Определение № 907 от 01.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 907 гр. София, 31.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20228002902764 по описа за 2022 година за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Кемира“ООД/н/, представлявано от адв.И. Б., и Фондация „Икономически и правни изследвания“ срещу решение №424/21.06.2022 г. по т.д. №334/22 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №13/07.01.2022г. по т.д.№1094/21г. по описа на Софийски градски съд, с което е прието за установено по предявения от „Държавна консолидационна компания“ЕАД срещу „Кемира“ООД /н/ иск с правно основание чл.694 ал.2 т.2 ТЗ съществуването на вземане на „Държавна консолидационна компания“ЕАД вземане , предявено в производството по несъстоятелност на „Кемира“ООД /н/ по т.д.№1500/20г. на СГС в размер на 160 832,72 лв., представляващо заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, сключен на 14.12.2020г. с адвокат А. А., с ред на удовлетворяване по чл.722 ал.1 т.12 ТЗ, като дружеството е осъдено за разноски.

С касационната жалба на „Кемира“ООД /н/ въззивното решение е оспорено като неправилно, поради постановяването му в нарушение на процесуалните правила /чл.78 ал.1 и чл.71 ал.1 ГПК/. Касаторът счита,че в обжалваното решение съдът е следвало да приложи общите правила на ГПК за присъждане на разноски, като определи размера на платеното в 1 производството по несъстоятелност на „Кемира“ООД/н/ адвокатско възнаграждение съразмерно на размера на приетите в производството вземания на „Държавна консолидационна компания“ЕАД, които твърди,че са 25 % от предявените такива. По тези съображения моли въззивното решение да бъде изцяло отменено.

В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.33 т.1 ГПК касаторът е формулирал въпроси, които счита,че са от значение за развитието на правото, а именно: 1. Начинът на определяне на разноските за процесуална защита, предвиден в разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК, приложим ли е при предявяване на вземания в производството по несъстоятелност? и 2. Адвокатският хонорар на процесуален представител на кредитор в производството по несъстоятелност трябва ли да се определя в зависимост от размера на приетите вземания спрямо общия размер на предявените вземания в производството? Необходимо ли е присъдения адвокатски хонорар да бъде намален пропорционално, съобразно стойността на неприетите вземания от съда по несъстоятелността спрямо общия размер на предявените вземания? В подкрепа на развитите съображения към поставените в т.2 група въпроси касаторът се позовава и на съдебна практика на ВКС – определение по гр.д.№463/20г. на ІІІ г.о. на ВКС, определение по гр.д.№1162/17г. на ІV г.о. на ВКС, определение по гр.д.

№2643/20г. на ІІ г.о. на ВКС и определение по ч.т.д.№2495/21г. на ІІ т.о. на ВКС.

Срещу тази касационна жалба е подаден отговор от насрещната страна „Държавна консолидационна компания“ЕАД, в който са оспорени както наличието на общия и бланкетно сочените допълнителни критерии на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК, така и основателността на наведените в жалбата оплаквания и искане. Прави се искане за присъждане на направените в касационното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

В касационната жалба на третото лице Фондация „Икономически и правни изследвания“ въззивното решение е оспорено като недопустимо /с оглед неправилен отказ на съда да приложи нормата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК като спре производството до приключването с влезли в сила решения на т.д.

№3107/17г. по описа на СГС, т.д.№250/18г. по описа на СГС и т.д.№1450/21г.

2 по описа на СГС/ и неправилно, поради допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения /липса на произнасяне по наведени във въззивната жалба оплакване за нарушаване правото на защита на страната в първоинстанционното производство и доводи по възражението за приложимост на правилото за съразмерност на подлежащите на присъждане разноски в производството по несъстоятелност спрямо размера на приетите вземания на „ДКК“ЕАД/. По тези съображения касаторът прави искане за обезсилване на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за повторно произнасяне от друг състав със задължителни указания за спиране на делото до приключване на посочените три съдебни производство с влезли в сила решения, евентуално – за отмяна на решението на Софийски апелативен съд като неправилно и отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.

В писменото си изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор поставя като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпросите : 1.Приложима ли е общата уредба на отговорността за разноски по чл.78 ГПК в производството по несъстоятелност? и 2.Следва ли да се приема от синдика, респективно от съда по несъстоятелността, вземане на кредитор за сторени от него адвокатски разноски във връзка с предявяване на вземания, когато тези вземания не са приети по см. на чл.693 ТЗ, т.е. изключени са от списъка на приетите вземания с определение чл.692 ТЗ или съществуването им е предмет на положителен или отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ? Във връзка с оплакването си за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения касаторът се позовава на практика на ВКС, обективирана в решения по т.д.№2156/19г. на ІІ т.о., т.д.№2624/16г. на ІІ т.о. и по гр.д.№811/18г. на ІІ г.о. , като твърди,че въззивният съд е процедирал в отклонение от постановеното с тях по въпроса Дали въззивната инстанция следва да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните?

