Решение № 5182 от 22.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5182 гр. Пловдив, 22.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. М. Гражданско дело № 20245330103869 по описа за 2024 година за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 140 от ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Х. А. Н., ЕГН ********** с адрес в гр. П., ж.к. Т*****, против „Стик – кредит“ АД, с която иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузата на раздел VIII, чл. 17 от Договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2020 г., предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума на ден, е нищожна. Отправено е и искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 5 лв., частично претендирана от общата сума 162 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителната клауза на чл. 17 от Договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2020 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на исковата молба – 28.02.2024 г. (датата на пощенското клеймо), до окончателното й изплащане.

Твърди се от ищеца, че между страните е сключен горепосочения Договор за потребителски кредит, по силата на който са предоставени на ищеца в собственост заемни средства в размер на 200 лв., със срок на връщане от 3 месеца, при годишен лихвен процент по заема 36% и годишен процент на разходите 42,58%.

Посочва, че съгласно чл. 17 от договора е предвидено, че в случай на непредоставяне на обезпечението по чл. 6 от договора се дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит, като неустойката е предвидено да се заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка била начислена неустойка в общ размер от 162 лв.

1

Изложени са доводи, че договорът е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че ГПР не е правилно посочен в договора, понеже не е ясно какви компоненти включва и по каква методика се определя. Сочи се, че действителният ГПР по договора многократно надхвърля посочения в договора, тъй като в ГПР следва да се включи и процесната неустойка. Счита се, че така се стига и до нарушаване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че неустойката противоречи на добрите нрави. Излага се становище, че договорът за паричен заем е еднотипен и потребителят не може да влияе на съдържанието му. Сочи се, че кредитодателят иска представяне на обезпечение след сключването на договора и ако не бъде представено, дългът на длъжника нараства. Твърди се, че неустойката излиза от присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Излагат се твърдения, че неустойката обезщетява същите вреди като мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК и е недопустимо да се стига до кумулирането им, поради което е нищожна на основание противоречие със закона.

Сочи се, че непредставянето на обезпечение дава основание да се иска незабавно цялото задължение на основание чл. 71 от ЗЗД, а въпреки това начислява неустойка, която представлява възнаграждение, дължимо под условие.

Ищецът е на мнение, че неустойката е неравноправна на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 от ЗПК, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, като тази клауза не е индивидуално уговорена.

Изложено е, че договорът е недействителен, тъй като клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, понеже надвишава трикратния размер на законната лихва за незобезпечени заеми, респ. двукратния й размер при обезпечени заеми.

Отправено е искане за присъждане на разноски, в това число и за адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва иска. Не оспорва, че страните са сключили договор за потребителски кредит № *** от 04.12.2020 г., по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата сумата от 200 лв., която следвало да бъде върната заедно с договорено възнаграждение, съгласно погасителен план. Посочва, че договорът е сключен от разстояние при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. В чл. 20 и сл. от договора била предвидена неустойка при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, като кредиторът не бил задължен да претендира същата.

Поддържа, че клаузата в договора, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е валидна и отговаря на приложимите законови изисквания.

Неустойката представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един документ с договора за потребителски кредит. По отношение на нейната действителност не следвало да се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите разпоредби на ЗЗД. Неустойката се дължала от 2 неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена, в конкретния случай – непредоставяне на обезпечение по договора. Размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент, не води до неоснователно обогатяване, а самата неустойка не излизала извън присъщите за нея функции. Целта на неустойката била да репарира причинените от неизпълнението в срок вреди, както и да се гарантира точно изпълнение, а ако това не се постигне – да санкционира за неизпълнение, поради което клаузата за неустойка не противоречала на добрите нрави. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като, ако се приемело, че същата е прекомерна, нейният размер можело да бъде намален и не следвало клаузата да се обявява за недействителна. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с условията на договора.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск. Отправено е искане за присъждане на разноски.

С молба преди открито съдебно заседание ищецът е направил увеличение на осъдителния иск от 5 лв. на 5,58 лв., което съдът е допуснал, като искът вече не е частичен, а е пълният размер на претенцията.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск за прогласяване нищожност на клауза от договора с правна квалификация чл. 21 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.

Съдът е разпределил в тежест на ищеца по установителния иск да докаже сключването на договора за заем, клаузата за неустойка и основанията за нейната нищожност.

Предявен е и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Съдът е разпределил в тежест на ищеца по осъдителния иск да докаже, че е платил на ответника търсената сума по сочения договор.

Ответникът по осъдителния иск следва да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на сумата.

К а т о безспорни и ненуждаещи се от доказване съдът е отделил следните факти и обстоятелства: на 04.12.2020 г. между ищеца и ответника е сключен договор за кредит, по силата на който е предоставена на ищеца в заем сумата от 200 лв., както и че в договора за кредит е предвидена оспорената от ищеца клауза за неустойка със соченото съдържание.

По установителния иск:

Налице е правен интерес за ищеца от предявяване на положителен установителен иск с оглед твърденията на същия за нищожност на неустойката.

3

Според представения по делото Договор за потребителски кредит, сключен между страните и погасителен план към него, се установява, че със същия на длъжника е бил предоставен заем в размер на 200 лв., който последният се е задължил да върне на 3 месечни погасителни вноски. В договора е посочен лихвен процент по заема – 36 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 42,58 %. Посочената обща сума за плащане по договора е 213,04 лв. Освен това е договорена и неустойка при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури в тридневен срок от получаването на сумата съгласно раздел VIII, чл. 17 от договора обезпечение – поръчител или банкова гаранция при строго определени условия, конкретизирани в раздел V, чл. 6 от договора . Неустойката е в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението, и е предвидена да се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски по договора, като същата е в общ размер от 117,34 лв. С включената неустойка общата стойност за връщане по кредита възлиза на 330,38 лв.

Заемът е получен реално от ищеца с преводно нареждане на 04.12.2020 г.

Ищецът е върнал на ответника на 07.12.2020 г. сума в размер на 206,20 лв.

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

Размерът на неустойката (почти колкото главницата по кредита и много пъти повече от възнаградителната лихва), краткият срок за изпълнение на задължението (тридневен) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не е налице и обезпечителна функция на неустойката. Начинът на уговарянето й – с множество изисквания към поръчителя и с краткия срок за предоставяне, предварително правят трудно изпълнимо предоставянето на това обезпечение, вместо да обезпечават изпълнение на задължението.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция , тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с 4 възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.

Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.