Определение № 586 от 18.09.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 586 гр. София, 18.09.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20241001000715 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 25.07.2024 г. на ищцата М. Х. К. срещу определението /неправилно наименувано „решение“/ от 2.07.2024 г. по т. д. № 1878/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-8 състав, с което е оставено без разглеждане искането на ищцата за назначаване на ликвидатор на ответника „Фама Хрел“ ООД, който да е различен от двамата съдружника и управители.

В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел, че компетентен да назначи ликвидатор след влизане в сила на решението по чл. 155, т. 1 ТЗ е органът по регистрация, т.е.

Агенцията по вписванията. Поддържа се, че АВ имала подобна компетентност само в предвидените от закона случаи съгласно чл. 134 от Наредба № 1/2007 г., а такива случаи са предвидени само в чл. 70, ал. 3 ТЗ, чл. 41, ал. 2 ЗК, § 5, ал. 2 и 3 от ЗТРРЮЛНЦ. Сочи се, че АВ не можела да избере друг ликвидатор извън посочените в чл. 156, ал. 2 ТЗ лица – управители на дружеството, а само съдът можел да назначи други ликвидатори съобразно чл.

156, ал. 3 ТЗ.

Предвид изложеното жалбоподателката моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт, както и да назначи ликвидатор, различен от двамата съдружника и управители.

Въззиваемият „Фама Хрел“ ООД – ответник по иска – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна. Заявява, че АВ вече е назначила ликвидатор на дружеството, различен от управителите.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от М. Х. К. с искова молба от 11.10.2023 г., с която срещу „Фама Хрел“ ООД е предявен иск по чл. 155, т. 1 ТЗ за прекратяване на дружеството по важни причини. В исковата молба се съдържа и искане след уважаване на иска съдът да назначи ликвидатор, различен от двамата управители и съдружници, които били в конфликтни отношения.

С първоинстанционното решение от 16.05.2024 г. искът е уважен и ответното дружество е 1 прекратено на осн. чл. 155, т. 1 ТЗ. Препис от решението е връчен на пълномощника на ищцата на 3.06.2024 г., а на ответника чрез назначения му особен представител – на 22.05.2024 г. В срока за обжалване не е била подадена въззивна жалба от някоя от страните.

С молба от 12.06.2024 г. ищцата е поискала допълване на решението от 16.05.2024 г.

Посочено е, че съдът не се е произнесъл по направеното в исковата молба искане за назначаване на ликвидатор, различен от двамата управители.

С обжалваното решение от 2.07.2024 г. СГС е „допълнил“ решението от 16.05.2024 г., като е оставил без разглеждане искането за назначаване на ликвидатор и е прекратил производството в тази му част. Приел е, че компетентен да назначи ликвидатор след влизане в сила на решението по чл. 155, т. 1 ТЗ е органът по регистрация, т.е. Агенцията по вписванията, а не съдът.

Към отговора на жалбата е приложен акт за назначаване на ликвидатор № 20240729144129/29.07.2024 г., с който длъжностно лице по регистрацията е назначило за ликвидатор на дружеството С. Е. Б.. Същото обстоятелство се установява и при служебно извършената от въззивния съд справка по партидата на дружеството в ТР.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

І. По предмета и естеството на жалбата

Настоящата жалба е насочена срещу първоинстанционен акт от 2.07.2024 г., наименован „решение“. Определящо за естеството на съдебния акт обаче не е неговото наименование, а съдържанието му. Съдът постановява решения, когато се произнася по съществото на делото, т.е. по неговия главен предмет, който в исковия процес е материалноправният спор, с който е сезиран – чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК. По въпроси, с които не се решава главният въпрос, формиращ съществото на делото, т.е. процедурни такива, съдът постановява определения, а в някои случаи – и разпореждания /чл. 252 ГПК/.

Тези основни положения са меродавни и в процедурата по чл. 250 ГПК по допълване на решение по исков спор. Тази процедура не представлява самостоятелно производство и няма самостоятелно значение, а тя е част от друго такова – основното исково производство.

През тази призма следва да се прецени и кое е „съществото на делото“ в хипотезата на чл.

250 ГПК. Внимателният прочит на закона не оставя съмнение, че и в тази хипотеза „съществото на делото“ отново е материалноправният спор, по повод на който е образувано основното исково производство. Тази процедура е начинът, чрез който страната „подсеща“ съда, че не се е произнесъл по цялото „същество на делото“, като иска от него да постанови решение и по останалата част от основния предмет на делото.

Следователно, същността на искането по чл. 250 ГПК не е „допълнете решението“, а „постановете решение по останалата част на материалноправния спор“. Процесуалните предпоставки за постановяване на такова „решение по останалата част на материалноправния спор“ са: 1) една специална – искането за допълване да е подадено от легитимирано лице в 1-месечният преклузивен срок по чл. 250, ал. 1 ГПК, и 2) множество общи – същите, както и за постановяване на първоначалното решение по спора, които са свързани с наличието на предявен допустим иск. Ако тези процесуални предпоставки не се налице, то и съдът не може да постанови решение по „съществото на делото“, а следва с определение да остави без разглеждане искането за допълване, тъй като самото то се явява недопустимо[1]. По-специално това важи и в хипотезата, когато липсва непълнота на основното решение[2]. Липсата на непълнота означава, че с първоначалното си решение съдът се е произнесъл по целия предмет на спора. Щом това е така, то и искането, за което в молбата се твърди липса на произнасяне, никога не е било надлежно предявено по това дело.

