Решение № 66 от 10.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. София, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мая Цонева

Членове:

Бонка Янкова

Владимир Астарджиев при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора К.П.Софиянски като разгледа докладваното от Бонка Янкова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200731 по описа за 2024 година Производството е по чл. 346, т.2 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подс. С. М. Х. чрез защитника му адв. Т. Г. против присъда № 41 / 15.11.2023 г., постановена по ВНОХД № 1173/2023 год. по описа на Окръжен съд Благоевград.

С жалбата се поддържа оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила за анализ и оценка на доказателствената съвкупност. В подаденото по реда на чл.351, ал.4 от НПК допълнение към жалбата се акцентира върху изцяло игнорираното противоречие между показанията на пострадалия Г. Т. и свидетелите В. Х. и Н. И.. Съществена част в жалбата, както и в подаденото допълнение към нея е отделено на предложената от защитата интерпретация на последващото поведение на пострадалия Т., като изключващо съставомерност по чл.144, ал.3 от НК, понеже не разкрива същият да е възприел заканата като реална. Като последица от тези нарушения е изведено и неправилното приложение на материалния закон. Настоява се за отмяна на въззивния съдебен акт, както и за оправдаване на подсъдимия.

Подс.С.Х. редовно призован не се явява в заседанието пред ВКС и не взема лично участие. Касационната жалба се поддържа изцяло от явилия се защитник – адвокат Т. Г.. Вторият защитник – адв.Н. Г. не се явява, също редовно призован.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира въззивната присъда да 1 бъде оставена в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл.

347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 20 от 22.05.2023 г., по НОХД № 443/2022 год., РС Сандански признал подс.С. М. Х. за невиновен в това, че на 21.06.2021г., около 19 ч., в гр.С.., в двор на къща с административен адрес - улица /наименование № / се заканил с убийство на Г. Й. Т. от с.г., отправяйки следните думи „Ще те убия и ще те излежа..“ държейки кухненски нож с дървена дръжка и острие, като това заканване е могло да възбуди основателен страх у Т. за осъществяването му, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.144, ал.3 от НК.

Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия и е отменен с присъдата, обжалвана пред настоящия касационен състав, като подс.Х. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и с приложението на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК е осъден на наказание пробация, включващо две пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с периодичност два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител за срок от шест месеца по определен от последния график. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, същата е основателна, но не по всички доводи и искания отправени в нея.

С предварителното уточнение за допустимите предели на настоящия касационен контрол, встрани от които е претенцията за нелогичността в поведението на пострадалия и предложената му друга интерпретация, разкриваща оплакване за необоснованост, което е извън касационно основание, резонни са останалите възражения за допуснати нарушения в доказателствения анализ и незаконосъобразно формираното вътрешно убеждение на решаващия съд. На тях ВКС следва да обърне внимание първо, понеже възражението за нарушение на материалния закон позволява обсъждане и отговор само при положение, че фактическото изясняване на делото не е предмет на оспорване или ако в рамките на касационната проверка се установи неговата неоснователност.

В случая именно правилността на фактическото изясняване на делото е оспорена с доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, които както се посочи имат своето основание.

Безспорно от най – съществено за делото значение е установяване на обстоятелството дали подсъдимият е казал инкриминираната заканителна фраза към пострадалия и дали го е сторил съзнавайки, че заканата е от естество да възбуди основателен страх у последния. Окръжният съд напълно вярно и с професионализъм е очертал на стр.4 от мотивите обективните и 2 субективни признаци на престъпния състав по чл.144, ал.3 от НК, но в доказателствено - аналитичната си дейност съществено се е отклонил от надлежното им установяване. Не е формирал изводите си по релевантните факти съобразно процесуалните предписания, поради което и не може да се приеме, че вътрешното му убеждение е изградено в съответствие с чл.14 от НПК.

Видно от делото, контролираният съд е намерил за достатъчна събраната в първоинстанционното разглеждане доказателствена съвкупност, като на стр.втора, абзац четвърти от мотивите към въззивната присъда е изброил доказателствата, въз основа на които е направил противоположните фактически и правни изводи. Вместо дължимият задълбочен анализ на всички доказателства, се е ограничил до показанията на пострадалия, счетени за изцяло достоверни, поради констатирана идентичност с казаното от съпругата му - св. Т. и до обясненията на подсъдимия, депозирани като отговор на поставени към него въпроси, но отречени от съда само поради двояката им функция - източник на доказателства и средство за защита. Нещо повече, контролираният съд е подходил едностранчиво към съдържанието и на двата обсъдени гласни източника, като не ги анализирал поотделно и след съпоставянето им едно с друго, с останалите събрани по делото доказателства, и без да ги е подложил на проверка, включително в аспекта на вътрешната им устойчивост, последователност и формална логичност.

От прегледа на делото се установява, че въззивната инстанция е допуснала превратност в оценката на показанията на св.Т., както и на св.Т.. Изводът за непротиворечивост на депозираните от тях показания не почива на действителното им съдържание и е с декларативен характер. Разбира се, суверенно право на въззивната инстанция, като последна по установяване на фактите е да възприеме с доверие едно или друго доказателствено средство и това принципно положение не се отрича от настоящия съдебен състав. В случая, констатираният недостатък е свързан не с оспорване извода на въззивния съд да се довери на едни или други източници, а с напълно формалния и поради това опорочен процес на формиране на вътрешното убеждение по включените в предмета на доказване релевантни обстоятелства.

