Решение № 4437 от 08.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4437 гр. София, 08.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100506458 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 3913/05.03.2024 г., постановено по гр.д. № 57237/2023 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, съдът е осъдил „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 да заплати на П. Д. К., ЕГН ********** сумите от:

- 14,32 лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща неоснователно получена сума по договор № 1186387/06.08.2022 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.10.2023 г. до погасяване на задължението, като е ОТХВЪРЛИЛ иска за горницата до пълния предявен размер от 152 лева, като неоснователен.

Срещу решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца П. Д. К., в която се поддържа неправилност на приетото от СРС, че възнаграждението по договора за поръчителство в размер на 137,68 лв. не е задържано от ответното дружество, а е преведено на трето лице и в тази връзка не е налице разместване на имуществени блага. Ето защо, се моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде изцяло уважен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Фератум България“ ЕООД, с който се поддържа становище за неоснователност на жалбата и се излагат доводи за правилност на обжалваното решение. Претендират се разноски.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

По наведените оплаквания за неправилност на същото, настоящият състав приема следното:

Спорен пред въззивната инстанция е единствено въпросът дали платената от П.

Д. К. сума от 137,68 лв., представляваща възнаграждение за предоставяне на поръчителство във връзка с договор за потребителски кредит № 1186387/06.08.2022 г., сключен с „Фератум България“ ЕООД, подлежи на връщане като платена по нищожен договор за кредит.

За отговор на този въпрос, настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая, както правилно е посочил и първоинстанционният съд, предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „Фератум Банк“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му.

Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Възнаграждението по договора за поръчителство е уговорено като дължимо независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално неизпълнение на длъжника или не, като заплащането на възнаграждението е уговорено във фиксиран размер, дължимо на падежа на договора за кредит. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по 2 същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая от изслушаното и прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло, се установява, че ако към параметрите на договора се включи и таксата към дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер на 433,44 %, а съобразно времето за реално ползване на заема, ГПР се явява 288,95 %, т.е. многократно надвишаващ установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.

При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на посочената норма не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.

Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 23 ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита (така и решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22). В случая по договора за кредит ищецът е заплатил на ответника сумата 952 лв., а главницата по кредита е 800 лв. Следователно подлежи на връщане цялата разлика от 152 лв. Претенцията на ищеца по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е изцяло основателна, тъй като за наличие на неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо да се установи липса на правно основание за разместване на блага между правните субекти, без значение от облигационните отношения на страните с трети лица. Независимо дали ответникът е превел на гаранта въпросната сума, то вътрешните отношения на ответника с дружеството-гарант са неотносими към предмета на спора и не могат да обвържат заемателя – в случая ищеца.

Ето защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е отхвърлил предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 14,32 лв. до пълния предявен размер от 152 лв. и предявеният иск да бъде изцяло уважен.

По разноските:

С оглед изхода на делото, ищецът има право на разноски както за първоинстанционното, така и за настоящото въззивно производство.

3

Ето защо, в негова полза следва да бъде присъдена сумата от още 181,16 лв., представляваща сбор от платена държавна такса и възнаграждение на вещо лице в първоинстанционното производство, както и сумата от 25 лв., представляваща държавна такса в настоящото въззивно производство.

С оглед изхода на спора, налице са предпоставките за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на адв. Г. Ч., упълномощен от П. Д. К. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., в размер на още 362,32 лв. за първоинстанционното производство, както и сумата от 400 лв. за въззивното производство, определени с оглед осъществената от процесуалния представител на въззивника защита.

Ответникът – въззиваем няма право на разноски нито за първоинстанционното, нито за настоящото въззивно производство.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 3913/05.03.2024 г., постановено по гр.д. № 57237/2023 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от П.

Д. К., ЕГН **********, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 14,32 лв. до пълния предявен размер от 152 лв., представляваща неоснователно получена сума по договор № 1186387/06.08.2022 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, допълнително сумата от 137,68 лв., представляваща неоснователно получена сума по договор № 1186387/06.08.2022 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.10.2023 г. до погасяване на задължението.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на П. Д. К., ЕГН **********, допълнително сумата от 181,16 лв., представляваща сбор от платена държавна такса и възнаграждение на вещо лице в първоинстанционното производство, както и сумата от 25 лв., представляваща държавна такса в настоящото въззивно производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на адв. Г. Г. Ч. с ЕГН ********** от САК, допълнително сумата от 362,32 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на П. Д. К. в първоинстанционното производство, както и сумата от 400 лв. адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на П. Д. К. в настоящото въззивно производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.

3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

4

1. _______________________

2. _______________________

5