Решение № 12 от 11.01.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 12 гр. С., 11.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20225530100975 по описа за 2022 година

Предявен е частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът - твърди в исковата си и уточняващата я молба, че на 19.04.2021 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № 202104190413170070, по който ответникът се задължил да му предостави потребителски кредит под формата на заем в размер на 3000 лева, а ищецът се задължил да го върне в срок до 20.04.2023 г., на 24 месечни вноски, при годишна лихва 40,88 % и ГПР 49,49 %, като общата дължима сума, която следвало да върне, била 4440 лева, от която 3000 лева главница и 1440 лева лихва при условие, че представел в срок до края на следващия ден от сключване на договора (до 20.04.2021 г.) банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да била в размер на 4440 лева, със срок на валидност до 21.04.2023 г., съгласно чл. 4, ал. 3 от договора. В случай, че не представел такава гаранция, то съгласно чл. 6, ал. 1 от договора дължал на ответника неустойка в размер на 5136 лева. Съгласно погасителният план, посочен в чл. 11, ал. 2 от договора, всяка погасителна вноска била в размер на 185 лева и включваща главница и лихва, като първата погасителна вноска била с падеж 20.05.2021 г., а последната, под номер 24, била с падеж 20.04.2023 г. Размерът и падежът на всяка погасителна вноска били, както е посочено в исковата молба. В посочения в чл. 11, ал. 2 от договора погасителен план, не била включена неустойката за непредставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, същата се начислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3. В чл. 6, ал. 5 било посочено, че начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен 1 план. Доколкото договор за потребителски кредит № 202104190413170070 от 19.04.2021 г. бил договор на свободно договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване с тях била посочена в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, според който, били нищожни договорите, които накърнявали добрите нрави. Сделки, противоречащи на добрите нрави се считали тези, които водели до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В случая било налице такова несъответствие, доколкото му било вменено задължение да осигурял гаранция по договора в срок до края на следващия ден от сключването му, като в противен случай дължал неустойка в размер на 5136 лева, за което се излагат след това подробни доводи в исковата молба. В чл.6, ал. 1 от договора било посочено, че при непредставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 кредитополучателя дължал на кредитора неустойка в размер на 5 136 лева. В ал. 2 се посочвало, че същата се начислявала на месец, като в ал. 3 се уточнявало, че ако срокът, за който се начислявала, бил по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислявала на ден и била в размер на 1/30 от месечната неустойка. В ал. 4 било предвидено, че неустойката се дължала само за периоди, в които кредитът бил без осигурена гаранция, като тя се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита. В Глава IV на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключването на договора за кредит, да извършил оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Така клаузата, съдържаща се в чл.6 от Договора, според която се дължала неустойка при непредставяне на обезпечение в срок до края на следващия ден от сключването на договора чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция в полза на кредитора, се намирала в пряко противоречие с преследваната от закона цел и съответното задължение на потребителя. Неустойката в размер на 5136 лева предвиждала задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на гаранция по кредита. Такава уговорка се явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без обаче да престирал, респективно извършвал допълнителни разходи по заема, което водело до неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на справедливост. На практика тази клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл. 16 ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се сключвал договора за кредит. Чрез тази клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури гаранция, която да обезпечала кредита, след като той вече бил отпуснат, като ако не го направел, дългът му нараствал, тоест опасността от негова свръхзадлъжнялост се увеличавала. Същевременно задължението за неустойка възникнало въз основа на 2 задължение, което не било свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водело до извода, че целта на регламентираната неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тоест същата противоречила на добрите нрави, което правело уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл били и задължителните тълкувателни разяснения на т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следял служебно, като валидността й се преценявала към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение - непредставена гаранция, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка, били че вземането нямало да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо.

