Търговия на едро – СС“ ЕООД, въпреки указанието делото да се гледа отново, в т.ч. спрямо същите страни.

Неоснователно е оплакването по т. 5 от въззивната жалба, че решението в частта за комуникациите е недопустимо, неправилно и необосновано. Пак по същата причина, че този въпрос изрично е бил поставен на вниманието на ВКС, а отменителното решение, с което делото се връща за ново разглеждане, не съдържа произнасяне за частично оставяне в сила на първото въззивно решение по отношение на комуникациите, означава, че предмет на настоящото въззивно производство следва да е решението на районния съд така както е постановено.

Включително в частта за комуникациите, което прави възражението за недопустимост отхвърлено със задължителна за настоящата инстанция сила. Освен това ВКС е имал възможност да се произнесе по този въпрос по друго идентично дело срещу същите ответници, като е намерил възражението за неоснователно:

„Липсата на конкретизация е без значение, предвид същността им на общи части по смисъла на чл. 38 от ЗС“ – се казва в Определение № 473 / 22.10.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 2015 / 2019 г, на първо г.о. Първоинстанционното решение не е неправилно и необосновано в частта за комуникациите, тъй като то възпроизвежда петитума на исковата молба, а тя – възлагателните постановления, с които ищецът е придобил собствеността върху трите склада „…заедно със съответните идеални части от изградените в поземления имот комуникации,…“

Неоснователна е жалбата срещу Определение № 1806 / 27.07.2018 г. по гр.д.№ 2123 / 2017 г. на Силистренския районен съд, постановено по реда на чл.

Разпечатката съдържа 37 от 74 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8e0c0502-231c-4a1d-a7c6-4a510fd44d44