Решение № 3884 от 13.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3884 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100500686 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалбa на А. М. Д., конституиран на основание чл. 227 ГПК в правата на първоначалния ответник М.К.Д. /починал в хода на процеса – на 26.1.2021 г./, срещу решение № 20030445/18.4.2022 г., поправено с решение № 20063504/24.10.2022 г., постановени по гражданско дело № 35171/2020 г. на Софийски районен съд, 75 състав, в частта, с която съдът признава за установено по предявените искове от „Топлофикация София“ ЕАД против жалбоподателя с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А. М. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 1170,55 лева, представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода от м.10.2017 г. до 30.04.2019 г., за топлоснабден имот - магазин № 1 фитнес център, находящ се в гр. София, ж.к. „******* сумата 161,78 лева, представляваща лихва за забава за периода от 01.12.2017 г. до 19.02.2020 г., и сумата от 27,58 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците считано от 04.03.2020 г. до окончателното 1 плащане, като на основание чл.78, ал. 1 и ал. 8 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 521,43 лева, представляваща разноските по производството съразмерно с уважената част от претенциите, и сумата 77,08 лева, представляваща дължимите разноски по гр.д. № 11940/2020 г. по описа на СРС, 75 с-в.

Жалбоподателят поддържа че изводът на първоинстанционният съд за наличие на вземания за неоснователно обогатяване е в противоречие с материалния закон и е необоснован. Нямало доказателства за топлоснабдяване на имота, за количеството доставена в имота топлинна енергия. Собственици на обекта били само физически лица, поради което нямало основание да се приеме наличие на договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Не бил получавал покана за плащане, поради което и не бил изпаднал в забава. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението е правилно. Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата на ищеца и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част. Претендира разноски.

Привлечено от ищеца трето лице помагач „Техем сървисис“ ЕООД не е депозирало писмен отговор на въззивната жалба, не взема становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по

ОСНОВАТЕЛНА. същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по 2 останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е частично неправилно в обжалваната част поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника М.К.Д. за следните суми: 1170,55 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода октомври 2017 г. - април 2019 г. в имот с аб. № 337126, 27,58 лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода май 2017 г. - април 2019 г., заедно със законната лихва от 04.3.2020 г. до погасяване на задълженията, 161,78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 01.12.2017 г. – 19.2.2020 г. и 3,38 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 30.6.2017 г. – 19.2.2020 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че ответникът М.Д. е собственик на процесния топлоснабден имот, но между страните не е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия съобразно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Въпреки това през процесния период ответникът е потребявал енергия в имота, поради което дължи и следва да плати стойността на доставеното количество енергия, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, както и таксата за дялово разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава, поради което претендира и обезщетение за забава. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство.

Ответникът М.Д. оспорва исковете. Поддържа, че не е сключен договор, поради което и не били приложими ОУ за продажба на топлинна енергия за 3 небитови нужди. Не било доказано в имота да е доставена топлинна енергия, нито бил обвързан от ОУ да заплаща такса за предоставяне на услугата дялово разпределение. Не бил изпадал в забава.

М.К.Д. е починал в хода на процеса, поради което на основание чл. 227 ГПК на мястото му е конституиран наследникът по закон А. М. Д. /с определение от 31.5.2021 г., постановено по делото на СРС/.

С решението на първоинстанционния съд са уважени исковете, с изключение на претенцията за установяване на вземане за сумата 3,38 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 30.6.2017 г. – 19.2.2020 г., в която част решението не е обжалвано и е влязло в сила /чл. 296, т. 2 ГПК/.

По правната квалификация на исковете за главници:

Последната се определя от съда съгласно твърденията на страните относно фактите /обстоятелствата, на които се основава/, а не относно правото. Съдът не е длъжен да се съобразява с правната квалификация на правоотношението, която ищецът сочи. Дължи определянето , след като съобрази заявените обстоятелства, на които се основават исканията. В случая ищецът твърди, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, който се намира в сграда в режим на етажна собственост, че е ползвал доставената в имота топлинна енергия, че в сградата е извършвана услугата дялово разпределение, че между страните не е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за небитови нужди /т.е. – не е подписван документ/.

При тези факти ищецът дава правна квалификация на претенциите си по чл. 59 ЗЗД, като и използва и термина „неоснователно обогатяване“.

Тези фактически твърдения обаче не се подвеждат под посочената в исковата молба правна квалификация. Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ /в редакцията, действала към процесните отношения/, продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, а съгласно разпоредбата на чл. 153, ал.

1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно 4 самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Доколкото в чл.

153, ал. 1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се прилага единствено за битови клиенти на топлинна енергия, то следва, че всички собственици/ титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са потребители на топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или за небитови нужди.

Следователно и по силата на чл. 153 ЗЕ, имаща характер на специална спрямо нормата на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, ако се твърди, че ответникът е придобил собствеността върху процесния имот, то това твърдение следва да се квалифицира като такова за възникнало договорно правоотношение между страните, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота в топлоснабдената сграда /респ. на потребител на топлинна енергия/, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот.

Ето защо и като не се държи сметка за твърденията относно правото, ищецът твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника.

Предявените искове за главница следва да бъдат разгледани при посочената правна квалификация, като първоинстанционният съд е разгледал всички релевантни към точната квалификация факти.

По исковете по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:

Между страните не се спори /а това се установява и от доказателствата/, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Към началния момент на процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003 г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и т. 2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или 5 природен газ за домакинството си. Първоначалният и новоконституираният ответник не оспорват, а и от представените писмени доказателства /договор за продажба на недвижим имот и саморъчно завещание/ се установява, че в процесния период М. К. Д. е бил титуляр на правото на собственост върху процесния магазин № 1 фитнес център, находящ се в гр. София, ж.к. *******.

Предвид изложеното въззивният съд намира за установено съществуването на облигационно договорно правоотношение между ищеца и първоначалния ответник, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял в имота на ответника топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, е прието заключение на СТЕ, неоспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК. Съгласно същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер, монтиран в абонатната станция, като същият е преминал метрологична проверка. Показанията се отчитат ежемесечно. С оглед въведената система за дялово разпределение отчитането на топлинната енергия в процесния период е извършвано от третото лице помагач съобразно договор, сключен с етажните собственици на топлоснабдената сграда. В процесния период в имота на ответника е начислявана единствено топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и е определена коректно, съобразно разпоредбите на Наредба № 16-334/6.04.2007 г.