Определение № 1203 от 05.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1203 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Николай Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20265300500897 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на адвокат Г. М., в качеството му на процесуален представител на ищеца И. Ж. М., ЕГН **********, против Определение №2155 от 19.02.2026 г., постановено по гр.д. №13590/2025 г. по описа на ПдРС, IX-ти гр.с., с което е оставена без уважение молбата на адвокат М. за изменение на постановеното по делото Решение № 334/26.01.2026 г. в частта му за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като се иска да бъде увеличен размерът на определения по реда на чл.38, ал.2 Закон за адвокатурата, в полза на адвокат М. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева/204,52 евро.

Ответната страна по жалбата- „СТИК – КРЕДИТ“ АД, с ЕИК 202557159, чрез Адвокатско дружество „Н., У., М.“ чрез адв. Х. М., в писмен отговор, оспорва същата и иска оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Разгледана по същество, е неоснователна. С постановеното по делото решение съдът е уважил предявения от И. Ж. М. против „СТИК – КРЕДИТ“ АД, осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1 , предл. 1 ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сума от 15, 90 евро, представляваща недължимо заплатена сума по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 800473/04.03.2022 г., формирана от заплатените суми над чистата стойност по договора за кредит, дължими поради неговата недействителност, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 25.08.2025 г., до окончателното изплащане на задължението. С постановеното по делото решение съдът е уважил предявения иск и тъй като ищецът е бил представлявана безплатно по делото от адв.

М., е осъдил съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответното дружество да му 1 заплати адвокатско възнаграждение в размер на 51,13 евро.

По реда на чл.248 от ГПК адв. М. е поискал изменение на решението в частта му за разноските, като се увеличи присъденото възнаграждение. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата.

Така постановеното определение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В случая пред първата инстанция е направено искане от адвоката за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение на ищеца, е Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която не е обвързваща за съда и третите лица с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Поради това при произнасяне по искане по чл.78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение.

Трайната съдебна практика прима, че при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на страната, упражнила правата си на защита като потребител, следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, положения от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените действия. Настоящият съд намира за справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и фактическа сложност и положения труд от защитника, че на адв. М. правилно и законосъобразно са присъдени 100 лева за безплатна защита по договор за правна защита по реда на чл.38 ал.1 т.3 от ЗА на ищеца И. М.. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатското възнаграждение. В случая преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и фактическа сложност на делото. В случая делото не се отличава с фактическа и правна сложност, материалният интерес по делото не е висок. Съществува обилна и трайна съдебна практика, в която са изяснени спорните правни въпроси. Освен това правилно първостепенният съд е преценил, че ищецът е предявил против същия ответник идентични искови претенции – с предмет различни договори за кредит, по които са образувани гр. д. № 13589/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив и гр. д. № 13721/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Производството по гр. д. № 13589/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив е с цена на иска от 28 лв., като по делото е присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. в размер на сумата от 400 лв. Производството по гр. д. № 13721/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив е с цена на иска от 258,23 евро, като по делото е присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. в размер на сумата от 160 евро. При тези данни 2 няма основание за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ над определения от Пловдивския районен съд размер.

По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а определението на Районен съд – Пловдив следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Пловдивският окръжен съд, VII в.гр.с.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №2155 от 19.02.2026 г., постановено по гр.д.

№13590/2025 г. по описа на ПдРС, IX-ти гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3