Решение № 142 от 21.04.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. Стара Загора, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Николай Ил. Уруков при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно гражданско дело № 20235500500110 по описа за 2023 година

Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба от „П.*“ ООД, представлявано от управителя Н.П., чрез адв.З. Й. от АК - Стара Загора, против Решение № 1075 от 12.12.2022г. постановено по гр.дело № 2398/2022г. по описа на Районен съд Стара Загора.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение. Намира същото за неправилно.

Излага подробни съображения.

Счита, че първоинстанционният съд правилно е приел за безспорно доказани всички факти по делото, за които има представени писмени доказателства. Намира за спорен въпроса по делото, дали В. Н. не е отработила предизвестието, тъй като не желае да го отработва, каквито писмени данни има по делото Констативен протокол за неявяване, който не е оспорен от нея и от конклудентните й действия, а именно, че няма данни същата да е подавала сигнал до Инспекцията по труда за недопускане до работното място; явила се е в офиса на дружеството месец и половина след подаване на предизвестието, за да си получи заповедта за прекратяване; няма подадена жалба срещу заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, въпреки че в същата изрично е изписано, че предизвестието е подадено на 03.02.2022г. за прекратяване на трудовия договор по чл.326, ал.1, считано от датата следваща датата на подаване и че дължи обезщетение в размер на три брутни 1 възнаграждения. Твърди, че са налице само свидетелски показания, че на 04.02.2022г. В. се явила в офиса, в който изпълнявала трудовите си задължения в 08:00 ч., при работно време от 09:00 ч. и не била допусната да ги изпълнява от управителя на дружеството Н.П.. Сочи, че единият от свидетелите е нейния съжител, който е заинтересован от изхода на делото, а показанията на другата свидетелка били твърде противоречиви. Въззивното дружеството счита, че твърденията на въззиваемата по насрещния иск биха имали резон, ако още при подаването на молбата (предизвестието), т.е. на 03.02.2022г., работодателят е поставил резолюцията да се прекрати трудовия договор от деня, следващ датата на предизвестието. Не на последно място намира твърденията на въззиваемата за това, че тя е искала да си отработи предизвестието, но работодателят е отказал да я допусне до работа, за лишени от всякаква правна и житейска логика. Не оспорва, че управителят на „П.*“ ООД Н.П. е поставил резолюцията върху молбата (предизвестието), подадена от въззиваемата за прекратяване на трудовия договор, считано от 04.02.2022г., като безспорно било видно, че същата е поставена на 04.02.2022г., т.е. в деня, в който работникът не се е явил на работа и е заявил в телефонен разговор, че няма да изпълнява трудовите си задължения и занапред. Сочи, че до датата, на която е връчена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение -14.03.2022г., реално въззиваемата не е знаела за основанието, на което е прекратен трудовия договор, като с неизпълнението на трудовите си задължения за този период още веднъж доказала нежеланието си да отработва срока на предизвестието. Твърденията на въззиваемата били, че тя не е била допусната до работното си място на 04.02.2022г., но не твърдяла, че през следващите дни се е явявала отново и не била допускана.

Въззивното дружество счита, че първоинстанционният съд твърде тенденциозно в полза на работника тълкувал събраните доказателства, като по този начин е достигнал до правни изводи, които нямат материално-правно покритие от закона.

Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение изцяло и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения срещу В. Н. иск за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие, както и да отхвърли предявения насрещен иск.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна В. Д. Н., чрез пълномощника си адв.Д. К. от АК - Стара Загора, в който изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното решение е допустимо и по същество правилно. Счита, че решението е обосновано, тъй като се базира на всички събрани доказателства, които са възприети обективно и правилно от съда. Намира изложените възражения във въззивната жалба за неоснователни, като излага подробни съображения по оплакванията в жалбата.

Моли съда да потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.

Въззивникът „П.*“ ООД, представлявано от управителя си Н.П., 2 редовно и своевременно призовани, изпращат преупълномощен от адв. З. Й. представител – адв. П.Д., който моли въззивния съд да уважи изцяло подадената от тях въззивна жалба, като уважи подадената първоначално искова молба на ищеца. Подробните съображения са изложени в откритото заседание по съществото на делото.

Въззиваемият В. Д. Н., редовно и своевременно призована не се явява, вместо нея се явява пълномощника й адв. Д. К. от АК - Стара Загора, който изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното решение е допустимо и по същество правилно. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд да бъде потвърдено, по съображенията подробно изложени в съдебното заседание по съществото на делото.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:

В първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа обстановка:

Предявен е първоначален иск с правно основание чл.220, ал. 1 от КТ.

Постъпила е искова молба от „П.*“ ООД, в която се твърди, че ответникът по настоящата искова молба бил назначен на длъжност „Куриер“, съгласно Трудов договор №98/10.12.2021г. Трудовият договор бил сключен на основание чл. 67, ал.1, т.1 във връзка с чл. 70, ал. 1 КТ със срок на изпитване - 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. Съгласно Раздел VI, от договора, същият можел да бъде прекратен с тримесечно предизвестие.

Уговореното месечно възнаграждение било 650 лв.

С молба от 03.02.2022г. работникът поискал да бъде прекратен трудовия му договор, считано от 04.02.2022 г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ.

