Решение № 25 от 23.03.2022, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Тетевен, 23.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Марио Д. Стоянов при участието на секретаря Катя М. Христова като разгледа докладваното от Марио Д. Стоянов Гражданско дело № 20224330100001 по описа за 2022 година

Ишецът излага, че сключва ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 с „Изи Финанс“ ЕООД. Съгласно ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, следва да върне сумата в общ размер на 1 116.82 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при лихва от 316.82 и неустойка в размер на 380.04 лева.

По ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 е уговорен ГПР от 48.3 %, както и ГЛП от 40.15 %, при срок на кредита от 690 дни.

Съгласно чл.З ал.1 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, в срок от 5 дни от подписване на настоящия договор за кредит, следва да предостави едно от изброените обезпечения: банкова гаранция или две физически лица-поръчители.

Съгласно чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, ако в срок от 5 дни от подписване на договора за кредит, не предостави едно от изброените обезпечения: банкова гаранция или две физически лица- поръчители, дължи заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева.

Считам, че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

При условията на евентуалност, считам че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК.

1

На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по тл.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по грщ.№5093/2007г., определение№877 по т.д.№662/2б12г. и др/. Такъв основен пр инцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 щредл.З от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на,добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.

3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитнага ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 380.04 лева е в размер на половината от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост

Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В шава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект; клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, според които се дължи неустойка в размер на 380.04 лева при неосигуряване в 5-дневен срок от датата на сключване на договора на 2 обезпечения, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

С процесната клауза на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увелшшла стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции , е нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.20Юг., на ВКС по тд.№ 818/2009Г., П т.о, Решение № 511 от 17.04Л018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д Jft 324/2018г.

На следващо място, при условията на евентуалност, считам че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК.

Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Считам, че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, по безспорен начин се установява, че клаузата на чл.З ал.2 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучагелите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Моли да бъде постановено решение,с което съда да обяви за нищожна , клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, 3 като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПКС.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба,в който се излага следното:

Спорът е общ и касае недействителност на договор. Нищожност може да релевира всеки, независимо дали е страна по договор или не. Следователно качеството „потребител“ не е от значение за завеждане на настоящия иск. Всяко лице на територията на Република България може да стори това. Това, че в случая И. е и потребител по договора не променя това обстоятелство. Тя упражнява права, които всеки субект, без специално качество, има право да упражни. Поради което, следва искът да се предяви съобразно общата подсъдност.

В случай, че бяха предявени специфични права на потребител — по ЗПК или ЗЗП, може да се приложи чл. 113 от ГПК. Въпросната разпоредба е специална и не може да се тълкува разширително, като се включват лица действащи в общо качество.

Също така наведените основания за недействителност са по чл. 26 от ЗЗД.

Въпросният закон е общ. С исковата молба не се защитават правата на И., като потребител.

Напротив - защитава се общия правен ред, като се атакува договорна клауза. Нещо, което може да стори всеки гражданин на Република България.

Поради това, намирам, че не са налице основанията на чл. 113 от ГПК, за да може да има изключения от общата подсъдност. Следователно приложение намира чл. 105 от ГПК.

С оглед гореизложеното, моля делото да се прекрати, като документите по него се препратят на родово и местно компетентният съд по седалището на ответника, а именно Районен съд София.

Изложени са възражения и срещу допустимостта и редовността на исковата молба.

Излага се,че исковата молба представлява злоупотреба с правото на иск, поради следното:

Ищецът не разполага с договор за кредит, от който да е видно, че са дадени волеизявления за сключване на договора. Липсват доказателствени искания в тази насока, като същите са преклудирани с депозиране на исковата молба - чл. 147 от ГПК, аргумент за противното - към дата на входиране на иска ищеца е могъл да направи такива доказателствени искания. Въпреки това ищецът твърди, че той противоречи на закона.

Подобно действие противоречи на здравия разум. Видно е, че цялото дело е образувано без каквото и да е основание.

Самото волеизявление, че има нищожен договор почива само на предположения. Без установено правоотношение да се тълкуват предполагаеми клаузи е недопустимо. Първо ищеца трябваше да докаже, че има договор и едва след това да го тълкува.

С оглед гореизложеното, моля да се прекрати делото, поради злоупотреба с правото 4 на иск.

Исковата молба е недопустима в частите, в които ищецът пряко се позовава на директиви, поради следното:

Ищеца на много места в исковата си молба се позовава на директиви. Това е неправилно, тъй като съгласно чл. 288 от ДФЕС: „Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите- членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. “ За да може директивата да породи правното действие трябва да се транспонира в акт на вътрешното право. В случай, че това не бъде направено се поражда правна възможност от пряко позоваване. Българският законодател надлежно е транспонирал всички директиви, на които се е позовал ищеца. Следователно той не може да се позовава на тях, а на вътрешните актове (закони), чрез които въпросните директиви стават част от правната система на Република България. Поради това в частта, в която се позовава на недействащо законодателство всичките волеизявления са недопустими, съответно и исковата молба в тази й част.

С оглед гореизложеното моля, да не се разглежда частта от исковата молба в която ищеца се позовава на директивите иа ЕС, като недопустима.