Решение № 835 от 14.07.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 835 гр. София , 14.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Атанас Кеманов

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Ива Андр. Иванова в присъствието на прокурора Таня Крумова Поповска (АП-София) като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20201000502658 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258-чл.273 от ГПК.

С решение №2803 от 06.04.2020г., постановено по гр.д. № 4 934/2019г.

Софийски градски съд, І ГО, 19 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Д. В. Г., на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД №10091/2012г. по описа на СРС, 104 състав, ведно със законната лихва, считано от 18.11.2017г. до окончателното изплащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 260.67лв. - разноски, като е отхвърлил иска за разликата над 6000 лв. до пълния предявен размер от 45 000 лв.

Срещу постановеното решение в частта, в която искът е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Д. В. Г. . В жалбата се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Релевира се възражение, че съдът неправилно е определил занижен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в нарушение на критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, който размер не съответства на конкретно установените по делото обстоятелства относно продължителността и интензитета на търпените 1 от ищеца неимуществени вреди. Твърди се, че неправилно съдът е достигнал до извод, че интензитетът на неимуществените вреди е по-нисък, тъй като жалбоподателят вече е бил осъждан. Релевира се оплакване, че в решението си съдът само бланкетно е посочил характера на повдигнатото обвинение, а именно по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. чл. 150 от НК, което е тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, но не е отчел факта, че този вид престъпление се явява изключително укоримо от широката общественост, поради което обвинението е изиграло изключително негативна роля в цялостното поведение на ищеца в обществото. В жалбата се релевира възражение, че в решението не е коментиран факта, че въпреки осъждането на ищеца на първа инстанция при липса на категорични доказателства, водещи до извод за виновност и без да се съобрази с особеното мнение на съдиятадокладчик по делото, според което Г. е следвало да бъде оправдан по всички обвинения, СРП е подала протест с искане за увеличаване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода, както и за ефективното му изтърпяване. В жалбата се сочи, че не е взет предвид факта, че в случая ищецът е бил задържан под стража за един продължителен срок, както и са му наложени други мерки за неотклонение - „Домашен арест“ и „Подписка“.

Поддържа се твърдение, че в решението съдът не е коментирал факта, че случаят, за който ищецът е бил арестуван и обвинен, бил известен на обществото, тъй като за него имало публикации във вестник, било съобщено и в новините, като в резултат на ширещите се слухове приятели и познати се отдръпнали от него. В жалбата се излага, че първостепенният съд не е взел предвид в достатъчна степен факта, че в случая наказателното производство срещу ищеца е продължило близо 15 години, като продължителността на наказателното производство е извън всякакви законови рамки на нормална продължителност и е довела до непрекъснат психически дискомфорт, произтичащ от обстоятелството, че се води наказателно производство за извършени престъпления против личността и половата неприкосновеност.

Релевира се възражение, че при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди първоинстанционният съд не е взел предвид в достатъчна степен, че през целия период от около 15 години ищецът е изпитвал значителен стрес и емоционални страдания поради наказателното преследване за тежко престъпление, което не е извършил, като те са се отразили неблагоприятно върху психичната му сфера. Прави се оплакване, че в решението съвсем бегло и лаконично са споменати и събраните по делото гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели. Релевира се възражение, че в решението въобще не се споменава защо съдът приема, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е 6 000 лева, а не пълния претендиран размер от 45 000 лева. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи предявения от ищеца иск в пълния размер, ведно със законната лихва върху сумата. Предявява се претенция за присъждане на разноските по делото, включително и адвокатско 2 възнаграждение.

Срещу решението в осъдителната му част е подадена въззивна жалба от Прокуратура на РБ с релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата се сочи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не съответства на установените вреди, които са обичайни по своя характер и интензитет, на принципите, залегнали в чл.52 от ЗЗД, на икономическия стандарт в страната и на установената съдебна практика по аналогични дела. Релевира се възражение, че в решението е пренебрегнато обстоятелството, че първоначално взетата мярка за неотклонение „Задържане под стража“ е изпълнявана в срок, значително по-кратък от законовия възможен такъв /чл.234 ал.8 от НПК - преди изменението със ЗИД, ДВ, бр. 71/2013г. - повече от една година/. Допълва се, че спрямо ищеца не са били налагани други мерки за процесуална принуда, поради което, след изменение на мярката за неотклонение в по-лека такава, ищецът не е търпял ограничение на основните си права и свободи, обичайното му ежедневие не е било нарушено и личната му сфера е останала напълно незасегната от наказателното производство. Прави се оплакване, че е недопустимо дирене на отговорност от Прокуратурата по чл.2 от ЗОДОВ за периода, през който наказателното производство е било в съдебна фаза, по време на която държавното обвинение заема фигурата на страна, няма ръководни функции, включително и такива по движението и насрочването на съдебното заседание. Релевира се възражение, че в решението първостепенният съд не е отдал нужната значимост на възражението на ответника при определяне размера на обезщетение по справедливост да се съобрази обремененото съдебно минало на ищеца, като се поддържа, че първата му санкция макар и административно-наказателна /по чл.78А от НК/ е датирала от 2002г. и още тогава е злепоставила неговите лични качества.

