Решение № 1354 от 16.06.2023, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1354 гр. Бургас, 16.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА като разгледа докладваното от ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА Гражданско дело № 20232120100403 по описа за 2023 година

Производството е образувано по исковата молба на Н. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: *, чрез пълномощника адвокат М. М. от АК-Пловдив, против “В.БГ” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, представлявано от З.С.Р. - управител, с която се иска прогласяване на нищожността на клаузите от договор за кредит № * / 03.11.2022г. и анексите към него, сключени между страните и уреждащи задължения за „такса за допълнителна услуга за експресно разглеждане“ и „такса удължаване“, поради противоречието им със закона и добрите нрави и тяхната неравноправност по смисъла на чл.

143 ЗЗП вр. чл. 10а и чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор № * от 03.11.2022г., с който от ответното дружество с предишно наименование “4финанс” ЕООД е била предоставена сума в размер на 1500 лева, при ГПР от 49.70% и годишна лихва 40.97 %.

Със сключване на договора ищецът следва да заплати и такса за допълнителни услуги в размер на 219.71 лева. На 25.11.2022г. между страните е сключен анекс към договора, с който се предвижда удължаване на срока на договора и за връщане на сумата със седем дни.

За посоченото е предвидено кредитополучателят да заплати „такса” за удължаване на срока на връщане на общо дължимата сума, която е в размер на 144 лева. Тези две клаузи, предвиждащи заплащането на допълнителни такси, се атакуват като нищожни. Посочва се, че длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 вр. т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите, поради което по отношение на представения договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит и разпоредбите на чл.143 - 148 ЗЗП. Изложени са подробни съображения за неравноправност на клаузите на договора, нарушаване на правата на протребителя, противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Твърди се, че таксите не са отчетени при формиране на годишния процент на разходите и това води до нарушения на ЗПК, а от там и нищожност на договорните клаузи.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който претенцията се оспорва като неоснователна и се иска нейното отхвърляне. Излагат се подробни съображения за валидността на клаузите. Посочва се, че същите предвиждат заплащането на допълнителни услуги, които не са задължителни и са поискани от кредитополучателя. Едната от тях касае бързото разглеждане на искането за отпускане на 1 кредит, което е само възможност за длъжника, от която той се е възползвал. На следващо място длъжникът се е възползвал и от правото си да изтекли допълнителни суми, поради което е бил сключен и допълнителен анекс към договора от 03.11.2022 г. Така на ищцата е била предоставена сумата от още 1100лв. и общото задължение по договора е нараснало на 1743,20 лева, от които главница - 1500 лева; договорна лихва - 23.49 лева; такса за допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане на заявката за кредит и допълнителен кредит - общо 219.71 лева. Ответникът твърди, че с настъпване на падежната дата - 17.11.2022 г. - ищцата е изпаднала в забава. Затова на 25.11.2022 г. тя се е възползвала от правото си да удължи срока за връщане на кредита, което е сторено по нейно желание.

Независимо от уважаване на искането й с настъпване на последната валидна падежната дата - 02.12.2022 г., ищцата отново е изпаднала в забава и е спряла плащанията на задълженията си. С отговора се посочва, че начислените допълнителни такси са свързани с поисканите допълнителни услуги и същите валидни, съобразени с разпоредбите на закона. Излагат се подробни аргументи за неоснователност на твърденията в исковата молба за нищожност.

С подадения писмен отговор е предявен насрещен иск, който е приет за разглеждане с определение от 08.03.2023 г., за осъждане на ищеца да заплати на ответното дружество сумата от 1743.20 лв. дължима по договора за кредит, от които: главница - 1500 лева; договорна лихва - 23.49 лева; такса за допълнителна услуга -219.71 лева. Претендират се разноски. Оспорва се искането за присъждане на разноски на ищцовата страна по реда на чл.

38 ЗАдв. Ангажирани са писмени доказателства и са направени доказателствени искания.

В предоставения срок от страна на ответника по насрещния иск е депозиран писмен отговор, с който претенциите се оспорват като неоснователни. Посочва се, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК и затова сумите по него не се дължат. Изложени са подробни съображения за противоречието на договора с изискванията на ЗПК относно начина на формиране на ГПР, изискванията към погасителния план и начислените такси.

Затова се иска отхвърляне на насрещния иск.

Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 10а и чл. 19-23 ЗПК, които следва да се разглеждат при условията на евентуалност.

Предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 240 вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл.9 и сл.

ЗПК.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че между „В.БГ“ ЕООД и ищцата Н. е бил сключен процесният договор за кредит № * от 03.11.2022 г., съгласно който кредиторът е предоставил на длъжника първоначално сумата от 400 лв. за срок от 14 дни, при ГПР 49.90 %. С три допълнителни анекса от същата дата – 03.11.2022г. сумата по кредита е била увеличена – първо на 700лв., след това на 1200лв. и с последния анекс крайния размер на отпуснатата сума възлиза на общо 1 500 лв., които безспорно са предоставени на кредитополучателя.