Подпомаганата от този касатор страна „Кемира“ООД/н/ е представила чрез упълномощен представител адв. И. Б. становище, с което се прави искане касационната жалба на фондацията да бъде уважена по съображения за основателност на изтъкнатите в нея оплаквания и доводи.

Постъпил е и писмен отговор от „Държавна консолидационна 3 компания“ЕАД, в който са изложени възражения срещу наличието на основания за допускане на касационната жалба на Фондация „Икономически и правни изследвания“ до проверка за правилност на оспореното с нея въззивно решение и доводи за неоснователност на оплакванията срещу него.Направено е искане за присъждане на разноски за платеното във връзка с отговора адвокатско възнаграждение.

Синдикът на „Кемира“ООД/н/ В. И. Г. не се е ангажирал със становище по касационните жалби.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

Софийски градски съд е бил сезиран с иск по чл.694 ал.2 т.2 ТЗ, предявен от кредитора в производството по несъстоятелност на „Кемира“ООД/н/ - „Държавна консолидационна компания“ЕАД, за установяване дължимост на негово вземане, представляващо направени от дружеството разноски в производството по несъстоятелност за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 160 832,72 лв., което вземане е било изключено от съда по несъстоятелността от списъка на приетите вземания с определение №263026/04.06.21г., поради липса на данни сумата да е постъпила в сметката на адвоката.

Първата инстанция е намерила така предявения иск за основателен като се е позовала на категорично установения по делото, чрез заключение на назначената експертиза, факт,че сумата за адвокатско възнаграждение, уговорено за дължимо с оглед извършване на действия в производството по несъстоятелност на „Кемира“ООД/н/, включително за изготвяне и подаване на молба за предявяване на вземанията на дружеството и за осъществяване на процесуално представителство по т.д.н.№1500/20г. по описа на СГС, е била преведена по сметката на адв.А. А.,а последната – заверена с тази сума на датата, на която е била наредена – 30.12.2020г. Като се е позовал на разпоредбата на чл.616 ал.2 т.4 ТЗ, предвиждаща изрично ред и условия за удовлетворяване на понесени от кредитор в производството по 4 несъстоятелност на длъжника му разноски, съдът е заключил,че е налице основание заплатените от него разноски да му бъдат възстановени от масата на несъстоятелността.

За да постанови решението си, с което е потвърдил първоинстанционния акт, въззивният съд изцяло е споделил изложените от СГС мотиви, към които е препратил с оглед възможността, предвидена в чл.272 ГПК. Допълнително е изложил съображения,че плащането на адвокатското възнаграждение е установено от неоспореното от страните заключение на счетоводната експертиза, чиито констатации оборват категорично единственото направено и поддържано от ответника в първоинстанционното производство възражение за несъществуване на вземането, поради липса на данни за реално постъпване на сумата по сметката на адвоката; че заплатеното адвокатско възнаграждение представлява разход за кредитора във вече открито производство по несъстоятелност и то направен в защита на неговите права на такъв, който му се признава като вземане в производството по несъстоятелност, съгласно чл.616 ал.2 т.4 ТЗ.

Съставът изрично е подчертал липсата на направени в първоинстанционното производство възражения относно размера на вземането, основани на разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК, каквито се излагат във въззивните жалби и се поддържат във въззивното производство, поради което е намерил, че не следва да се произнася по тях, тъй като са преклудирани. Наред с това е посочил,че в договора за правна защита и съдействие, сключен между „ДКК“ЕАД и адвоката не е предвидено размерът на възнаграждението да е обусловен от размера на приетите от синдика вземания или от размера на вземанията, съществуването на които да е било предмет на установяване чрез иск по чл.694 ТЗ или чл.422 ГПК, каквито са били предявените по т.д.

№250/18г., гр.д.№3107/17г. и т.д.№1450/21г. и трите по описа на СГС. С последното е обосновал липсата на преюдициалност на изхода от посочените дела спрямо спора по настоящото дело, която прави законосъобразен постановения от първата инстанция отказ да спре производството в хипотезата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и не води до недопустимост на постановения от нея съдебен акт. По тези съображения съставът на САС е постановил решението на СГС.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно 5 обжалване.

Сочените и от двамата касатори предпоставки за извършване на селекцията, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК, не могат да се счетат за осъществени с поставените от тях въпроси. Съгласно тази разпоредба, прилагана в съответствие със задължителното й тълкуване в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, респ. липсата на посочените характеристики на въпроса, определящи го като правен, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.