Определение № 1693 от 29.06.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1693 гр. София, 29.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500613 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по въззивна частна жалба на „Евро Финанс Колект България“ ЕООД, срещу частта от Разпореждане № 702/24.04.2026г., постановено по ч.гр.д. № 180/2026 г. по описа на Районен съд - Костинброд, с която е отхвърлена претенцията на заявителя за разноски за разликата над 50 € до 204,52 €, представляваща заплатено от него адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва решаващите мотиви на районния съд, че искането за присъждане на такова възнаграждение в пълния му размер противоречи на добрите нрави, както и определянето на такова на база минималното възнаграждение за представителство на юрисконсулти. Счита, че съдът по начало не притежава служебното правомощие да редуцира на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК адвокатското възнаграждение в заповедното производство, както и без да е налице възражение за прекомерност на договореното възнаграждение за адвокат по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Анализира съдържанието на тази разпоредба, като изтъква, че уговореният, претендираният и заплатеният от заявителя адвокатски хонорар в случая е в размер на 204,52 €. Подчертава, че този размер на адвокатско възнаграждение е определен съгласно договора между адвоката и клиента, като е справедлив, обоснован, съответстващ на достойнството на адвокатската професия и не следва да се сравнява с юристконсултското възнаграждение за процесуално представителство. Сочи, че адвокатската професия е самоиздържаща и самоорегулираща се и няма общо с наетите по трудови правоотношения лица на длъжност юрисконсулт. Изразява несъгласие и с редуцирането на възнаграждението поради противоречието му с добрите нрави. Намира, че Институтът на добрите нрави не може да се използва за заобикаляне на специалната разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК, тъй като процесуалният закон е предвидил специфичен механизъм за защита срещу високи разноски възражението за прекомерност, а когато има специален ред, изискващ активно поведение от страната, съдът не може да компенсира нейното процесуално 1 бездействие, чрез прилагане на общия принцип за добрите нрави.

Допълнително навежда довод, че в случая присъждането на договорения хонорар не противоречи на добрите нрави. В негова подкрепа изтъква, че адвокатската професия е конституционно гарантирана дейност, която се упражнява възмездно, т.е. когато хонорарът е реално платен, той представлява действителна щета за имуществото на спечелилата делото страна. А редуцирането му без искане от противната страна наказвало изправната страна и я лишавало от пълно обезщетяване на направените от нея разходи, представлявайки представлява неправомерна намеса на държавната власт в мирното ползване на собствеността и нарушава правото на справедлив процес. Сочи, че адвокатското възнаграждение включва не само фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес, условията на възлагане и предоставяне на правната защита, но и квалификацията, опита и специализацията на адвоката. Моли съда да отмени в отхвърлителната част обжалваното Разпореждане № 702/24.04.2026г., постановено по ч.гр.д. № 180/2026 г. по описа на Районен съд - Костинброд и да осъди длъжника да заплати на заявителя „Евро Финанс Колект България“ ЕООД разликата над присъдената сума за адвокатско възнаграждение от 50 € до предявения размер от 204,52 €.

Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е подадена срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Заплатена е и дължимата държавна такса.

За да се произнесе по същество, съдът възприе следната фактическа обстановка.

Костинбродският районен съд е бил сезиран от „Евро Финанс Колект България“ ЕООД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК срещу Ц.Н.Б. с ЕГН ********** за три главници съответно от по 19,94 евро, 19,94 евро и 23,01 евро, дължими по договор за електронни съобщителни услуги, както и за лихви върху тях в размери съответно 6,58 евро, 6,58 евро и 6,80 евро. Претендирано е и заплащане на държавна такса, както и адвокатско възнаграждение от 204,52 €.

С обжалваното в настоящото производство разпореждане районният съд е издал заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 от ГПК за посочените от заявителя суми, а претенцията за присъждане на сторените по делото разноски е уважил за сумата на заплатената държавна такса и за заплатено адвокатско възнаграждение до размер от 50 евро, като е отхвърлил претенцията за заплащане на такова възнаграждение за разликата до пълния претендиран размер от 204,52 евро. Отхвърлителната част на разпореждането е мотивирана със съображения, че противоречи на добрите нрави и морала уговаряне, заплащане и претендиране на адвокатско възнаграждение в над двукратно повисок размер от претендираните от длъжника парични суми, независимо от факта, че това възнаграждение е било предвидено като минимално възнаграждение в отменени разпоредби от Наредба № 1 от 2004 г. Черпят се аргументи и от решението от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС, което определя недопустимост в правната уредба на страна от ЕС да се определят задължителни минимални суми за адвокатски възнаграждения, под които размери не може да се договаря, тъй като това представлява ограничение на конкуренцията, и дава възможност на съда да откаже приложение на тези правила дори при съответствие на възнаграждението с реалните пазарни цени.