Видно от договора и допълнителните анекси срокът за погасяване на задължението е на 17.11.2022г., като договорната лихва за срока на договора и за увеличения размер на главницата от 1500лв. е в размер на 23,49 лева, при ГПР - 50%, ГЛП – 40, 97%. Уговорено е и задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане в размер на 219,71 лв. и така общата дължима сума по кредита е в размер на 1 743,20 лв.

С анекс от 25.11.2022г. към договора за кредит е постигнато съгласие между страните за удължаване на срока по облигационното правоотношение със 7 дни и датата на връщане на общата дължима сума по кредита е фиксирана на 02.12.2022 г., за което на кредитополучателя е начислена допълнителна такса "удължаване срока на кредита" в размер на 144 лв. След удължаването срока на договора размерът на ГПР е останал 50%, а ГЛП – 40.85%, видно от подписания анекс.

Безспорно е между страните, че договорът за кредит е сключен при общи условия, които съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК са неразделна част от договора.

2

Също така не се спори и се установява от представените по делото Общите условия към договора за кредит, че съгласно чл. 4. 1 и чл. 4. 2 от същите е предвидена допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане и предоставяне на отговор на искането за отпускане на кредит до 15 мин., за която кредитополучателят дължи такса, чийто размер се изчислява спрямо сумата по кредита и срока на договора. В случая тази такса е в размер на 219,71 лв., видно от последния анекс от 03.11.2022г. Също така, съгласно чл. 13 и чл. 13. 1 от ОУ кредитополучателят има право да поиска да бъде удължен срокът за връщане на кредита, представляващо допълнителна незадължителна услуга, предоставяна по искане на кредитополучателя съобразно Тарифата на кредитора. В случая не се спори, че такава такса е начислена с подписания между страните анекс от 25.11.2022г. и е размер на 144 лв.

По делото не се спори още, че кредитът е усвоен изцяло, както и че на датата на падежа не задълженията по договора не са погасени.

Спорен по делото е въпросът за действителността на уговорените клаузи, предвиждащи начисляването на „такса за бързо разглеждане“ и такса за „удължаване срока на договора“.

В случая кредитополучателят се явява потребител, по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените по-горе разпоредби, освен ако търговецът не установи, че клаузата по договора е била индивидуално уговорена /чл.146, ал.4 ЗЗП/. Не са оборени твърденията на ищеца, че се касае за подготвени предварително и типови договори на кредитора, като потребителят не е имал възможност да повлияе при изготвяне на текста на документа. Затова, доколкото не е налице изключението по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за противоречието на атакуваните клаузи с изискването за добросъвестност и наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя.

Съгласно чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП неравноправна е клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като: позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание или да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.

Съдът, като съобрази текста на сключения договор и общите условия към него намира, че така, както са уговорени оспорените клаузи на чл. 4. 1 и чл. 4. 2 от ОУ и чл. 13 и чл. 13. 1 от ОУ към договора предвиждащи заплащане на такса за бързо разглеждане в размер на 219,71 лв. и на такса за удължаване на срока в размер на 144 лв., противоречат на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, поради което са нищожни. На първо място, от текста на клаузата предвиждаща бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит е видно, че се касае за дейност типична за този тип договори, макар и уговорена като “експресна”. Същата касае действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са неизменна част от дейността по предоставяне на кредита. Следователно начисляването на тази такса противоречи на нормата на 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Последната е предвидена за обработка на документите, която в общия случай по чл. 4 от ОУ се извършва в седмодневен срок. Тоест винаги и във всеки случай, в който се цели получаването на т.нар. “бърз кредит”, потребителят следва да заплати допълнителна такса на дружеството, което предлага именно такъв тип услуги, без да може да влияе на условията, предвидени едностранно от кредитора. Именно защото се касае за такса свързана с усвояване и управление на кредита, клаузата противоречи на 10а, ал. 2 ЗПК. Същото се отнася и за начислената такса за удължаване на срока за връщане на дължимата по договора сума с още 7 дни, в размер на 144лв. Със заплащането на посочената сума потребителят не получава допълнителна услуга, а единствено бива санкциониран за неизпълнение на задължението в първоначално уговорения срок. Като основен елемент на 3 договарянето страните разполагат със съответната свобода да определят крайния падеж на задължението. Възникналата промяна обаче касае управлението на кредита и със заплащането на допълнителна такса за това се достига до заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не се касае за допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите. Това е така, защото договореният ГПР от 50% не отразява дължимите допълнителни такси в посочения размер, чието заплащане е предвидено изначално. В общите разходи по кредита – ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК се включват настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), но не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора /чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК/. Обсъжданите две дейности нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а представляват услуги във връзка с усвояване и управление на кредита, поради което не може да се приеме, че за същите се дължи възнаграждение. Освен това, по този начин с допълнително уговореното възнаграждение се завишават разходите и при липсата на еквивалентност на престациите, икономически по-слабата страна се поставя в неблагоприятно положение, поради скритото оскъпяване на кредита. Съответно с тези такси годишният процент на разходите се увеличава и реално надхвърля договореният 50%, с което ще се явява по-висок от законово допустимия петкратен размер на законната лихва, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.