Решение № 21288 от 22.12.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21288 гр. София, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С Г при участието на секретаря СИЛВИЯ Н. ВЕЛКОВА като разгледа докладваното от С Г Гражданско дело № 20221110163206 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Ищецът А. А. А. е предявил срещу „Ф Б” ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 516,30 лв., представляваща платена при липса на основание по нищожен, евентуално унищожаем поради грешка, измама или крайна нужда и явно неизгодни условия, договор за потребителски кредит № .. от 26.03.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба – 21.11.2022 г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника посочения договор, въз основа на който получил заем в размер от 3000 лв., със задължение да го върне ведно с уговорената възнаградителна лихва. Общата сума, която следвало да върне била 3690 лева, платима на дванадесет равни месечни вноски при уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 23% и ГПР в размер на 49,11%, като кредитът е обезпечен с услуга „Ф Б“ с възнаграждение 2790 лева. Твърди се ищецът да е погасил изцяло сумата по процесния договор в общ размер на 3516,30 лв.

Излага доводи, че договорът е нищожен поради противоречие със закона – чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поддържа, че не е посочен съществен елемент от съдържанието на договора (общ размер на кредита, ГПР, погасителен план), респ. посочен е грешно изчислен размер на годишния процент на разходите, който в действителност надхвърлял законоустановения максимум. Счита, че клаузата за заплащане на възнаграждение за поръчител е нищожна, тъй като единствената функция е да увеличава възнаграждението по кредита по чл. 19, ал. 4 ЗЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК, освен това тя не е включена в ГПР.

Излага, че клаузата за поръчителство по кредита е неравноправна, а тази за определяне 1 размера на възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Твърди се нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в същия не се установява регламентиране на наличието или липсата на правото на отказ на потребителя от договора, съответно условията за неговото упражняване, в това число информация за задължението му за погасяване на усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден. Въз основа на изложените пороци намира, че целият договор за потребителски кредит е нищожен, евентуално унищожаем като сключен поради измама, грешка и при крайна нужда и при явно неизгодни условия, респ. че посочените клаузи за възнаградителна лихва е нищожна. Предвид това, съобразно чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК ищецът смята, че е следвало да върне единствено чистата стойност на кредита (получената сума по кредита) – 3000 лв., като платената над тази сума до пълния размер на погашенията – 516,30 лв., се явявала платена без основание. При тези твърдения ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати посочената сума от 516,30 лв. Претендира разноски.

Ответникът „Ф Б” ЕООД, е депозирал писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 ГПК, с който оспорва изцяло предявения иск, като навежда подробни доводи за неоснователност на същия и моли да бъде отхвърлен.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК, във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа страна следното:

За да бъде уважен предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1-во във връзка с 1 чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД в тежест на ищецът е да докаже, че е извършил реално плащане в полза на ответника на процесната сума при начална липса на основание; обедняване на ищеца за сметка на обогатяването на ответника, както и наличие на причинна връзка между тях, както и всички останали положителни факти и твърдения, от които черпи изгода за себе си.

По делото като безспорно между страните се установява, че между тях на 26.03.2021 г. е сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 3000 лева, като в изпълнение на задълженията си по договор за кредит ищецът е погасил заемната сума, ведно с дължимата лихва и възнаграждение за поръчителство, като е изплатил на 28.04.2021 г. сумата от 3516,30 лева на „Ф Б“ ЕООД. Това обстоятелство се установява и от приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза.

От представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото СТЕ експертиза, неоспорена от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние №.. от 26.03.2021 г. за сумата от 3000 лева, при годишна лихва за ползване на кредита в размер на 23 % като за срока на кредита се дължи лихва за ползване на кредита в размер на 690 лева. Общата дължима сума е определена в размер на 3690 лева, като е посочен годишния размер на разходите по заема в размер на 49,11 %. Срокът на Договора е 12 месеца. В т. 7 от Договора е посочено, че ищецът е дал изричното си съгласие, „кодът за 2 потвърждение“ предоставен от ответното дружество във взаимоотношенията с дружеството да има силата на неин саморъчен подпис, като е уговорено, че посоченият от ищеца в молбата за отпускане на кредит „идентификационен номер“ ще се ползва като знак на нейното авторство на изпратените от този номер до дружеството съобщения.

От представените по делото общи условия на „Ф Б“ ЕООД се установява, че в т. 12 от същите е посочено правото на отказ от договора, както и редът за неговото упражняване. В т. 16.2 от общите условия е посочено, че в случай, че дружеството получи плащане от заемателя, което не е предназначено за дружеството, последното има право в случай, че идентифицира за кого е предназначено плащането (получателят на плащането) да го преведе директно на получателя му като уведоми за това заемателя. Със сключването на Договора за заем, заемателят дава изричното си съгласие за извършването на тези действия от дружеството. В т. 5 от Договора за потребителски кредит е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителството предоставено от „Ф Б“ в полза на дружеството, като договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заема. Не е спорно между страните, че кредитополучателят се е задължил да заплати на гаранта – „Ф Б“ такса за предоставяне на поръчителството в размер на 2790 лева.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което не е оспорено от страните и се кредитира от съда като обективно и компетентно, се установява, че изплатената от А. А. на „Ф Б“ ЕООД на 28.04.2021 г. по Договор за предоставяне на потребителски кредит № .. от 26.03.2021 г. сума в размер на 3516,30 лева е отнесена от ответното дружество за погасяване на главница в размер на 3000 лева, погасяване на лихва в размер на 109,46 лева, 15 леватакса за предсрочно погасяване и сумата от 391,84 лева такса обезпечение към „Ф Б“.

Вещото лице, използвайки нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, изчислява, че фактическия размер на ГПР, включващ както лихвата, така и „такса за банкова гаранция към фирмата-партньор“, се равнява на 53,61 %.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

По делото се установи по безспорен начин, че между страните има сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по който ищецът като кредитополучател е усвоил предоставената му от ответното дружество сума и е погасил кредита с еднократно плащане, съобразно погасителния план по договора. Не се спори, че ищецът е осигурил обезпечение на кредита, чрез сключването на договор за поръчителство с трето за спора дружество – Ф Б, партньорско дружество на ответника, както и това, че възнаграждението на поръчителя, дължимо от кредитополучателя не е включено в ГПР, посочен от заемодателят, както и че с включването на неговия размер годишен процент на разходите се е повишил.

При извършване преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор, 3 която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7–9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно от представените по делото доказателства е предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита. В последствие договорът е сключен отдалечено при условията на ЗПФУ, поради което съдът намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК.

Относно наведеното твърдение от ищеца, че действителният ГПР е различен от уговорения в договора, съдът намира, че съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Както бе установено по-горе, вземането на заемодателят е обезпечено с поръчителство предоставено от „Ф Б“, вследствие на което между ищеца и поръчителят е сключен договор за предоставяне на поръчителство срещу уговорено възнаграждение. Ето защо, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на възнаграждение за поемане на поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит и която е задължително условие за усвояване на кредита.

Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че на кредитора е било известно задължението на ищеца да заплаща услугата по предоставеното поръчителство, тъй като това задължение е предвидено и в Договора за кредит, сключен между страните. Доколкото в процесния случай в уговорения годишен процент на разходи не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

4

В приетото по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза е установено, че при добавяне в ГПР на възнаграждението за поръчител, същото би възлизало на 53,61 %.

Предвид това, съдът приема, че така посоченият ГПР нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 З., съгласно която ГРП не може да бъде по[1]висок от пет пъти размера на законната лихва, което пък е мотивирало кредитора да прикрие реалния процент на разходите като не включи разходa за възнаграждение за поръчител в ГПР.