Решение № 1797 от 22.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1797 гр. Пловдив, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330115421 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. М. С. против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11 от договор за кредит № **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и противоречи на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № **/**г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1600 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 49,62%. Посочва, се че в чл. 5 от договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника едно от следните две обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 11 от договора, била уговорена неустойка в размер на 1281,41 лева. От правна страна се излагат съображения, че за да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чрез 1 неустойката се начислява допълнителни печалба, която не се включва в ГПР.

Клаузата за заплащане на неустойка била нищожна поради противоречие на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й с обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навеждат се съображения, че чрез поставяне на множество условия, които не биха могли да се изпълнят от потребителя, се начислявало скрито оскъпяване на кредита и се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че на **г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1600 лева, която следвало да бъде върната на 16 двуседмични вноски, при ГПР от 49,62 % и годишен лихвен процент в размер на 40,05 %. Първата вноска по договора за кредит следвало да бъде заплатена на 07.03.2023 г., а последната – на 03.10.2023 г. Навеждат се съображения, че неустойката не била включена в ГПР, доколкото представлявала санкция за неизпълнение и не следвало да бъде връчвана, предвид, че не представлявала общ разход по кредита. В случая била налице форма на неизпълнение на задължение по договора, за което се дължала неустойка. Същата била ясно формулиран и отговаряла на присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функция. Навеждат се доводи, че възнаградителната лихва също била правилно определение в законосъобразни предели. Поради изложеното се претендира предявената искова претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

В посочения срок е предявен насрещен иск от „Сити Кеш“ ООД срещу Т. М. С., за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1600 лева, представляваща главница по договор за кредит № **/**г., сключен между страните, сумата в размер на 179,83 лева – договорна лихва за периода 8.04.2023 г. – 03.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 01.12.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

В насрещната искова молба отново се посочва, че на **г. между 2 страните е сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1600 лева, която следвало да бъде върната на 16 двуседмични вноски, при ГПР от 49,62 % и годишен лихвен процент в размер на 40,05 %. Сумата била усвоена от ищеца, доколкото в чл. 4.1 от договора било посочено, че същият служи за разписка.

От страна на същия била заплатена единствено сумата в размер на 632 лева.

Предвид обстоятелството, че процесните суми не били изплатени, се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В указания срок е постъпил отговор на насрещната искова молба от Т.

М. С., с който се излагат съображения за цялостна недействителност на сключения между страните договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посочва се и че с уговаряне на процесната неустойка се цели заобикаляне нормата на чл.

19, ал.4 ЗПК. С оглед изложеното се претендира насрещните искови претенции да бъдат отхвърлени, като в полза на ищеца се присъдят разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните /л. 4 – л. 7/, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1600 лева, която последният следвало да върне на 16 вноски, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 49,62 %. В чл. 5 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: безусловна банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в договора условия.

Кредитополучателят следвало да осигури обезпечението в срок от три дни от сключване на договора. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 1281,41 лева.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза /л. 78 - 79/ се изяснява, че сумата в размер на 1600 лева е надлежно усвоена на 21.02.2023 г. Заплатената сума по договора за кредит възлиза на сумата в размер на 632 лева.

3

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

По главния иск:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Т. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1600 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито 4 възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за 5 потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49, 62 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.