В заповедта за прекратяване било посочено, че работникът/служителят дължи обезщетение за неспазено предизвестие на основание чл. 220, ал. 1 от КТ. Със Заповед №67 от 04.02.2022г. трудовото правоотношение между страните по настоящото дело било прекратено, считано от 04.02.2022г. на основание чл.

326, ал. 1 КТ и подадена от служителя молба. В заповедта бил посочен и размера на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ, което служителят следвало да заплати - три брутни трудови възнаграждения. На 12.06.2022г. ответникът бил отказал да получи покана, с която работодателят го е поканил в срок до 30.06.2022г., по посочена банкова сметка, да заплати дължимата сума в размер на 1950лв., представляваща размера на три брутни трудови възнаграждения. До настоящия момент ответникът не бил заплатил дължимата сума в размер на 1950лв. на ищцовото дружество, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ - за неспазено предизвестие в размер на три брутни трудови възнаграждения. Предвид явната липса на желание от страна на ответника доброволно да заплати дължимата сума, за ищцовото дружество 3 възниквал правен интерес от предявяване на претенциите си по съдебен ред.

Искането до съда е да постанови решение, с което да осъди В. Д. Н. с ЕГН: **********, с адрес: гр. Р., *** да заплати на „П.*“ ООД с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, с. Б., представлявано от управителя Н.С.П. сума в размер на 1950 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендира направените разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответната страна, в който заявява, че предявеният иск е допустим, но неоснователен, поради което го оспорва изцяло - както по основание, така и по размер. Не се спорело между страните, че ответницата била работила в ищцовото дружество като била сключила трудов договор № 98/10.12.2021г. и била назначена на длъжност "куриер". Трудовият договор бил сключен със срок за изпитване - 6 месеца, който срок бил уговорен в полза на работодателя. Предвидено било и тримесечно предизвестие за прекратяване на договора. Молба за прекратяване на договора била отправена от В. Н. до работодателя на 03.02.2022г. Останалите твърдения, изложени в исковата молба не отговаряли на истината. Действително на 03.02.2022г. ответницата Н. била депозирала молба до работодателя, с която отправила предложение трудовият договор между страните да бъде прекратен по взаимно съгласие. В същата тази молба била посочила, че ако работодателят не желае да прекрати договора по взаимно съгласие, то получаването на молбата да се счита за начало на предизвестието за прекратяване. Още на следващия ден - 04.02.2022 г. управителят на дружеството резолирал молбата на Н. като дал указания трудовият договор да бъде прекратен на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, като това да се случи, считано от 04.02.2022 г. На същата дата била издадена и връчена на служителя Заповед № 67 от 04.02.2022г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Още същия ден ответницата не била допусната до работа, уведомена била, че трудовият договор бил прекратен и са й връчени всички документи, съпътстващи прекратяването на трудовото правоотношение. В резултат на така прекратеното правоотношение работодателят приел, че в негова полза било възникнало правото му да получи обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на три брутни работни заплати на служителя. Това действие на работодателя било незаконосъобразно, поради следните причини: В исковата молба се твърдяло, че ответницата била тази, която поискала трудовото й правоотношение да бъде прекратено, считано от 04.02.2022 г. Това не отговаряло на истината, тъй като в молбата си за прекратяване на трудовия договор В. Н. била посочила единствено, че желаела или прекратяване договора по взаимно съгласие, или след отправено предизвестие (което обаче да отработи, а не да заплати).

Управителят на ищцовото дружество - работодател по своя преценка решил, че предизвестието нямало да се отработва от работника, а щяло да бъде заплатено от него. Такова волеизявление обаче от страна на В. Н. нямало 4 изложено нито в подадената от нея молба, нито в друг документ, изхождащ от нея. В случай, че работодателят преценил, че няма да се възползва от труда на подалия предизвестие служител, то той бил този, който трябвало да заплати обезщетение на подалия предизвестието, както гласяла разпоредбата на чл. 220, ал. 2 от КТ. ("Страната, която е предизвестена за прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестие").

Именно защото ответницата В. Н. предизвестила работодателя си, че желае да прекрати трудовото си правоотношение, като не посочила, че няма да отработва предизвестието си, а работодателят по своя инициатива преценил, че нямало да й даде възможност да отработи същото, тя не дължала заплащане на претендиралото с исковата молба обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Напротив, налице била хипотезата на ал. 2 на същия член. Не отговаряло на истината твърдението, че до В. Н. била отправена покана за доброволно заплащане на претендиралото обезщетение в размер на три брутни работни заплати. Приложената към исковата молба покана не била връчена, нито имало данни да са правени опити за нейното връчване - лично, чрез пощенски оператор или по друг, уреден от закона начин. Поради това нейното прилагане по делото било без каквато и да било доказателствена стойност по настоящия трудов спор. Поради всичко изложено до тук и поради липсата на доказателства, подкрепящи основателността на тезата на ищеца, то предявеният иск оставал недоказан, което от своя страна го правило неоснователен. Неоснователността на главния иск за присъждане на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ, водило до неоснователност и на акцесорния иск за заплащане на лихва за забава, който иск винаги следвал главното задължение.

Разпечатката съдържа 32 от 95 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8e0b512b-53b6-41b8-b247-06de45c4d895