В мотивите съдът е спестил напълно коментара си по очевидното противоречие в съдържанието на показанията на св.Т. и св.Т. за обстоятелствата относно инкриминираната закана – както по въпроса кога на коя дата е казана, така и дали св.Т. я е възприела непосредствено, тоест дали е отправена в нейно присъствие.

Съдът е приел за установено, че св.Т. чула от терасата на жилището си думите изречени от брат й - подс.Х. към съпруга й - пострадалия Г.Т. „ Ще те убия и ще те излежа“ и затова слязла на двора (стр.3,абз.3, възз.мотиви). В съдържателен план посочената свидетелка е заявила единствено, че е чула викове и скандал и слязла да види какво става, като след нея дошъл св.Н.И. и тогава „видяла и чула“ заканите „Ще ви убия, ще ви лежа“( с.45, НОХД), което е утвърдила още веднъж потвърждавайки, че чула заплахите не като 3 била горе, а след като дошла (с.46, НОХД). Св.Т. от своя страна е посочил, че съпругата му К.Т. и Н. И. пристигнали когато скандалът приключил: “Като взех да се прибирам и вече бях влезнал в тунела и те слезнаха“ (с.44, НОХД).

Извън вниманието на въззивната инстанция е останало и противоречието относно съобщената от свидетелите Т.и информация за времето (датата) на инкриминираното събитие. В обвинителния акт е посочено, че престъпните реплики са изречени на 21.06.2021 г., което е възприето и от съда. Доколкото прокуратурата е била сезирана не в деня на инцидента, а с жалба от 13.07.2021г., подадена от св.Т. след друг конфликт между него и подсъдимия, случил се на 11.07.2021г., при изясняване на този въпрос, обосновавайки посочената в началото на разпита му дата 21.06.2021г. св.Т. пояснил (с.43 – с.44, НОХД), че се случило в петък, уточнявайки, че в събота и неделя имали запазена почивка във Велинград и по тази причина на другия ден заминали (21.06.2021 г. е понеделник - бел.ВКС). Св.Т. от своя страна заявила в разпита си, че се случило в края на месец юни, уточнявайки, че не си спомня точно, но „мисля точната дата беше 25..“( 25.06.2021 г. е петък - бел. ВКС).

Изцяло извън аналитичната дейност на съда са останали показанията на св.В. Х. и св.Н. И.. Тези гласни доказателствени средства декларативно са посочени като установяващи фактите по делото, без изобщо да са били обсъдени. В случай, че беше ги подложил на изискуемия внимателен и задълбочен анализ съдът не би пропуснал да констатира, че двамата свидетели са възпроизвели в показанията си възприет от тях конфликт между пострадалия Т. и подсъдимия Х., протекъл в края на юни 2021 г., за който и двамата са уточнили, че е единственият на който са присъствали и главно, че са били и двамата едновременно.

Съдът изобщо не е обсъдил в контекста на дължимите факти от обхвата на чл.102 от НПК дали възпроизведените в показанията на св.Х. и св.И. впечатления са от инкриминирания конфликт или от друг случай, доколкото и самият пострадал е посочил поне два случая без съществен времеви интервал помежду им, но с различен мотив за скарване с подсъдимия.

При очевидното противоречие в гласните източници относно това кога е протекъл инкриминирания случай и в присъствието на кои лица (курсивът на ВКС), доколкото 1/ свидетелите Г. и К. Т. са заявили, че на процесния конфликт е присъствал само св.Н.И.; 2/ св. В.Х. категорично е посочил, че е присъствал на скандал, на който е бил св. Н. И., в каквато посока са и показанията на последния, но от своя страна 3/ св. Н.И. категорично е заявил, че св.К.Т. не е присъствала, а в същото време 4/ свидетелите Т.и са посочили, че на процесния случай не е присъствал св.В.Х., то и съдът категорично е следвало да даде отговор по посочените съществени въпроси. В мотивите към въззивната присъда такъв липсва, а съдържателният им прочит по никакъв начин не позволява да бъдат узнати съображенията на съда относно приетата за установена дата на инкриминирания инцидент и кои лица са присъствали на него, а именно техните показания биха имали пряко отношение към изясняване на релевантните факти. Няма как да получат друга 4 оценка, освен като произволни, направените от въззивната инстанция изводи, че процесното престъпление е извършено на 21.06.2021 г. и че на него е присъствал св.Н.И., а св.В.Х. „бил свидетел на друг конфликт“(стр.3, абз.4, възз. мотиви). Същите са изцяло декларативни, без да са плод на ясно проследим процес на формиране на вътрешно убеждение, понеже изобщо не става ясно въз основа на какви съображения са направени.

Основателно е в тази посока и възражението на защитата относно формалната оценка на установеното от двамата свидетели, Н.И. и В.Х., приемайки тяхната информационна стойност единствено в аспекта на принципното положение за отношенията между двете семейства, игнорирайки напълно възпроизведените в показанията им данни, като такива със значение за конкретния казус. По този начин, тяхното съдържание е останало встрани и необсъдено според действителната му стойност.

Вследствие този подход, който не е в унисон с предвидените в НПК правила за анализ и оценка на доказателствата, надлежното установяване на обективната истина е компрометирано. Съгласно чл.13 от НПК разкриването на обективната истина е обезпечено само тогава, когато са обсъдени всички доказателства и то по правилата в НПК. В случая, изолираното им оценяване е довело до неизясняване времето на инкриминираните събития, както и на тяхното съдържание, а от там са останали неизяснени и съществените въпроси от предмета на доказване, първият от които е „извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него“ (чл.102, т.1 от НПК).