Допълва се, че последвалите осъдителни присъди за престъпления против личността и транспорта, по които е търпял ефективно наказание „Лишаване от свобода“, само са допринесли за охарактеризирането му като лице със завишена степен на обществена опасност и изградени трайни престъпни навици. Прави се оплакване, че при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди, съдът не е изследвал в достатъчна степен не само индивидуалните, но и обществените критерии за справедливост, каквито са общата икономическа среда и жизненият стандарт в страната, за да има осъждането ефект на репарация, а не да бъде източник на обогатяване на пострадалия. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови решение, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален значително до доказания размер.

В о.с.з всяка от страните поддържа въззивната жалба и оспорва жалбата на насрещната страна. В това съдебно заседание въззивният съд е приел за безспорно между страните, че по реда на глава трета „а“ – чл. 60а от ЗСВ на 3 ищеца е било изплатено обезщетение в размер на 4500лв. за нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на НОХД № 10091/2012г. по описа на СРС, НО, 104 състав.

Софийски апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Подадените въззивни жалби са допустими – депозирани са в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С обжалваното решение СГС, І ГО, 19 състав, е уважил предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата от 6000 лв., като е приел за недоказана и за неоснователна исковата претенция до пълния заявен размер.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност.

Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в неговата цялост.

Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 05.02.2003 г. ищецът – Д. В. Г. е бил привлечен като обвиняем по следствено дело № 27/03 г. по описа на 8 ТО - ССлС за извършено престъпление по чл. 152, ал.3, т.1 от НК и чл. 150 НК, като бил задържан за срок от 24 часа. На 06.02.2003 г. е било внесено искане за вземане на най-тежка мярка за неотклонение - „Задържане под страж“, която му е била наложена с определение на СРС, 6 състав. На 26.02.2003г. е било извършено ново привличане на ищеца след прецизиране на обвинението, като същият е бил подведен под отговорност за престъпление по чл. 142, ал.2, пр.2, вр. ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК. След неколкократно връщане на обвинителния акт от страна на съда е било образувано НОХД № 8413/2005г. по описа на СРС, 103 състав, според който ищецът бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 142 ал.2, пр.2, вр. с ал. 2, вр. с чл. 20 ал.2 от НК, а в хода на съдебното производство било допуснато и изменение на обвинението, като било допуснато ново такова за престъпление по чл. 150, пр.1, вр. чл.2, ал.1 от НК. С присъда от 31.01.2011 г. ищецът е бил признат за виновен по повдигнатите му обвинения като по повод въззивно обжалване на присъдата е било образувано ВНОХД № 6142/2011 г. пред СГС, 4 състав, който с решение 4 от 19.05.2012 г. е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане на СРС. При връщане на делото е било образувано НОХД № 10091/2012 г. по описа на СРС, 104 състав, който с присъда от 30.11.2016 г. е признал ищецът за невиновен по повдигнатите му обвинения. Присъдата е била потвърдена с присъда №312/03.11.2017 г. на СГС, НО, 17 състав, влязла в сила на 18.11.2017г.

От представената справка за наличие на наказателни производства срещу ищеца за периода, през който срещу него е водено процесното наказателно производство, се установява, че последният е бил осъден с влязла в сила присъда по четири други НОХД, от които три присъди за извършени престъпления по чл. 343б от НК /транспортни престъпления/ и една присъда за извършено престъпление по чл. 144, ал.3, вр. с ал.1 НК /закана с убийство/.

Видно от приложената справка, по отношение на последното транспортно престъпление на ищеца му е било наложено с присъда, вляла в сила на 18.03.2016г., наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип.

Пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелката М. В. В. – сестра на ищеца. От показанията на свидетелката се установява, че тя и брат й живеят в с. *** в съседни къщи, като се виждат почти всеки ден. Свидетелката излага, че воденото срещу брат й наказателно дело за отвличане и изнасилване му се е отразило зле, всички го сочели с пръст, бил стресиран и не се чувствал добре, затворил се в себе си, срам го било да излиза, тъй като обвиненията се разчули в селото. Споделя, че отношението на съседите и на близките им спрямо брат й се е променило, като той е трябвало да обяснява на всеки един, че не е извършил престъплението, в което е бил обвинен. Свидетелката установява, че делото се e проточило около 15 години и през всички тези години брат й, когато отивал в съда на заседание, се страхувал да не го изпратят в затвора.