Решение № 190 от 02.06.2026, Районен съд - Козлодуй
- Съд
- Районен съд - Козлодуй
- Дело
- Гражданско дело 593/2026
- Вид
- Решение № 190
- Подписан
- 02.06.2026
- Състав
- Адриана Георгиева Добрева
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.4 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 190 гр. Козлодуй, 02.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Адриана Г. Добрева при участието на секретаря Деница Ол. Лихарска като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело № 20261440100593 по описа за 2026 година
Производството е образувано по предявени от А. А. П. срещу „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 обективно съединени искове: установителен иск с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) за прогласяване нищожност на Договор за кредит № 40008598372 и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за връщане на сумата от 340 лева (173.84 евро), платена без основание, ведно със законната лихва.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника е получен писмен отговорна исковата молба, с който оспорват исковете по подробно изложени съображения. Признават сключения с ищеца договор за потребителски креди и соченото в исковата молба обстоятелство, че по него ищеца е заплатила сумата от общо 4340 лева. Възразяват срещу искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвоката на ищеца в хипотезата на чл. 38 ЗА, вкл. заявяват възражение за прекомерност.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:
Между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 40008598372 на 22.03.2022 г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер на 4000 лева за срок от 36 месеца с размер на погасителна вноска от 193.49 лева при ГПР 49.09% и ГЛП 41%. Общата дължима сума е 6965.93 лева. В договора са уговорени закупени допълнителни услуги – Фаст в размер на 1400 лева и Флекси в размер на 2600 лева. Цената на двете услуги е разсрочена платима с погасителните вноски, които са вече в размер на 304.60 лева.
Съгласно т.15 от Общите условия към договора за потребителски кредит 1 допълнителната услуга „Фаст“ включва приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на кредит в рамките на 1 час от постъпване на искането, а услугата „Флекси“ включва право да променя едностранно погасителния план, при изпълнение на определени описани в общите условия изисквания чрез сключване на анекс.
По делото не е спорно, че при изчисляване на посочения в договора ГПР не са включени възнагражденията за закупуване на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, като при съобразяването на техния размер ГПР възлиза много над предвидения в закона размер.
Не е спорно между страните, а се установява и от представените писмени доказателства, че към датата на предявяване на иска ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 4340 лева. В отговора на исковата молба ответникът „Профи кредит България“ ЕООД изрично признава факта, че ищцата е заплатила сума, надвишаваща предоставената главница, в размер на 340 лева (173,84 евро).
Спорните въпроси по делото са от правен характер и се свеждат до това дали процесният договор за кредит е нищожен поради неспазване на императивните изисквания на ЗПК и дали, като последица от това, платената над главницата сума подлежи на връщане.
Съдът, като съобрази установената фактическа обстановка и приложимия закон, намира предявените искове за основателни.
По делото не се оспорва и е видно от писмените доказателства, че на 22.03.2022 г. между ищцата и „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № № 40008598372, по силата на който тя е получила в заем сумата от 4000 лв.
Сключеният между кредитора и кредитополучателя договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът има качеството на потребител. На осн. чл.7 ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител. При извършена служебна проверка по реда на чл.7 ГПК за наличие на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител, съдът констатира такива в процесния договор, водещи до неговата недействителност.
На първо място съдът намира, че в договора за потребителски кредит липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Посочен е размер на ГПР от 49.09 %, но липсват данни за другите разходи по кредита – възнагражденията за услугите „Фаст“ и „Флекси“. Относно тези възнаграждения за допълнителни услуги следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая от описанието на услугите в Общите условия /т.15/ се налага изводът, че уговорените „услуги“ касаят усвояването на кредита /приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит – услугата 2
„Фаст“/ и неговото управление /промяна на погасителнияплан от страна на клиента, отлагане на погасителни вноски – услугата „Флекси“/.
Предвидпосоченото съдът приема, че уговорката за заплащане на подобни „услуги“ е в нарушение на чл.10а, ал. 2 от ЗПК и се явява нищожна, като противоречаща на императивна правна норма. От доказателствата по делото и твърденията на страните е видно, че длъжникът дължи възнаграждението за допълнителни услуги от момента на подписване на договора, като плащането е разсрочено и е включено като част от погасителната вноска по кредита.
Следователно възнаграждението за описаните услуги произтича от сключения договор за потребителски кредит, същото е инкорпорирано в самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по тези допълнителни услуги. Изключването им от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за подобен вид допълнителни услуги не представлява плащане за реално предоставени услуги, а прикрити разходи по кредита, с които се надхвърля максимално допустимия съгласно ЗПК размер на ГПР.
По делото е безспорно, че посоченият в договора ГПР не е с коректно посочена стойност и при съобразяване с посочените разходи за допълнителни услуги,размерът на ГПР би надвишил както посочената в договора стойност, така и максимално допустимите стойности съгласно чл.19, ал.4 ЗПК.
Надвишаването на допустимия размер на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на целия договор. Макар и чл.19, ал.5 ЗПК да предвижда нищожност на отделната клауза, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Предвид посоченото в случая е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор.
В Решение на Съда от 21 март 2024г. по дело С-714/2022г. се сочи, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити трябва да се тълкува в смисъл, че: „разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по 3 кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.“ Според същото решение, „когато в договора за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директивата разходи, посочените разпоредбите допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“
С оглед на гореизложеното, налице е нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК при определяне на ГПР в процесния договор, водещо до неговата недействителност на основание чл.22 ЗПК. По изложените съображения съдът счита за основателен иска за прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит поради нарушение на закона - основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 и чл.23 ЗПК.
По кумулативно съединения осъдителен иск съдът намира следното:
На основание чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, т.е. длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс. Видно е от доказателствата по делото, че чистата стойност на кредита е в размер на 4000 лв. и същата е изцяло заплатена, тъй като ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 4340 лева.
С оглед установената недействителност на договора за потребителски кредит и изплащане на сума от ищцата, надхвърляща с 340 лева, или след 01.01.2026 г. 173.84 евро чистата стойност на кредита съгласно чл.23 ЗПК, същата се явява неоснователно платена по нищожен договор, при първоначална липса на основание и подлежи на връщане. По изложените съображения осъдителният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен и оказан, и следва да бъде уважен, като сумата с дължи ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 23.03.2026 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените по делото разноски.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв изрично предвижда, че когато е оказана безплатна правна помощ и насрещната страна е осъдена да понесе разноските, тя дължи заплащане на адвокатско възнаграждение – арг. чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. Това право възниква директно в полза на адвоката, а не на страната, като той е легитимиран да иска присъждането му и издаването на изпълнителен лист на свое име – така Определение № 4966 от 2025 г. на ВКС.
Съдът не извършва проверка дали са били налице предпоставките за оказване 4 на безплатна помо). Достатъчно е в договора за правна помощ да е отразено, че защитата се осъществява на основание чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, като това се счита за вътрешно отношение между адвокат и клиент, което е непротивопоставимо на насрещната страна – така Определение № 2501 от 2024 г. на ВКС; Определение № 77 от 2024 г. на ВКС.
Размерът на възнаграждението не се определя автоматично по минималните тарифи, а подлежи на съдебна преценка за справедливост и пропорционалност. Формално, съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при обективно съединени искове възнаграждението се изчислява за всеки иск поотделно съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.. В конкретния случай: за установителния иск за нищожност е неоценяем и минималното възнаграждение е 1000 лева; за осъдителния иск за 340 лева, минималното възнаграждение е 400 лева. Общият размер по Наредбата би бил 1100 лева.
Разпечатката съдържа 32 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8dff3a80-838d-43e7-8352-59048e1586b5