Липсата на надлежно предявено искане за защита в исковото производство има една 2 последица – оставяне без разглеждане на искането за произнасяне по това искане, т.е. прекратяване на производството по това искане. Ето защо идентични са дължимите действия на съда, както в самото производство преди постановяване на първоначалното решение, така и в процедурата по чл. 250 ГПК – ако е бил предявено допустимо искане за защита съдът е длъжен да го разгледа по същество, а ако такова допустимо искане не е предявено, но има искане за разглеждането му – съдът е длъжен да го остави без разглеждане. Само в първия случай съдът постановява решение, защото само тогава той се произнася по „съществото на делото“, вкл. и в хипотезата на чл. 250 ГПК – материалноправния спор, а във втория случай до това не се стига, поради което и дължимият съдебен акт е определение за оставяне без разглеждане.

Ето защо широкоразпространеното съдебно клише „оставя без уважение молбата за допълване“ по естеството си представлява отказ да се разгледа по същество искането, за което в молбата се твърди, че е било надлежно предявено. Отказът да се разгледа едно искане е равнозначен на „оставя без разглеждане“, което е присъщо на определение по чл.

252 ГПК, а не на решение по чл. 236 ГПК.

Следователно, както и в основното исково производство, така и в процедурата по чл. 250 ГПК съдът дължи два вида актове: 1) решение с което се произнася по съществото на искане за защита, което е било надлежно предявено и по което липсва произнасяне с първоначалното решение – това допълнително решение има предвид и ал. 3 на чл. 250 ГПК, за което е предвидено обжалване по общия въззивен ред /при постановяване на такова не е необходимо съда да постанови в диспозитива си „допълвам“, а е достатъчно да се произнесе по непроизнесената част от материалноправния спор/, и 2) определение, с което отказва /независимо от конкретно използвания езиков израз/ да се произнесе по съществото на искането, за което в молбата за допълване са твърди, че е било надлежно предявено – това определение има прекратителен характер и то подлежи на обжалване по реда на чл. 274 – 278 ГПК с частна жалба. Ето защо обжалваният в настоящото производство съдебен акт по същността си представлява такова определение, а не решение – както неправилно е наименован, като жалбата срещу него е частна. Доколкото в този акт е посочено, че подлежи на обжалване в 2-седмичен срок, а не в 1-седмичният по чл. 275, ал. 1 ГПК, то приложение намира чл. 62, ал. 3 ГПК, поради което и настоящата частна жалба се явява подадена в срок.

ІІ. По основателността на жалбата

Както бе посочено, в обжалвания съдебен акт от 2.07.2024 г. е прието, че в решението от 16.05.2024 г. съдът е бил сезиран с направено в исковата молба искане за назначаване на ликвидатор, но самото искане се явява недопустимо, поради което е оставено без разглеждане. Това становище на първоинстанционния съд е правилно.

Въпросът кой орган е компетентен да назначи ликвидатор след влизане в сила на съдебно решение за прекратяване на търговско дружество е отдавна разрешен в съдебната практика – това е регистърният орган, т.е. органите на Агенцията по вписванията. Това важи във всички хипотези на съдебно прекратяване – както тези по ТЗ, така и по други закони /напр. чл. 517 ГПК/. Не е имало спор в практиката относно компетентния орган в хипотезите на чл. 517 ГПК – за такъв винаги се е приемала Агенцията по вписванията, въпреки че законът също изрично не предвижда това. Компетентността на съда е ограничена до хипотезата на чл. 266, ал. 4 ТЗ – да смени назначения от АВ ликвидатор по важни причини по искане на съдружници или акционери, притежаващи 1/20 от капитала. В тази хипотеза съдът разполага и с правомощието по чл. 266, ал. 4, т. 3 ТЗ – да определи възнаграждението на назначения от него ликвидатор. Законът обаче не предвижда компетентност за съда да назначава първоначален ликвидатор след постановяване на съдебно решение за прекратяване на дружеството.

3

Вярно е, че такава компетентност изрично не е предвидена и за АВ в тези случаи, но в други случаи на прекратяване такава компетентност е предвидена /напр. чл. 70, ал. 3 ТЗ, чл.

41, ал. 2 ЗК, § 5, ал. 2 и 3 и § 5б, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ/. Доколкото тези хипотези /особено по чл. 517 ГПК/ са близки до прекратяването по чл. 155 ТЗ, то е допустимо те да се прилагат по аналогия при липсата на изрична уредба в закона, още повече, че самото назначаване на ликвидатор е административна дейност, присъща на АВ, а не на съда. В този смисъл е и съдебната практика на окръжните съдилища в страната, а и на самата АВ.

Впрочем, това се доказва и от постановения акт за назначаване на ликвидатор № 20240729144129/29.07.2024 г., с който длъжностно лице по регистрацията към АВ е назначило ликвидатор на ответното дружество. Този ликвидатор е лице, различно от двамата управители, което е в съответствие и с искането на ищцата. Ето защо искането освен недопустимо поради липса на компетентност на съда, се явява и недопустимо и поради липса на правен интерес – доколкото ликвидатор вече е назначен от АВ.

С оглед на изложеното обжалваното определение следва да се потвърди.

Така мотивиран Софийският апелативен съд,

[1] така Ж. Сталев, БГПП, изд. 2012 г., стр. 518 .

[2] пак там.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определението /неправилно наименувано „решение“/ от 2.07.2024 г. по т. д. № 1878/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-8 състав.

Определението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК в 1седмичен срок от връчването на препис на жалбоподателя.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4