Определение № 593 от 28.09.2026, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 593 гр. Ямбол, 28.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Калина Ив. Стоянова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно частно гражданско дело № 20262300500324 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, ЕИК 202073629, подадена чрез адв. Г. М., САК, против Определение № 1283/29.06.2026 г., постановено по гр. д. № 2868/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което в производство по чл. 248 ГПК е оставено без уважение искането на въззивника за изменение на Решение № 241/30.04.2026 г., постановено по същото гражданско дело, в частта за разноските.

Във въззивната жалба се сочат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Първото оплакване се състои в това, че според въззивника в исковото производство се дължи възнаграждение само за едно адвокатско възнаграждение, тъй като макар и предявените искове да са два, исканата с тях защита е идентична, при което претенцията за адвокатско възнаграждение и за двата иска според въззивника представлява злоупотреба с права. Второто оплакване касае обстоятелството, че адвокатът на ищеца е процесуален представител по идентични дела, в рамките на които са подавани искови молби с идентично съдържание. При това положение отново се твърди наличие на злоупотреба с права, която съдът следва да осуетява. Последното оплакване е във връзка размера на присъденото адвокатско възнаграждение като въззивникът го намира за необосновано завишено и несправедливо. В тази връзка въззивникът изтъква задължението на националния съд да прилага правото на Европейския съюз, съгласно което съдът не следва да определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на основание чл. 38 ЗАдв, съгласно националната наредба. Вместо това и предвид липсата на правна и фактическа сложност, ведно с неявяване на адвоката на насрещната страна в единственото съдебно заседание, районният съд е следвало да определи възнаграждение е значително по-нисък размер. Предвид изложеното въззивникът иска 1 обжалваното определение да бъде отменено и първоинстанционното съдебно решение да бъде изменено в частта за разноските.

В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от Д. Ж. от гр.**** чрез адв. А. Д., САК. Въззиваемият моли обжалваният съдебен акт да бъде потвърден като напълно правилен. Първо същият оспорва довода за наличие на злоупотреба с права като и посочвайки разпоредбата на чл. 3 ГПК, сочи че представляването на различни лица въз основа на отделни договорни правоотношения не би могло да бъде определено като такова. Посочва и защо в настоящия случай районният съд правилно е определил отделно за всеки предявен иск възнаграждение посредством подробни правни аргументи, ведно с цитирана съдебна практика на ВКС в този смисъл. Относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение въззиваемият излага също подробни аргументи въз основа на цитирана съдебна практика на СЕС по въпроса като основният му довод е, че принципното установяване в наредба не винаги означава автоматично, че същата е в разрез с принципите на ПЕС, както и че при крайно прилагане на правилата за защита на конкуренцията същото може да доведе до значително намаляване на качеството на предоставяната услуга, от което да бъде задълбочен съществуващ икономически дисбаланс между страните в материалното правоотношение. Въз основа всичко това въззиваемият моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение – потвърдено.

Окръжен съд – Ямбол намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 248, ал. 3 във вр. чл. 259 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното.

Производството по гр. д. № 2868/2025 г. по описа на Районен съд – Ямбол е образувано въз основа искова молба на Д. Ж. от гр.****, подадена чрез адв.

А. Д., с която са предявени два иска: по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК – да бъде установено, че сключеният между ищцата и ответника договор за заем е нищожен; по чл. 55 ЗЗД – да бъде осъден ответникът да заплати сумата, представляваща платено без основание по същия този договор. С исковата молба е направено доказателствено искане – да бъде назначена съдебносчетоводна експертиза, която да даде отговор какъв е размерът на ГПР в процесния договор, както и да бъде установена каква сума е заплатена от ищцата на ответника по същия този договор.

В законоустановения срок ответникът (настоящ жалбоподател) е подал отговор на искова молба, с който взема становище по исковата молба като оспорва същата като неоснователна и недопустима. Оспорва необходимостта от назначаване на ССчЕ.

Районният съд с определение от 29.01.2026 г. е допуснал поисканата от ищцата експертиза, а в посочения от съда срок ищцата е внесла посочения депозит за изготвяне на същата. На 17.02.2026 г. от страна на вещото лице е постъпила молба, с която се иска съдействие от съда същото да се снабди с необходимите от ответното дружество документи, за да бъде изготвена 2 експертизата. Районният съд с разпореждане от 19.02.2026 г. е указал на ответника да предостави посочените от вещото лице документи като и го е предупредил за последицата по чл. 161 ГПК.

Преди датата на първото открито съдебно заседание от страна на ищцата е постъпила молба за отлагане на същото поради това, че назначената експертиза не е изготвена. Изразено е и становище в случай, че съдът прецени да даде ход на делото.

В рамките на проведеното съдебно заседание съдът след изпълнение на служебните си задължения по чл. 146 ГПК с нарочно определение е приел наличието на хипотезата на чл. 161 ГПК и е отменил съдебния акт, с който експертизата е назначена по делото.

