Определение № 1067 от 08.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1067 гр. София, 08.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102347 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 21 004/06.03.2023 година, подадена от Г.

Г. П. , срещу решение № 70/06.01.2023 година на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 10 930/2022 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 209 678/10.11.2021 година на Софийския районен съд ІІІ-то гражданско отделение, 180-ти състав, постановено по гр. д. № 16 275/2021 година, с което са отхвърлени предявените от Г. Г. П. срещу „Егида-София“ ЕАД гр. София искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна като такова на прекратяването на трудовото правоотношение на П. от длъжността „охранител“, извършено със заповед със заповед № 36/22.01.2022 година изпълнителния директор на дружеството, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като същият бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност.

В подадената от Г. Г. П. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено 1 друго, с което предявените от него срещу „Егида-София“ ЕАД гр. София искове, с правно основание чл. 344, ал. 1 и т. 1, т. 2 от КТ, да бъдат уважени.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба „Егида-София“ ЕАД гр. София не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Г. Г. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 03.02.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 21 004/06.03.2023 година, като дните от 03.03.2023 година до 05.03.2023 година, включително са неприсъствени. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е посочил, че фактическият състав на чл. 325, т. 1 от КТ включвал кумулативно наличие на следните предпоставки: предложение за прекратяване на трудовото правоотношение от една от страните по него; приемане, което не съдържало условие; достигане на изявлението за приемане до знанието на адресата в седемдневен срок от получаване на предложението. За да се постигнело „взаимно съгласие“ обаче било необходимо пълно съвпадение на насрещните волеизявления, съобразно общите правила на гражданското право. Това съвпадение трябвало да е налице не само по отношение намерението да се прекрати трудово-правната връзка, но и спрямо всички други елементи, които били съставна част на предложението. При липса на съгласие, ако не се постигнело допълнително споразумение по някой въпрос, предложението не се считало за прието в заявения вид, а работодателят не можел да издаде заповед по чл. 325, т. 1 от КТ, защото не се било осъществило предвиденото в закона основание.

Съгласно трайната практика на ВКС волеизявленията и на двете страни по чл.

2

325, ал. 1, т. 1 от КТ трябвало да са направени писмено‑и предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, и изявлението за приемането му. Писмената форма била условие за действителността им. Не било възможно формиране на взаимно съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях. Всяка от страните трябвало да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно.

Взаимното съгласие се считало постигнато в момента, когато съвпаднели двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор.

Съгласието на работодателя можело да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок бил издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие можело да се установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски показания, защото това обстоятелство нямало отношение към съществуването на писмено съгласие за прекратяване. Ако имало постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия договор можела да бъде издадена и по‑късно, тъй като тя имала само констативен характер.

По делото била представена молба от 10.10.2014 година, неоспорена и изходяща от Г. Г. П., до изпълнителния директор на „Егида-София“ ЕАД гр.

София за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 25.01.2021 година. Върху молбата имало поставен ръкописен текст „Съгласен съм. 21.01.2021 година“, под който текст имало поставен подпис за изпълнителния директор. На гърба на молбата ръкописно било написано, че на П. бил връчен екземпляр от молбата, съдържаща съгласието на работодателя от същата дата, на 25.01.2021 година в 09. 30 часа, която той отказал да получи, като отказът бил удостоверен с подписите на двама свидетели, а именно Л. А. С. и Т. С. П.. От показанията на същите, разпитаните като свидетели по делото, се установявало, че посочената молба, съдържаща съгласието на представляващия „Егида-София“ ЕАД гр. София за прекратяване по взаимно съгласие на трудовото правоотношение на П., била връчена на последния, но той бил отказал да се подпише, като отказът му бил удостоверен с подписите на двамата свидетели. Други относими доказателства не били ангажирани. При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства въззивният съдебен състав намирал, че по делото било 3 установено при условията на пълно и главно доказване, че Г. Г. П. бил отправил писмено предложение до „Егида-София“ ЕАД гр. София за прекратяване на трудовия му договор по взаимно съгласие, доколкото посочената по‑горе молба съдържала искане за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание-чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Налице било писмено съвпадение на насрещните волеизявления на двете страни за прекратяване на трудовия договор в законоустановения 7‑мо дневен срок. В случая предложението било отправено от служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя писмено съгласие.