Поради това клаузата за неустойка, предвидена в чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски кредит № 202104190413170070 от 19.04.2021 г., била нищожна, за което се излагат подробни доводи в исковата молба. В този смисъл били и задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС

, за което също се излагат подробни доводи. Дължимата по договора неустойка не била съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и в предвидените в ЗПК ограничения, като не била съобразена с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, за което също се излагат подробни доводи в исковата молба. Клаузата за заплащане на сума в размер на 5136 лева за непредставена гаранция, била нищожна и не е следвало да дължи суми за неустойка, а заплатените до подаване на исковата молба суми, следвало да му се възстановят. Към датата на подаване на исковата молба заплатил сума в общ размер на 5142.43 лева, като на 31.05.2021 г. платил 400 лева, на 12.07.2021 г. - 400 лева, на 03.08.2021 г. – 3280.30 лева, на 03.09.2021 г. – 584.10 лева, на 07.09.2021 г. - 250 лева и на 28.09.2021 г. – 228.03 лева, с които бил погасил задължението си за главница в размер на 3000 лева, лихва в размер на 1440 лева и част от неустойката в размер на 702.43 лева. Искането по същество е да се осъди ответника да върне на ищеца сумата от 50 лева за главница от съдебно предявена част от платена без основание, поради нищожност, сума от 702.43 лева за уговорена в чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски кредит от 19.04.2021 г. – неустойка за неосигуряване на гаранция, и законна лихва върху тази сума от 14.03.2022 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.

Ответникът Н. оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор и в писмени молби по делото, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите 3 след предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

Страните не спорят, че на 19.04.2021 г. са сключили, по реда на ЗПФУР, при общи условия, представения с исковата молба договор за потребителски кредит № 202104190413170070 (л. 8-23). По силата му ответникът се задължил да предостави на ищеца обещания кредит от 3000 лева по системата -.-, а ищецът се задължил да му го върне с уговорените възнаградителни лихви от 1440 лева, или общо сумата от 4440 лева, разсрочено, на 24 месечни анюитетни погасителни вноски, всяка от които в размер на 185 лева, с падежи, посочени в погасителен план в чл. 11, ал. 1 от договора, първата от които платима на 20.05.2021 г., а последната – на 20.04.2023 г. В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено и следното задължение на ищеца - до края на следващият ден от сключването на договора да предостави на ответника гаранция по кредита, по реда и при условията, предвидени в ОУ на договора (банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, и двама поръчители, отговарящи на посочените в чл. 3.2 от ОУ на договора изисквания – л. 19). В чл.

6, ал. 1 от договора е уговорено още, че в случай, че ищецът не представи на ответника гаранцията по чл. 4, ал. 3 от договора в уговорения срок, ред и условия в ОУ, дължи на ищеца неустойка в размер на 5136 лева, която според ал. 2 на чл. 6 от договора се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора (или 5136 : 24 месеца = 214 лева месечна неустойка), а в ал. 3 на чл. 6 от договора е уговорено още, че ако срокът, за който се начислява същата неустойка, е по-кратък от този между две погасителни вноски, същата се начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка (л. 9).

Основателни обаче са доводите на ищеца в исковата му молба за нищожност на тази неустоечна клауза от договора, поради противоречието й с добрите нрави, а възраженията за противното в отговора са неоснователни. Според т. 3 от задължителното за съдилищата ТР 1-2010-ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като нормативно закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на кредитора (Р 234-2016-III г.о., Р 74-2011-ІV г.о., Р 88-2010-І т.о., Р 702-2008-ІІ т.о., Р 776-2011-IV г.о. и Р 4-2009-I т.о.).

В случая в чл. 6, ал. 1 от договора за кредит е уговорена неустойка от 5136 лева или в размер на 171.20 % от целия получен кредит от 3000 лева, но не за неговото невръщане, а за неизпълнението от ищеца на друго несъществено задължение по чл. 4, ал. 3 от договора за кредит – до края на следващият ден от подписването му да предостави на ответника посочените в чл. 3.2 от ОУ на договора горепосочени обезпечения/гаранции (л. 19). Към момента на сключването на кредита на 19.04.2021 г. обаче, размерът на тази неустойка от 171.20 % от същия, уговорена независимо от възможното му пълно, частично и/или предсрочно погасяване, надхвърля над седемнадесет пъти очакваните от невръщането му вреди, съизмеряващи се със законната лихва за забава в плащането на главницата, която към същата дата е 10 % годишно (ПМС 426/18.12.2014 г., Обн. ДВ, бр. 106/2014 г.).