По същество на делото е постановено Решение № 241/30.04.2026 г., с което предявените от ищцата искове са уважени. По отношение на разноските районният съд е изложил подробни мотиви като първо е посочил, че в настоящия случай и предвид представения договор за правна защита разноските следва да бъдат определени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. При това положение е определено адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищцата за двата предявени иска като е съобразен размерът на иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а за иска по чл. 55 ЗЗД е определен минимално предвиденият по Наредбата размер. А доколкото адвокатът на ищцата е представил доказателства, че е регистриран по ЗДДС районният съд е присъдил и дължимото върху общата сума ДДС. Районният съд е съобразил постановките на решението на СЕС по дело С-438/22 като е приел, че делото не представлява такова от правна или фактическа сложност, както и това, че по делото е проведено едно открито съдебно заседание, в което не са били събирани доказателства.

След постановяване на решението ответникът е подал молба по чл. 248 ГПК в законоустановения срок. С нея е поискано от районния съд да бъде изменено решението в частта за разноските като основанията за това по същество представляват оплакванията във въззивната частна жалба.

В законоустановения срок за отговор ищцата чрез процесуалния си представител е подала отговор на молбата по чл. 248 ГПК. С него се оспорва подадената от ответника молба със съображения, сходни на изложените в отговора на въззивната жалба.

Със сега обжалваното определение жалбата на ответника е оставена без уважение. Тя е преценена за допустима, но неоснователна. По същество на изложените в молбата оплаквания районният съд е посочил, че не намира основание да промени изводите си от изложеното в частта за разноските в решението по същество на делото.

Въз основа на така приетата по делото фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Окръжен съд – Ямбол намира, че частната въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения.

Първо следва да се посочи, че настоящият съдебен състав споделя съдебната практика, относима за реда и начина на определяне на адвокатско възнаграждение, а именно – Решение на Съда на Европейския съюз от 3

25.01.2024 г. по дело С-438/22 и практиката на ВКС, обективирана в Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I т. о. и Определение № 1151 от 11.04.2025 г. по ч. т. д. № 581/2025 г., I т. о., както и Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., IV г. о. и Определение № 1396 от 29.05.2024 г. по ч. т. д. № 802/2024 г., I т. о.

Поради това настоящият съдебен състав намира, че районният съд правилно и изчерпателно е посочил необходимите критерии, които следва да бъдат съобразени в настоящия случай. Преценката на първостепенния съд е и правилна, видно от материалите по делото. Това е така, защото районният съд е определил дължимите на процесуалния представител на ищцата възнаграждения съобразно правната и фактическа сложност на делото и извършените от адвоката действия. В допълнение настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че в единственото открито съдебно заседание действително адв. Д. не се е явил, но е подал молба за отлагане на делото предвид липсата на изготвена съдебна експертиза, която ищцовата страна е поискала, внесла е депозит, но не е била изготвена поради процесуалното поведение на ответника. Следователно процесуалното поведение на ищцовата страна е действително активно и съобразено с потребностите на конкретния казус. Следва да се посочи, че актуалната съдебна практика приема, че Наредбата може да представлява ориентир за съда при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. А именно това е направил районния съд, видно от мотивите на обжалваното определение. Ето защо въззивният съд не може да сподели довода на въззивника, че размерът на адвокатското възнаграждение в настоящия случай е определен в противоречие на актуалната съдебна практика и определеният размер е несправедлив.

На следващо място следва да бъде посочено, че районният съд правилно е определил дължимо на адвоката възнаграждение за два отделни иска, предявени с обща искова молба. Това е така, защото интересът, който се защитава посредством иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, се различава от интереса, защитаван с иска по чл. 55 ЗЗД. Това е така, защото посредством единия се установява със сила на пресъдено нещо недействителността на определен договор, а посредством другия ответната страна бива осъдена да върне недължимо платена сума. Следователно най-малко от разликата във видовете искове (установителен и осъдителен) произтича различно защитимо право, всяко от които има различен ефект в правния мир. Поради това според въззивния съд правилно в настоящия случай са били определени две отделни адвокатски възнаграждения.

На последно място, въззивният съд не може да сподели довода на въззивника за наличие на злоупотреба с права поради това, че процесуалният представител на ищцата в настоящото производство реализира свободно избраната от него професия и по-точно изборът на адвоката да се специализира в един вид дела. Доколкото принципното наличие на злоупотреба по начина, по който се изтъква в това оплакване, не е автоматично изключен, следва изрично да бъде посочено, че на настоящия съдебен състав не са служебно известни други идентични с настоящото дела, по които адв. Д. е процесуален представител, което да дава основание този довод да бъде приет за основателен. Същевременно и не без значение за това 4 оплакване е логиката на съдебната практика както на СЕС, а именно че разрешението по посоченото решение е обусловено от това, че една автоматична забрана дори на законодателно ниво за наличие на недействителни клаузи в този вид договори не би обезпечила правилното функциониране на правоотношенията по предоставяне на заеми на потребители. По друг начин посочено, духът на тези разрешения представлява разбирането, че докогато кредитните дружества съзнателно включват неравноправни клаузи в договорите с потребители на бързи кредити, последните следва да разполагат със средство да защитят правата си. Което от своя страна понастоящем е осъществимо предимно чрез воденето на съдебни дела, при които и съобразно крайния резултат разноски за процесуално представителство са безспорно дължими. Ето защо настоящият съдебен състав намира довода за злоупотреба с право в настоящия случай, съобразно наличните по делото данни, за неоснователен.