Ирелевантни за законността на процесното уволнение били възраженията на Г. Г. П., касаещи връчването на волеизявлението на представляващият ответното дружество, съответно на съгласието му за прекратяване на трудовото правоотношение. Извод за незаконосъобразно прекратяване по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ не можел да бъде направен в резултат на констатацията, че работодателят не бил успял да връчи изрично съобщение в седмодневния срок. Срокът бил свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие било настъпило.

Поради това срокът бил спазен, когато работодателят бил приел веднага предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и бил сторил необходимото, за да стане това обстоятелство известно на другата страна. За пълнота на изложението следвало да се посочи още, че работодателят бил уведомил изрично Г. Г. П. в седмодневния срок, че бил съгласен трудовото му правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие. Трайна и непротиворечива била практиката на ВКС за удостоверяването на отказа за получаване от работника или служителя на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, която следвала да намери приложение и в настоящия случай. Относно отказът за получаване на писмено волеизявление КТ не съдържал специална разпоредба, поради което се прилагали разпоредбите на процесуалния закон. Съгласно чл. 44, ал. 1 изр. 5 от ГПК отказът се отбелязвал в разписката и се удостоверявал с подписа на връчителя. Връченото по този начин волеизявление се смятало за редовно връчено. В случая отказът бил удостоверен с подписите на двама свидетели, потвърдили пред съда начина на връчване. Поради това въззивният съдебен състав считал, че уволнението на Г. Г. П. било законосъобразно и 4 предявеният иск за отмяната му се явявал неоснователен. Основателността на иска за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност се обуславяла от незаконността на уволнението. Доколкото въззивният съд не достигал до такъв фактически и правен извод, то и искът за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност също се явявал неоснователен.

При извършената служебна проверка съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС не установи обстоятелства, от които да може да бъде направен извод за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Същото е постановено в рамките на спора, определени с твърденията, доводите и възраженията на страните по делото, като въззивният съд не е излязъл извън тях, а също така не е допълвал служебно предмета на делото и се е произнесъл в рамките на търсената с предявените искове правна защита.

Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. П. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК да обсъди наведените от жалбоподателя във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато прилага разпоредбата на чл. 272 от ГПК?; за това подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ от работник или служител под текст, че е връчена на съответната дата, представлява ли писмено съгласие на същия за прекратяване на договора по взаимно съгласие и представлява ли заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ писмено предложение от работодателя за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на страните?; за това какъв е фактическия състав при прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие на страните?; за това дали подписът на работника/служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на посоченото основание удостоверява връчването й, или неговото съгласие за прекратяването?; за това настъпва ли прекратяването на трудовото правоотношение с връчването на работодателя на писмено изявление на работника по чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ, ако не са били налице основанията за това?; за това в какъв обем следва да са извършените 5 от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 от ГПК, чл. 236, ал. 2 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК осигуряващи постановяване на законосъобразно и справедливо съдебно решение?; за това от кога следва да се счита прекратено трудовото правоотношение по взаимно съгласие, дали от датата на заповедта за това или от датата на уведомяване на работника за съгласието на работодателя? и за това следва ли заповедта да се издаде след получаване и уведомяване за съгласието на работодателя и дали извършеното нарушение е съществено опорочаване на процесуалния и материалния закон, водещо до нищожност на волята на работодателя, поради факта, че вече е прекратил трудовото правоотношение едностранно със заповед и съгласието е без правно значение?. Изложени са съображения, че по тези въпроси съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, подробно посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.