Определение № 2836 от 01.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2836 гр. София, 31.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20248002901320 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. С. В., чрез адв. Т. Райков от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1111/27.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13407/2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-В състав, с което, след частично обезсилване и частично прекратяване на съдебното производство, респ. след отмяна на решение № 10650/03.10.2022 г., постановено по гр. д. № 2043/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 43 с-в, е отхвърлен предявеният от Т. С. В. срещу „Обединена българска банка” АД (универсален правоприемник на „Кей Би Си Банк България” ЕАД, с предходно търговско наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че Т. С. В. не е носител на парични задължения към банката, както следва: 1) 5851,12 лв. - главница, ведно със законната лихва от 31.07.2013 г. до окончателното изплащане; 2) 1902,30 лв.

- възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.09.2009 г. до 13.03.2013 г. и 3) 458,64 лв. - възнаграждение за юрисконсулт -изпълняеми права, удостоверени в издаден на 17.09.2013 г. изпълнителен лист по гр.д. № 1

32492/2013 г. по описа на СРС, 66 с-в, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20218520400131 по описа на ЧСИ К. П., с рег. № 852 на КЧСИ, поради изтекла погасителна давност.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с процесуалния закон - Градският съд е достигнал до неправилния правен извод, че след настъпилото перемиране на процесното изпълнително дело изпълнителните действия – с начална дата от 18.07.2016 г., са действителни и са били годни да прекъснат теклата погасителна давност. Счита, че дори и тези изпълнителни действия да са действителни, те биха породили правни последици едва при уведомяване на длъжника за тяхното осъществяване. Според касатора към момента на подаване на исковата молба – 16.07.2021 г., оспорените вземания са били покрити с изтекла 5-годишна погасителна давност, поради което не са били годни за принудително удовлетворяване чрез помощта на държавната принуда.

Касаторът не обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с нито една от специалните или самостоятелните процесуални предпоставка, регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а само поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Пораждат ли действие разпорежданията на съдебния изпълнител, които не са доведени до знанието на длъжника - за същия този длъжник?” и „Прекъсват ли давността тези разпореждания на съдебния изпълнител и тече ли нова давност, или не я прекъсват и изминалото време се счита за изтекла давност?”.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу 2 подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че за ищеца липсва правен интерес да предяви отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с който да отрече съществуването на парични вземания, който, макар да са удостоверени в издадения изпълнителен лист, не са заявени като изпълнителни права по образуваното въз основава на него изпълнително дело, поради което над сумите, предмет на принудителното изпълнение, първоинстанционното решение е обезсилено, а съдебното производство прекратено.

Разглеждайки правния спор по същество, Градският съд е приел за установено, че през 2013 г. въз основа на процесния изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело, като с молбата за образуване взискателят е поискал налагане на запори върху вземания по банкови сметки и вземания за трудови възнаграждения, както е възложил и на ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнението. На 30.09.2013 г. от съдебния изпълнител са изпратени запорни съобщения до редица банки, получени от третите задължени лица в периода от 11.10.2013 г. до 21.10.2013 г. По отношение на длъжника В. Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на която е издаден процесният изпълнителен лист, била влязла в сила на 16.11.2013 г., от който момент на основание чл. 117, ал. 2 ГПК започнала да тече нова давност, която за всички парични вземания е 5годишна. На 08.11.2013 г. банката е поискала от ЧСИ да вдигне наложените запори във връзка с постигнато с длъжника Т. В. споразумение. На 18.07.2016 г. до длъжника Т. В. е изпратена призовка за принудително изпълнение, съгласно която ЧСИ е насрочил опис на движими вещи в дома на длъжника на 04.08.2016 г. от 12 ч. С постановление от 13.08.2020 г. съдебният изпълнител прекратил изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На 21.06.2021 г. е наложен запор върху вземания по банкови сметки и върху трудовото възнаграждение на длъжника В..

При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до следните правни съждения: съгласно тълкувателните разяснения по т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни 3 действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Градският съд е съобразил и тълкувателните разяснения по ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, съгласно които погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС.

Изяснил е, че след постановяване на ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС формираната практика на ВКС е в смисъл, че перемирането на изпълнителното дело (по право) е ирелевантно за теченето и прекъсването на погасителната давност. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок.

Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращ се у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува 4 новото искане в ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Давността за вземането в изпълнителния процес се прекъсва с всяко редовно и своевременно направено искане, респ. предприето изпълнително действие (чл. 116, б. „в” ЗЗД), от който момент започва да тече новата давност (т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК);

2-годишният срок за перемпция (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно - напр. при постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или неуспешно), или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря - след направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и др., и така осуетява неговото изпълнение.

Когато и да е поискано и предприето съответното изпълнително действие, съдебният изпълнител е длъжен да го осъществи - в рамките на изпълнително дело или в образувано отделно производство. Обстоятелството дали изпълнителното дело е перемирано, е без правно значение, тъй като съдебният изпълнител дължи подчинение на представения му изпълнителен лист.

Градският съд е приел, че по делото е установено, че заповедта за изпълнение е влязла в сила по отношение на длъжника В. на 16.11.2013 г. - в хода на първото изпълнително дело, като съобразно ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС по образуваното през 2013 г. изпълнителното дело давност не е текла до 26.06.2015 г. Преклузивният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по това дело е изтекъл на 21.10.2015 г. и от този момент изпълнителното производство е било прекратило по право. Този факт обаче е без правно значение за изпълнителните действия по смисъла на чл.

116, ал. 1, б. „в” ЗЗД, предприети след тази дата от ЧСИ въз основа на извършеното възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Въззивният съд е счел, че насрочването на опис на движими вещи представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД.

Следователно, погасителната давност е била прекъсната и с насрочения от ЧСИ на 18.07.2016 г. опис на движими вещи в имота на длъжника за 04.08.2016 г., като е прието, че е ирелевантно обстоятелството, че описът не е извършен. От този момент е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който към 21.06.2021 г., когато били наложени запори на вземания на длъжника В. по второто изпълнително дело, не е бил изтекъл, дори и 5 течението му да не е било спирано за период от 69 дни - от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. вкл., по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. По тези правни съображения въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК в допустимата им част са неоснователни и подлежат на отхвърляне.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Както бе изяснено, касаторът не е обосновал нито едно от специалните или самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС само може да го уточни и конкретизира, но не следва да го извежда от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.