Решение № 991 от 24.06.2025, Районен съд - Русе
- Съд
- Районен съд - Русе
- Дело
- Гражданско дело 1954/2025
- Вид
- Решение № 991
- Подписан
- 24.06.2025
- Състав
- Милен Иванов Бойчев
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал.1 пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.71 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 - 148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1 т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл.24 · Закон за потребителския кредит
- чл.33, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 и сл. · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 991 гр. Русе, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20254520101954 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.
Постъпила е искова молба от Е. И. Х. срещу „Неткредит“ ООД, в която се твърди, че на 14.02.2024г. между страните по делото е сключен Договор за паричен кредит, по силата на който ответното дружество отпуснало паричен заем на ищеца в размер на 2500лв. главница при лихвен процент 40.76%, годишен процент на разходите 49.31% и срок за връщане 24 месеца, като общо дължимата сума била в размер на 3696лв. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателя (ищеца) да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора, а именно: банкова гаранция или двама поръчители, които да отговарят на определени условия, също посочени в Общите условия на договора. В случай на неизпълнение на това задължение, в чл. 6 от договора било уговорено, че кредитополучателя ще дължи неустойка в размер на 4512лв. Твърди се, че в случая ищецът като кредитополучател не е представил посоченото обезпечение и следвало да върне обща сума в размер на 8208лв.
Излагат се доводи в молбата, че клаузата, уреждаща неустойката е 1 нищожна, както и че целият договор за кредит също е недействителен, поради допуснати нарушения на императивни изисквания на ЗПК, свързани с начина на посочване и определяне на годишния процент на разходите по договор. В него не бил посочен и действителния годишен процент на разходите, в който следвало да бъде включена и сумата, начислена като неустойка.
Ищецът твърди, че е заплатил обща сума по договора в размер на 3078лв. Съобразявайки разпоредбата на чл. 23 ЗПК счита, че така платената сума е с 578лв. повече от тази, която дължи при прогласяване недействителността на договора.
По изложените съображения се моли да бъде постановено съдебно решение, с което да се признае за установено между страните, че сключения между тях договор за паричен кредит е недействителен, както и на основание чл. 55 ЗЗД да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 578лв. платена при начална липса на основание. В условията на евентуалност се моли да бъде прогласена клаузата от процесния договор за неустойка за нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявените искове. Признава обстоятелството, че между страните е сключен описания в исковата молба договор за заем с предоставена в заем сума от 2500лв. Признава и заплащането от страна на ищеца на сумата от 3078лв. Оспорват се твърденията на ищцовата страна, че клаузата в договора за неустойка е нищожна като нарушаваща добрите нрави и заобикаляща закона. Оспорва се и да е налице недействителност на целия договор, в който смисъл се излагат подробни съображения. Прави се и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК в случай, че съдът реши да уважи претенцията на ищеца.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 14.02.2024г. между ответното дружество „Неткредит“ ООД като кредитор и ищецът Е. И. Х. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит. Отпуснатата в заем сума е в размер на 2500лв. Посоченият ГПР в договора (в погасителния план към договора) е 2
49.31%, броя погасителни вноски 24месечни и фиксиран лихвен процент в размер на 40,76%. Общата сума за плащане по договора е в размер на 3696лв.
Въз основа на уговореното в чл. 4, ал.3 от договора, ищецът е задължен да осигури на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на договора. В случай на неизпълнение на уговорката за представяне на гаранция, съгласно чл. 6 от договора ищецът дължи неустойка в размер на 4512лв., като части от нея пропорционално на периода за който не е представена гаранцията се начисляват заедно с погасителните вноски по кредита.
Няма спор по делото, че ищецът не е представил гаранция на кредитора, с оглед на което и съгласно уговореното в договора, общо дължимата от него сума възлиза на 8208лв., от която получената в заем е 2500лв.
Няма спор по делото, че ищецът е заплатил по процесния договор сумата от 3078лв.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По първоначално предявения иск за недействителност на договора за потребителски кредит:
Между ищеца и ответното дружество са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК . Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От събраните по делото доказателства се установява, че само част от императивно определеното съдържание на договора е изпълнено, но не всички реквизити по чл. 11, ал.1 ЗПК са налице, в който смисъл са изложени твърдения и в исковата молба.
В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Доколкото договорната лихва е в размер 40,76 %, неясно остава защо ГПР е в размер на 49,31%. Липсват данни за други разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, която пък надвишава трикратния размер на законната лихва (към него момент), което съгласно установената по този въпрос съдебна практика е уговорка 3 нарушаваща добрите нрави щом се касае за необезпечен кредит (а същата в случая се претендира и за обезпечен кредит). Изложеното дава основание да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при неговото сключване.
Също така, налице е и друго самостоятелно основание за недействителност на процесния договор. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния договор с ищеца, клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични договори между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в процесния договор (според която се дължи неустойка, която не е ограничена по размер и нараства като лихва) при неизпълнение на задължението за осигуряване на банкова или небанкова парична гаранция или поръчител отговарящ на определени условия, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията, а в конкретния случай многократно повече от получената главница. По този начин на длъжника се 4 вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, която се увеличава неограничено във времето. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че 5 предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК.
На следващо място с уговорената неустойка по договора се постига заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на задължението на кредитополучателя за плащане на дължимото в уговорените срокове. Налице е кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.
Неспазването на посочените по-горе изисквания на закона относно формирането на ГПР е основание съгласно чл. 22 ЗПК за прогласяване изцяло недействителността на процесния договор като противоречащ на закона и заобикалящ закона, а включването в същия на лихвен процент надвишават три пъти законната лихва, естеството на предвиденото обезпечение и дължимата за него неустойка дават основание да се приеме, че договорът е нищожен и на другото основание - накърняване на добрите нрави.
Разпечатката съдържа 26 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8dbeb1bb-95b5-4772-8783-c50349820af8