Решение № 388 от 30.04.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 388 гр. Стара Загора, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20235530104209 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 18.2, т.7 във вр. чл. 18.2, т. 8 от договор за потребителски кредит, като при условията на евентуалност и в следната поредност са предявени искове - иск с правно основание чл. 26, ал.

1, предл.1 и иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 04.09.2020 г. ищцата била сключила с „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК 201284228 (праводател на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478) договор за потребителски кредит № М0000002236/04.09.2020г. по силата и съгласно условията, на който кредиторът бил предоставил на ищцата сумата в размер на 3 000 лева, със задължение за връщането й в срок на 36 месеца. В договора се посочвало, че лихвеният процент по кредита бил 41.00%, а годишният процент на разходите (ГПР) 49.71%. Съгласно чл. 18.2, т.7 от договора потребителят се задължавал, в срок от 3 работни дни след сключването на договора, да представи на кредитора, оригинален документ, наричан „документ за доходите“, съдържащ подпис и печат на издалите го лица и/или компетентни органи, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на потребителя, в представената молба за оценка на кредитоспособността на потребителя, използвана при оценка за кредитоспособността и по настоящия 1 договор.

Съгласно чл. 18.2., т. 8 страните се съгласявали, че неизпълнението на задължението на потребителя по чл. 18.2, т.7 щяла да причини на кредитора вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие по погасителните вноски, които потребителят следвало да заплати в договорените размери. Потребителят декларирал, че бил предварително уведомен от страна на кредитора и изрично се съгласявал, че неизпълнението на неговото задължение по чл. 18.2., т.7 щяло да принуди кредитора да обезпечи заплащането на всички дължими погасителни вноски, чрез заплащането на разходи, свързани с възлагане на обслужване на всички плащания по този договор на трето физическо или юридическо лице - изпълнител/инкасатор на задължения/ кредитен консултант, което да следяло лично за точното изпълнение на задълженията на потребителя по този договор, като включително извършвало следните фактически и правни действия: следяло за падежите на съответните плащания, провеждало телефонни разговори с потребителя, посещавало потребителя в неговия дом или друго договорено между страните място, с цел събиране на дължимите суми и последващото им отчитане в офис на кредитора или директно по банкова сметка на последния, извършвало всички други необходими дейности във връзка с точното изпълнение на задълженията на потребителя по договора. Потребителят се съгласявал, че кредиторът щял да извършва допълнителните разходи поради неговото неизпълнение през целия срок на този договор, макар и отделни парични вноски да бъдели заплатени лично от страна на потребителя на определения падеж директно в търговския обект на кредитора или по негова банкова сметка. В случай, че потребителят в определения срок не изпълнил задължението си, посочено в чл.18.2., т.7, същият дължал на кредитора заплащането на обезщетение в общ размер на 540 лева, които потребителят щял да заплати на равни части, ведно с дължимите погасителни вноски по кредита, съгласно погасителния план. В погасителният план се сочило, че ако се дължало такова обезщетение, то щяло да бъде в размер на по 15.00 лева за всеки месец и прибавено към главницата и лихвата, правило обща месечна вноска първата от 181.35 лева, а всички следващи по 161.09 лева.

В случая с договора бил отпуснат заем на физическо лице, поради 2 което се касаело за предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Това физическо лице имало качеството потребител и се ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които съдът трябвало да следи служебно. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите за „неравноправна клауза“ в договор с потребител се считала всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В този смисъл клаузата за разходи при непредоставяне на „документ за доходите“ по чл.

18.2., т. 7 вр. чл. 18.2., т. 8 била в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и съответно се явявала нищожна на основание чл.26 ЗЗД.

Счита, че клаузата по чл. 18.2., т. 7 вр. чл. 18.2., т. 8 за заплащане на разходи за непредставяне на "документ за доходите" била нищожна и съответно не била породила правно действие. Следвало да се има предвид, че визираната клауза по същество имала неустоечен характер, защото както било посочено в чл. 18.2., т .8 "Обезпечавала" хипотетичното заплащане на разходи от страна на кредитора във връзка с кредит при неизпълнение от страна на потребителя.

На първо място, клаузата нарушавала чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според който не можело кредиторът да изисквал заплащането на такси и разходи за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая уговореното обезщетение представлявало месечна такса и разход за действия, свързани с управление на кредита. Това било така, видно от съдържанието на договора. Потребителят бил длъжен да представи в 3 - дневен срок на кредитора документ, удостоверяващ доходите му, като ако не спазил това си задължение, щял да дължи да заплаща обезщетение, покриващо разходите на кредитора за дейността на служител, който да се грижил за плащането на вноските по кредита, като следил за падежите на съответните плащания, провеждало телефонни разговори с потребителя, посещавало потребителя в неговия дом или друго договорено между страните място, с цел събиране на дължимите суми и последващото им отчитане в офис на кредитора или директно по банкова сметка на последния. Тези действия на служителя представлявали дейности по управлението на дадения кредит и те били във 3 връзка с точното изпълнение на задълженията на потребителя по договора.