В допълнение, районният съд е обосновал, че в полза на заявителя следва да 2 бъде присъдена сума от 50 евро. Подчертал е, че при това не разсъждава над възможността за възражение за прекомерност или преценка за такава, тъй като такава възможност не съществува в настоящия етап от производството, а основание за така присъдената сума е моралната недопустимост на претенцията за разноски и противоречието й с добрите нрави.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Неотносими са доводите на жалбоподателя, касаещи прекомерността на претендирания адвокатски хонорар по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, респ. липсата на служебно правомощие на съда да го намалява, тъй като обжалваното разпореждане не е обосновано с мотиви в такъв смисъл. В принципен аспект следва да се споделят съображенията, че разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК не предвижда възможност за съда, служебно да намалява адвокатския хонорар поради прекомерност, а произнасянето по този въпрос е обусловено от съответно искане на насрещната страна, тъй като само тя е легитимирана да възрази срещу размера на заплатеното адвокатско възнаграждение. Освен от изричната формулировка на този нормативен текст, същият извод се подкрепя и от мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които „С приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски“.

Следователно, само когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да прецени съотношението между цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, в качеството му на релевантен критерий за определяне на справедливия размер на възнаграждението. Не обосновава обратен извод цитираното от КРС решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22г. на СЕС, съгласно което при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, а възнаграждението на адвоката следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и съобразно действително извършената работа. Предмет на това решение е само обвързаността (респ. липсата на такава) на съда с посочените в НМРАВ (понастоящем - НВАР) минимални размери на адвокатското възнаграждение, но не и процесуалните предпоставки, при които съдът се произнася по неговото намаляване и прилага така даденото от СЕС разрешение.

Всички тези съображения, обаче, са неотносими към процесния правен спор, тъй като, както се посочи по- горе, КРС не е обосновал правните си изводи с преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение и не е приложил служебно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Обжалваната част от разпореждането е изрично мотивирана с противоречие на добрите нрави и морала, които мотиви се споделят напълно от настоящия съдебен състав. В тяхна подкрепа може да се изтъкне още, че, по аргумент от разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави. В случая е налице именно такава хипотеза по отношение на частта от заявлението, касаеща претендираното адвокатско възнаграждение от 204,52 евро при общ размер на 3 претендираните вземания за лихви и главници от 82,85 евро, т.е. надхвърлящо този размер 2,5 пъти. Очевидно е, че интересът от издаване на заповед за изпълнение за адвокатския хонорар е по- голям от интереса от издаване на заповед за изпълнение за материалния интерес, в чиято защита е образувано заповедното производство. По този начин се нарушават моралните граници за упражняване на действително съществуващи субективни права, а последните се употребяват като формален повод за генериране на други права - вземания за адвокатски хонорар. Поради това тези действия следва да се квалифицират като злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, която е противна на морала и добрите нрави, тъй като така се нарушават границите на упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не следва да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, тъй като искането за присъждане на разноски в претендирания размер, с оглед ниската цена на защитавания материален интерес, говори за недобросъвестност и несъобразяване с добрите нрави, което не следва да се толерира. В такава хипотеза съдът следва и служебно, дори при липса на съответно възражение, да се произнесе по недължимостта на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като това е въпрос от обществен интерес и засяга допустимостта на претендираните разноски. Поради това, дори само фактът, че в случая претендираното адвокатско възнаграждение е два и половина пъти по- високо от цената на иска, е достатъчен да обоснове извод за злоупотреба с право и е самостоятелно основание за намаляване на размера на претендирания хонорар или дори за цялостно отхвърляне на искането за заплащане на такъв.

В същия смисъл е практиката на ВКС (напр. Определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., ГК) и на настоящия съдебен състав, обективирана в Определение № 300 от 19.03.2025 г. на ОС София по в. ч. гр. д. № 23/2025 г., Определение № 219 от 08.03.2023 г. на ОС София по в. ч. гр. д. № 83/2023 г. и Определение № 621 от 21.05.2025 г. на ОС - София по в. ч. гр. д. № 364/2025 г.

По тези съображения, частната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ

БЕЗ

УВАЖЕНИЕ въззивна частна жалба вх. №

5702/27.05.2026г. на „Евро Финанс Колект България“ ЕООД срещу частта от Разпореждане № 702/24.04.2026г., постановено по ч.гр.д. № 180/2026 г. по описа на Районен съд - Костинброд, с която е отхвърлена претенцията на заявителя за разноски за заплатено от него адвокатско възнаграждение за разликата над 50 евро до 204,52 евро.