Разходите на кредитора за дейностите по управление на кредита представлявали по съществото си такси, чието плащане било изрично забранено от чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква плащане на разходи за управлението и администрирането на кредита. Ето защо клаузата противоречала на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и като такава се явявала нищожна. Налице била явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, тъй като сумата по чл. 18.2, т. 8 била допълнителна сума, която била в размер на почти 20% от общата сума на отпуснатия кредит. При кредит от 3000 лева се дължало обезщетение за непредставянето на бележка за доходите в размер на 540 лева, която сума била твърде завишена и така бил нарушен принципът на добросъвестност, и на основание чл. 26 ЗЗД, клаузата била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Всъщност следвало да се отбележи, че според договора документът за доходите се изисквал след сключването на договора, т.е. сумата по кредита вече е била отпусната без да бъдел налице такъв документ, което водило на извод, че този документ не е бил от особена важност за кредитора при преценката му дали да дадял кредит или не. Налагането на задължение документът за доходите да бъдел представен след сключване на договора очевидно не било с цел преценката доколко лицето било платежоспособно, щом вече сумата по кредита е била отпусната, а се целяло кредитополучителят да се обвържел да заплаща обезщетение, което по съществото си било вид договорна възнаградителна лихва, след като според погасителния план следвало да се заплаща заедно с вноските всеки месец. Това сочило нарушение на добрите нрави, доколкото обезщетението всъщност не покривало вреди, а целяло да обогати допълнително кредитора. Ето защо клаузата била нищожна на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД.

Счита, че била налице и хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, според който неравноправна била клаузата, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплатял необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая обезщетението било в размер на 540 лева, при главница по кредита от 3000 лева, т.е. обезщетението било прибл.

20% от главницата. Този размер бил висок и то необосновано висок, след като обезщетението се дължало за непредставянето на документ за доход, при положение, че кредитът вече бил отпуснат. Обезщетението било за разходи, 4 които кредиторът би извършил за възлагане на дейности по управлението на кредита, но ако тези дейности се възложели на негов служител, то въобще кредиторът не би имал повод да заплаща допълнителни разходи, след като служителят така или иначе изпълнявал трудовите си задължения срещу заплата. Ето защо съдът считал, че клаузата била неравноправна и като такава било и нищожна /чл. 146 ЗЗП/, доколкото нямало данни тя да бъдело индивидуално уговорена.

Счита, че клаузата по чл. 18.2., т. 7 вр. чл. 18.2., т. 8 за заплащане на разходи за непредставяне на "документ за доходите" била нищожна и съответно не била породила правно действие. Следвало да се има предвид, че визираната клауза по същество имала неустоечен характер. Трайната и последователна съдебна практика приемала, че неустойката представлявала обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и имал санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечавал неизпълнение на договорно задължение което не било нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Уговарянето на неустойка, което принципно било допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърляло законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявала типична проявна форма на нарушение на нарушаване на закона и на добрите нрави.

Въведеното изискване за предоставяне на „документ за доходите“ от потребителя, съдържало изначално поставени ограничения, които предвид изключително краткия срок, в който следвало да се предостави - тридневен от сключване на договора, на практика правило задължението неизпълнимо.

Срокът бил твърде кратък - за потребителя се създавало значително затруднение, изисквало се набавяне на документи, за които били нужни технологично време и чуждо съдействие.

При това положение и изначалното предвиждане на разходите т.е. неустойката да се кумулирала към погасителните вноски, следвал извод, че тя водила единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизал изцяло извън присъщите й функции. Кредиторът бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобразял и възможностите за 5 предоставяне на обезпечение. Включени по този начин към погасителните вноски, разходите т.е. неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя.

Ето защо разглежданата клауза се явявала нищожна.

Липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил формиран размерът на "разходите", т.е. неустойката в чл. 18.2., т.8, който бил и необосновано висок. Законът в чл.92 от ЗЗД, предвиждал, че неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служила като обезщетение за вредите от неизпълнението без да бъдело нужно те да се доказвали, което предполагало безусловно задължение за кредитора да я определял по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъдела прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочил размера й при частично или при неправилно изпълнение.